Годината в цифри

1 8812106543 (де да бяха и личностите зад този код толкова)

2 диоптъра (и половина)

3 от 3 за Моу

4 строфи от предпредпоследния куплет на Benediction на Бодлер

5 албума на Isis, преди да се разпаднат

6 септември - втора линия на Трасето

7 mW /това подлежи на промяна/

8 за новия Годар

9 и нещо процента безработни

10 като октомври, октомври'2010

16-ти Шлем в Мелбърн

17 Излъган-и

23 изгубени дни

25 число - три пъти дата на месеца

60 минути с Доктора

68 години монашески живот

72 рекордни килограма

133 ГПК

266 поредни седмици

+∞ - избухвания и припадания

За победата на Доброто

опасно малко ни е нужно

спокойствие пред очакваните провокации

и меко изговаряне на истината

Излъган, pt. 20

Не бързай. Трагедията е близо. Трагедията е в слепотата ти за Нея, в тези глухи очи, самовлюбени в сега и затова незачитащи шахтите на бъдещето. Поспри, и без това ще падаш, но поспри, да имаш сили за реванш.

Следейки ме по улиците, твоето закърпено от мечти сърце се забавлява със самоизмъчването си, макар за теб думата забавление да е табу. Препускаш в доброволно и желано отчуждение, така че да улесниш индулгенцията за своята жертва. Само и само да съумееш заобиколно да получиш едно финално "ти и никой друг освен теб... ти и никой друг освен теб". От отчуждените, които са отвъд твоята ревниво пазена страст. Не чрез усмивката на личността, а чрез нейния предначертан разпад. Никой друг освен теб не остана толкова самотен - ох! Същинско изкуство на смъртта.

Но това е все така изкуство, а ти се будиш посред нощ и се удряш по тротоара все така за тази роля. Актьорската дарба те заблуждава или ти й вярваш безрезервно, че нямаш друг изход. А изходът те дебне тъй както мислиш, че го нямаш - зад ъгъла, когато се скрия, а ти премигнеш и ме изпуснеш от поглед. Как тогава ще умираш? Пред кого, защо? Ще намираш упование в прашасали икони и във семки. А сънят ти ще бъде лек и скучен. Ще забравиш думи като индулгенция.

Някога, като се пристрастиш към семките, отново ще си вживян. И пак няма да имаш отговор какво се случва, щом пакетчето приключи, а страстта остане жива.

За (не)близкото бъдеще

светът ще се отблагодари за мъките с една любов

голяма не като гърдите или очите ти

а като локвата от сълзи в нейна чест

Излъган, pt. 19

Палава сутрин на брега - но теб те няма. Не беше ли вчера, когато лакираните ти нокти дълбаеха по кожата ми и никоя морска сол не можеше да я излекува? Беше вчера.

Какво се случи през нощта? Разказвах новата си притча, но ти дори не ме изслуша. Кима в снизхождение. По-късно сънувах милиони рецензии на притчата, всяка от тях залепена с целувка или поне намигване. Шарен бе светът, шарен като кръвта от обезглавената теб, щом виденията за един еуфоричен аз се настаниха в съня ми.

Не, ти дори не наруши обноските си за момент. Не повиши тон в името на омръзването от моите притчи. Изтръска се от пясъка и се сля с морето, а раните се отмиха по-бързо от шока ми, когато се озовах сам.

И как да повишиш тон, като ти не съществуваш. Нито аз, нито ти. Всичко някога е било един бряг и нокти по гърба. Толкова призрачно отмито, както само един гениално построен сън. До утре - по поляни или на световни върхове.

Apparition

Видях те на първия ден, или по-скоро си въобразявах, че съм. Ти беше с някого и съвсем не напомняше на последния славен спомен. Кое е по-вярно - че твоето създаване бе прекалено завършено, за да те сбъркам, или че от самото начало съм градил върху илюзия? Кое е по-силно - желанието да те видя най-накрая или егоизмът да огледам себе си в твоето отражение? Срещах те случайно, питах за теб и дори бях готов да жертвам някое пиянство, за да обявя дългоочаквания шах. Ти обаче беше далеч, а аз бях скучаещ високоплатен мениджър, който играе на пасианс, така че срещата ни беше възможна, колкото онази между шевната машина и каквото там. Аз пък не съм машина, но не ми останаха много доводи да се защитя. Затова те търся - теб, и още повече момента, когато ще се престраша да дойда в кафенето и да поискам личната ти карта. А после - да се усмихна за пръв път, като разбера какъв точно цвят са очите ти.

За Изцелението

само умирайки

ще се спася

от жива смърт

За ученето на право

пъстри палави последици

за да се науча да крача в лабиринта ви

ще забъркам хиляди житейски каши

За погрешната идолатрия

твърде много спорт си гледал

класиране разгром противник

насадени ти излишни думи

Неизговаряни диалози, pt. 2

- Но ти вярваш в същото като мен.

- Не вярвам. Съгласен съм.

- Тогава защо не тръгнем заедно? Съгласни сме как. Съгласни сме накъде.

- Защото не ти вярвам.

- Фатално ли е?

- Боя се, че да.

- Защо изобщо си съгласен с мен?

- Защото звучиш разумно. Думите ти се разливат в правилна последователност. Няма как да не призная разсъдъка ти.

- Разсъдъкът губи смисъл, когато няма кой да му се притече на помощ.

- Съжалявам. Не вярвам. Не вярвам, че съм себе си, когато приема твоята философия.

- Губиш се в океана от правилни думи?

- Напълно. Всичко е толкова правилно в своето усилие да бъде такова. А защо изобщо усилие?

- Защото това сме ние.

- Не и аз. Аз съм само усилията, от които съм изпитал болка. Не мога да свържа твоето усилие с нищо. Приемайки го, спирам да бъда себе си.

- На кого ме оставяш?

- На никого. На умората от усилието. Тя ще те доведе до още по-силно отстояване на малкото изживени истини от томболата с "обективно истинни съждения".

Неизговаряни диалози, pt. 1

- Защо не ме обичаш?

- Разбира се, че те обичам. Не ме карай да подскачам от учудване. Даже и това не заслужава твоето "обвинение".

- Добре, но ти не ме обичаш.

- Те.

- Тогава защо ме предаде при първото съмнение?

- Съмнението беше основателно.

- Нали ме обичаш?

- ...

- Тогава няма основателни съмнения. На любовта си ли ще вярваш или на съмненията?

- Няма такъв избор.

- После разбра, че не е имало повод за съмнения.

- Да, но изглеждаше, че има. Съмнението беше основателно.

- И ти се върна към мен.

- Върнах се. Защото те обичам.

- Но всичко беше разядено. Разяде доверието. За какво ми е "любовта" ти без доверие?

- Не искаш да ме приемеш обратно.

- Искам. Но не мога. Твоите очи са очите на съмнението. Това са чужди, други очи.

- От теб зависи да ме приемеш обратно.

- Няма такъв избор.

За човека събитие

цял живот те чаках

за да ме застреляш с намек

че трябвало е да живея а не да чакам

Отиде си...

човекът, който сваляше правото на земята,

превръщаше го в естествено продължение на здравия разум

и морала,

и така запалваше и най-неправите хора по правото

по начин, който нямаше да се отмие никога

самият юридически монах -

винаги наясно с реалността, но никога повлиян от нея

съвършеният циник -

защото, уви, по-нормална позиция не можеше да съществува

от това да разбиваш всички илюзии за

егоизъм, кариеризъм, показност

с няколко прости думи и жестове

или още повече - със самия ти начин на живот

за него не можеше да се говори, той беше

на мен ми е много, много тъжно

защото си тръгна без вяра,

и хвърли мен в пастта на безверието.

Смъртната агония е по-тежка от самата смърт, но аз съм сигурен, че дори в нейните най-зловещи проявления той е виждал повод да се присмее на света. Онова, което обаче следва, е много по-трагично. Празнота, прилична на отмирането на писменост - не просто следващото поколение не я разбира, но то дори не може да я прочете. Поне със смъртта му стана ясно, че една изгубена колективна памет може да се възстанови само по много индивидуални такива. Затова трябва да помним. Затова пред всяко бъдещо предизвикателство сме длъжни да излезем без гняв или отчаяние, а смирени от чувството на дълг към онези, които са ни довели дотам изобщо да се излагаме на истинските предизвикателства на живота.

Сбогом, велики човеко!

За чудото на живота

по пътя си - и всичко ще е наред

всеки ден - и накрая винаги ще си добър човек

но жаждата за повече ще те спаси от скуката

Прагматично за несподелеността

В оборота се увеличават случаите на несподеленост и в двете й разновидности - както несподеленост спрямо света in fine, така и спрямо конкретен негов обект (най-често човек). Тази тенденция налага да се изведе позитивният поглед над несподелеността, така че всички работещи да могат да полагат своя труд максимално ефективно въпреки надвисналата върху тях несподеленост.

Несподелеността на първо място отваря рана, но рана, която изпълва само пространството, което й предоставиш. Това означава, че колкото повече потъваш в нея, толкова по-лошо става, така че всяко здраво мислене би се дисциплинирало да ограничава контакта си с несподелеността. А щом контактът е ограничен, това означава само едно нещо - занимания. Заниманията са работа, труд. Нищо друго не повдига работоспособността, както желанието да пиеш от света, за да се избавиш от жаждата на несподеления обект.

Но освен тичането навън, далеч от несподелеността, полезно би могло да бъде и тичането настрани, паралелно заедно с нея и горещия й галоп. Ще рече, да се вдъхновяваш от олимпийските глътки въздух, които поемаш, вдишайки несподеленост, за да ги претопяваш в олимпийска мотивация. Всеки велик труд изисква своята капка внушение, а внушението е полезно и в позитивната, и в негативната си гама. Ако има едно нещо, което заслужава посвещаване като това на споделения обект, това е посвещаването на несподеления. Всичко друго е литература.

Дори да не се произведе качествен работен продукт под влиянието на зависимостта от несподеленото, то всекидневното живеене на толкова високи обороти не може да не се отрази на светогледа на трудещия се субект. Никога повече той няма да бъде впечатлен от дребнотемия и битовизми, когато има насреща си истинска трагедия - трагедията на сърцето. Така всяко пристъпване към ангажиментите ще става по-леко и освободено от излишни съмнения. Всяка работа ще се извършва с внимание към голямата картина, а това би неглижирало малките невинни грешки. Всеки неуспех ще е дреболия, която не заслужава пречупването, а успехът ще е малък подарък за изживяната несправедливост и не би довел до прекомерно отпускане и загуба на желание за още успехи.

Накрая трябва да се отбележи и благотворното влияние на несподелеността върху характера на трудещия се, който е в неразривна връзка с неговата работна дисциплина. Усещането за вина, за несъвършенство и непостижим идеал тласка към повече скромност и приземява всеки опит за излишна горделивост, несъвместим с колективното благо. Макар това обикновено да не отговаря на истината, несподеленият търси причината за провала в себе си, а такова отговорно поведение е в основата на лидерското качество. Още повече - награбил този провал под мишница, лидерът би бил по-склонен на рискове в бъдеще, тъй като ще се отнася към живота с нагласата, че няма какво да губи.

Всеки живот без споделеност е едно обещание за смърт, но само трудът, това велико благо на човечеството, може да направи разликата и да извади изтормозения субект от собствения му ад.

Social Network

Филмът е интересен, защото повтаря модела на самия Facebook - уж трябва човекът зад компютъра (камерата) да е някой друг, някой по-истински, но той е погълнат от фикцията, която виждаме. Всичко е прекалено, прекалено реалистично. Освен това двете си приличат по своята ненавременност - гледаме "исторически" филм за събития отпреди "цели" шест години, така както и Марк се събужда като мултимилионер, преди да е осъзнал какво изобщо значат парите за развитието на една идея.

Разбира се, онова, което е чиста фикция, е най-интересното - скучното бачкане на група харвардски нърдове е превърнато в еуфория, наситена със смях и скандали. Идеята е ясна - зад всяко голямо откритие трябва да стои по една голяма история. Във всеки случай филмът стои силно разкрачен между плоските клишета за самотния успял човек и един друг възможен поглед върху самия Facebook и неговата силно дискусионна роля, но не избира нито един от двата пътя, а се концентрира върху няколко прости и напълно универсални конфликта. Особено внимание заслужава желанието на Непризнатия да бъде някой друг и да краде от чуждата харизма, само за да се затвори в себе си още повече накрая. Много силно драматургично решение историята да се води паралелно със съдебните процеси след това - подлъгваме се да вярваме предварително, че ни е ясно кой каква мотивация има за действията си. И разбира се - толкова лаконична и ударна последна сцена. F5. F5. F5...

Излъган, pt. 18

Изряден човеко, поздравления. Ти вече си изрядният човек на нацията. Доволството се шири по естествено красивото лице. Отрудени усмивки политат безвъзмездно към света. Безброй заучени разтривки за сетивата освежават сърцето, а то - то препуска от любов, неангажирана с никоя личност. С бодър глас убеждаваш другите за силата на волята и се храниш от променените животи.

Изряден човеко, ти нямаш история. Твоята мъдрост беше резултат от таен химически експеримент, след който успя да разпознаеш пороците, без дори да ги знаеш по име. Не помниш ли присвитите очи, когато се заклеваше да бъдеш светъл до смърт? Сам пося семето на ужасна шизофрения - да убиваш егото си ежедневно и в този ритуал да прозира тържествуващото его.

Историята те опроверга с по-мъдрата си мъдрост от твоя волеви "концепт". Бидейки навсякъде, не остави отпечатък никъде. Решаваше проблемите с насилие, решаваше и мирно. Но щом миряните те наблюдаваха в екстаз, въздишаха разочаровано, а щом насилниците прозряха чувствителните пръсти, съществото ти дойде в повече. Как да се откажеш обаче от нещо, в което си се клел с очи присвити? Твоята воля мълчеше по въпроса.

Конкурирай себе си, променяй кожи. Накрая, износил всяка кожа, ще се одереш жив и с последен писък егото ще падне.

Архитектурни разкази

Определено откритието на Architecture Week за мен беше Роберт Кониечни и неговото KWK Promes студио. Не че нямаше друго какво да се гледа на двудневния форум, но почти нямаше какво да се слуша. Единствен Кониечни обясняваше решенията си с тезиси, надхвърлящи границите на архитектурата, и накрая не случайно обяви себе си за концептуалист - доста иронично, може би малко претенциозно, но напълно вярно на истината. Никой друг не даде полезни съвети, особено за неархитектите - например "няма вярно решение, има безброй възможни решения, но веднъж, щом като изберете логическия си принцип, няма връщане назад и трябва да стигнете до края чрез този принцип". И наистина - всяка от поръчките на KWK се превръща в ПРОЕКТ - тоест проблемът (а такъв винаги има) се осмисля чрез няколко идеи, откраднати от области, нямащи нищо общо с архитектурата, и едва след това получената история се разказва чрез метода на архитектурата. По този начин разказът надмогва ефимерността на дори най-здравата сграда...

Така например Gathering Place тръгва от затруднението, че осем различни семейства искат еднофамилна къща, както и че всичките искат да имат гледка към близкото езеро. Веднага на помощ идва митът за задружното семейство и резултатът е полукръг, обединяващ семействата в точка с идеална видимост към езерото.

Проблемът с многолюдните семейства (сумарно 40 души) е решен по още по-оригинален начин. За да не се превръща къщата в хотел (но за да изпълнява функции, които обикновената къща няма как да понесе), е създадено общо пространство под земята на по-долното ниво, докато за нощно време всяка от фамилиите разполага с интимна зона, представляваща нещо като малка къща. Така е постигнат компромис между клишето двуетажните къщи в Полша да бъдат дневни на първо и нощни на второ ниво и от друга страна - оригиналността и нуждите на голямата фамилия.

Случвало се е да критикувам молостроенето у нас с аргумента, че каквито и фасади да измислят, отвътре структурата е една и съща - просторни глухи атриуми, пльоснати в центъра на сградата. Тогава ме питат - а как иначе може да се построи? Е, явно, че има как. KWK откриват решението, като обръщат наопаки концепцията за атриума като най-вътрешното и свързващо звено в сградата.

И отново предизвикателството им не е плод на теоретичен каприз, а на реално съществуващ проблем - пътят към къщата се врязвал в градината, заради което на поляците им хрумнало да издълбаят пътя надолу, така че да не се пресича с градината. Оттук и следващото решение - издълбаният път направо да води към подземния етаж на самата сграда и той да е свръзката с останалите помещения. Класически атриум, поставен в некласически условия да бъде на самия вход на къщата.

Така входът към градината е достъпен единствено през атриума, правейки на пух и прах концепцията за централното пространство като най-отвореното в сградата, към което може да се стигне от всяко друго помещение. Това, разбира се, се отразява и на материалите, от които е направена къщата - докато страничните "достъпни" пространства са завършени с абанос, то централното кубче е оставено на фаза бетон.

Safe House би се сторила бездушна не само на пръв прочит, но и зад това се крие разказ - разказ за механичната маса, която оживява досущ като органична. Safe House се държи като жив човек - когато е ядосана, се скрива в себе си, когато е щастлива, се отваря към света. Само тя може да реши колко близко да ви допусне до своя свят.

Сейфти зоната, така да се каже, се контролира от технизирани и сложни за изпълнение елементи - мост, отвеждащ към басейн на покрива, стоманени прозорци, но особено чрез страничните подвижни стени, които се отварят през деня и така се изправяме пред градината, иначе затворена през нощта. Монолитният бетон осигурява перфектната топлоизолация и при условие, че собственикът поживее още 40-50 години, той ще си избие напълно суперскъпата инвестиция.

Странната приумица на клиента да изисква пълна сигурност е станала повод за ново творческо разрешение. Значимостта му е далеч по-мащабна от конкретната успешна поръчка, защото идеята за механични стени, разкриващи различна гледка през различни периоди от деня, може да бъде приложена към всякакъв тип сграда, независимо от формата и материалите й. Навярно с лек сарказъм за реализирането на Safe House е ползвана най-типичната за полските къщи кубовидна форма.

Elend – Winds Devouring Men

Има албуми музикални еквиваленти на кутията на Пандора – отначало ни пленяват със загадъчността си, а след това, треперещи от нетърпение, се гмуркаме да ги опознаем и без да искаме пускаме разрушителната им мощ право в сърцето си. Тези тук не случайно са се нарекли на немската дума за „мизерия”, защото в композициите си въплъщават нещо далеч по-очарователно от това просто да ти харесат звуците на сетивно ниво, но и нещо в същото време твърде коварно – музиката им не просто опива, тя отвежда в един различен свят, но билетът е еднопосочен. А светът като всичко невиждано досега е интересен в началото, впоследствие хипнотизиращ, а накрая взима много повече, отколкото може да даде. Пристрастява, само за да изнасили. Изнасилване е точната дума и тя прозира измежду всичките иначе изрядни оркестрации и привидната меланхолична Dead Can Dance-атмосфера. Защото вселената на албума се състои от безнадеждни пътешественици, готови на всичко да видят морето да разцъфне пред очите им поне веднъж. Притчи за времена, за които не може да се говори исторически, а само митологически – за това как ядеш от себе си и продължаваш търсенето на неясния Идеал, а щом си въобразиш, че си го намерил, мигом се разочароваш и потъваш в ново многогодишно униние някъде из Океана. По-драматичен от есхилова трагедия, по-сериозен от олимпийски бог, по-амбициозен от античен подвиг, Winds Devouring Men не просто е безумен анахронизъм – той е готов да изтрие хиляди години човешка история, след което да изяде себе си и да продължи напред: към неясния Идеал…

За смисъла от ретроспекция

заради Паметта моята вечна пазителка

заради нея и раздадената ненапразно прелест

и все пак заради мен няма да се пилеем я!

Макрорамка за 2011 г.

Ще се натрупат рекордни за последното десетилетие емоционални дефицити, които ще доведат до неочаквани инфлационни процеси по отношение на практически всички налични стоки. За да предотвратят големия крах, от държавата се подготвят за още по-невъобразимо печатане на усмивки, които да бъдат заемани на банките, така че да се поддържа ниският лихвен процент - една мярка, която основателно се критикува, тъй като нейна последица би била единствено по-висок размер на инфлацията. Преразпределението на емоционалния брутен продукт ще се увеличи до невиждани досега нива, като ще се извършат множество целеви разходи на енергия за по-добра инфраструктурна обезпеченост, с идеята в дългосрочен план тя да повлияе на ръста на емоционално доволство. От държавата ще се очакват не само далеч по-лесните за изпълнение рестриктивни мерки, но и провеждане на мъчителни, ала отблагодаряващи се в перспектива политики - най-вече чрез поддържането на същата позитивна бизнес среда, стимулираща високия растеж на инвестициите, но също така и чрез тежки реформи, които неминуемо ще доведат до съкращения в ключови от символично гледище отрасли на живота. Дано не бъде възприета идеята за набиране на средства чрез облигационен заем, защото имуществото на държавата е твърде ценно, за да се подчинява на чужди икономически и често политически проекции. И през идната година правителството ще трябва уморително да се бори за статуса си на неуязвимо, в противен случай дори един бюджетен теч би спомогнал за тоталния банкрут на държавата.

Третото нелице

Няма само мен и теб. Между нас броди нещо трето, което със сигурност не е лице.

Третото нелице е

деликатното побутване на Избора

между всичките ни ходове

стратегията ни от тактики

винаги непозната за третите лица

но безспорна за нас

дозата не-механика

в електрифицираните отношения

иначе бихме прегърнали себе си и стоп

никакво припадане -> никакъв прогрес

затова благодаря на

стрелкащия ти поглед/интереса ти към оризовата хартия/изящния ти тил

всичко друго което ме поставя на кръстопъти

пречи ме да науча кое е моето лице

но ме учи постоянно кой съм самият аз

една болка смиряваща се през третото нелице

За липсващата взаимност

моя малка крачка встрани - бързо разочарование

ненадейно силно унищожително разочарование

заслужаваш несъобразителната ми брада да те боде

Само вечността

Има нещо нередно в костюмите ни, калящи се по подвижните плочки.

Има нещо нередно в доволните ни усмивки, с които влизаме в административните сгради.

И в невидимите железници, рушащите се мостове, хладнокръвното действие на мухъла...

Но да не бъдем злободневни - нередно е и, когато телата ни увисват, а мозъците ни угасват за някакви си непроследими часове след години верен труд. А новите тела и мозъци се отнасят със старите (ни) или мачкайки ги без никакви лоши чувства, или с унизителни реверанси към тяхната уязвимост.

Затова - сега и винаги - само и единствено вечността. Скромно и без патос - само вечността.

Не просто да строим мостове, а тези мостове да служат възпитателно. Възпитателно не само за строящите, но за всички, които имат нужда да разберат колко е хубаво да се строи.

За симпатично губещите

неговото смело сърце - съвършеното необуздано пиянство

твоят комплекс - досадното намигане на трезвения поглед

пий по-често да пребъде чувствителността ти сред незнаещите

Homo taedius

Това е калинка - тя е червена и черна. Как да не я обичаш?

А това е мравка - тя е усърдна и скромна. Как да не я обичаш?

Това е животът ти - пълен с калинки и мравки, толкова достоен за припадане, че би припаднал от балкона долу в калта само при мисълта за мащабите на неговата любов.

Това е поредната ти нова мания - как да не й се посветиш?! Светът е толкова по-жалък и тъжен без нея, ерго собственият ти свят е бил също толкова по-жалък и тъжен. Как после да се взимаш насериозно - ти, който се взимаше насериозно и преди да разбереш за жалкостта и тъгата в живота ти, а представи си още колко пейзажи ще стряскат твоята сериозност. Да казваш цял ден своето име пред възхитена локва.

Това е ритъмът на града, твоят ритъм. Ритъмът на огнените топки на жонгльора - той ги подхвърля до отказ, само и само да не спрат в ръцете му и да го изгорят. Ако спреш, унинието те очаква с протегнати ръце. Ти вече си смъртно уморен, приемаш поканите и вечно повтарящите се събития по инерция, нагълтал се с дребното щастие, което именно спасява живота. Дребното щастие, което обезпечава приказките ти за Големия Дълг и Съдбата и...

Това е поредният подарък за твоите сетива. Подарък, поставящ морала ти пред очаквана дилема. Да го приемеш ли, подигравайки се негласно с трудолюбието на всички онези, които не поливат сетивата си с бистра вода, а с тиня от кариерите (и кариерите), където работят, или да го откажеш, уж от религиозен срам от страстта си, а всъщност никога неспособен да се отървеш от тази страст? Този подарък е твоята (липса на) страст. Страдаш от нейната невъзможност, страдаш като влюбения, който гасне от любов, като разгонената котка агонизираш. И страдайки, ти вече си наясно, че няма време за гаснене - имаш да светиш на толкова много места. И не само време, но и желание - изходът ти е предварително известен.

Какво би могъл да сториш? Да спреш и да задълбаеш - добре, но нали си напред с материала, нали класа е името на твоята ценност. Да бъдеш средновековно облъчен от вдъхновение - но Средновековието е далеч. Да се лишаваш и ослепяваш ритуално - това е по-голямата надменност, щом дори не притежаваш смирението да приемеш своята собствена красота.

Остава ти да вървиш, да прегръщаш света и да припадаш по неговите най-уютни улици.

Скорошни урбанизми

Този път в стила на fuckyouverymuch.dk.

We love to be generous and kind.

We are correct down to the last detail, to say at least.

We enjoy gazing at the new Windows Metropoliten OS.

(10x to)

We shop only from the Becket type of boutiques.

We know something is wrong with this pizza, but what exactly?

Скорошни фрази

Неприятно е да си перфекционист, когато не си перфектен... (продължение за напреднали - Не за друго, а защото така неволно се превръщаш в пленник на най-досадния възможен разказ. А по света има толкова други вдъхновяващи разкази, о, вдъхновений перфекционисте.)

***

Иска ни се нашите проблеми с любовта да са епистоларни, да бъдат изследвани от философите. Обаче проблемите ни нямат нищо епистоларно в себе си, това са проблемите на помпането, на сбърканата изначално концепция за правилния човек. Рокендрол проблемчета. Дори нямам какво да кажа за тях.

***

Две внезапно пресечени успокоения, неподозиращи за себе си, дори незаченати от един и същи баща, но схванати в един конекситет. Смисълът от усещането за провал - никога да не останеш сиротен без своя глад, творящ и съсипващ иначе талантливите хора. Смисълът от идолите - съзерцанието на подигравателните думи за тях олекотява удара, пречи да потънеш в униние от своя собствен провал.

***

Да намериш половинката си - лесно. А как се намира додекаедър с назъбен релеф, орнаменти и шпроси, когато тъкмо той и само той би ти паснал?

***

Липсваш ми. Липсва ми кучето от детство. Липсва ми пейзажът от осми ноември, който още не е дошъл. Както и всички писмености, на които дори не съм бил свидетел. Липси, насъбрани за няколко поредни обесвания, но аз ще бъда хитър - ще продължа да ги размножавам, за да задуша крясъка на самата нея - на самата Л-И-П-С-А.

За всяка една мотла, поименно

болка от припомнената оредяваща първичност
трижди болка от невъзможното й завръщане
страх ме е да се запозная с теб а искам

Летен сняг

Красива и висока руса дама ме стряска със самото ми влизане в купето. "Защо гледаше така жадно краката ми?" - пита ме ядосано тя. "Защото са хубави?" - решавам да отговоря, научил наскоро урока си, че оригиналността в напечени моменти е надценена. "Но защо точно краката ми?" - настоява тя и се налага да вляза в обяснения как всеки си има различни фетиши, а нейните крака са един чудесен повод за фетишизиране... През цялото време, разбира се, не мога изобщо да си спомня кога и защо съм я гледал, нали току-що съм се качил във влака?!

Мами ме да се разходим, а аз разбирам редица неща за нея - коя е, кои са родителите й, какво прави в същия влак като мене. Август е, но вали сняг. Защо трябва да вали сняг точно през август?? Така и не ми отговаря на упоритите атаки кога сме се виждали, нито пък какво особено отношение има към краката, които не спирам да зяпам. Води ме към купето си с бясно темпо, защо ли? Решавам да не се съпротивлявам, явно имаме история, но паметта ми е изневерила в най-неподходящия момент.

"Изчакай, само да отида да си взема багажа. Минутка, не повече!" - уверява ме, малко преди да стигнем където ще стигаме. Чакам. Часове. Накрая не се сдържам, отивам и я виждам просната на пода, с ампутиран крак. Календарът на стената показва датата десети декември. Снегът се усилва и не вярвам, че някога ще изляза от прокълнатия си влак.

Black&White

В замръзналите моменти на пълно доволство от абсолютната ни безпорочност, когато в черепната ни кутия прониква илюзията, че сме съвсем за този свят, по-досетливите от нас изпитват леко парене от исторически доказаната истина, че безпорочността винаги ще срещне хилещата се гадно усмивка на детския живот около нас. Тогава, със стремеж надолу и само надолу към земята, тези бледи жертви на неспокойствието ще очертаят бъдещия си провал - той ще се състои от едно-единствено сиво поле, някъде по големия път на избелването, който проклетниците са поели още като юноши с ясната идея, че никой никога не ще помни тяхното дело. "Ведрото" наследство на този провал ще бъдат ежедневните разговори и разходки с други паднали и интимното щастие от изоставената амбиция, отнела толкова много възможности за съзерцание през упоритите години труд.

Объркването на самодоволните безпорочни хора не държи сметка, че светът никога не ги подкрепя, когато казва на бялото - бяло, а на черното - черно. Не може да заемаш позиция по въпроси, които не са междинни. Бялото няма да спре да е бяло, нито черното - черно, защото те са предзададени и сетивата ни ги следват априорно. Ние обаче не сме априорни, а се валяме в цветове по всички световни маршрути. Затова в дълги периоди нашите дела не изглеждат бели или черни, а сиви. И тъкмо тогава идва заемането на позиция - дали ще видиш бялото или черното в сивото изисква много повече от "аз съм безпристрастен, това са фактите".

Всеки от нас може да направи блестящия си удар в правилното време и пространство, с правилните хора и събития под ръка. Всеки от нас може да е Белият бог и дори земеделските производители биха станали неокантианци, ако след всичко това крайният резултат е една бяла полза в повече. Не всеки обаче прави удара - и то именно, тъй като само някои получават подкрепа, само някои са окъпани в любов, която неизбежно включва доверие, а доверието е орган на първо място на интуицията. В този ред на мисли няма по-върховно лицемерие от това да се позоваваш на абстрактни "обичайни" стандарти, след като си създавал с години отношения, в които властват специални правила и си се възползвал максимално от тези специални правила. Лицемерно е не заради промяната във възгледите, а заради извънредно изгубеното доверие, което повече не искаш да дадеш. В такива мигове мечтите за почтен живот, който в същото време е и почЕтен, рухват, а на тяхно място се възцарява всеобщото разочарование, адресирано към всички и никого едновременно.

Избрани дефиниции

Какво е интелигентността - една памет, търсеща усърдно логика в своите собствени сънища.

Какво е любовта - танц.

А какво е зрелостта - липсите на съзерцание, вглеждайки се в които разбираме колко по-интересен би бил животът, ако не го живеехме ние.

и т.н.

Конкуренция на принципи

Така се получава винаги, когато вярваш в повече от една ценност - накрая надделява онази, която всява страх и те изпива, а не онази, което ти инжектира свобода. "Цар Калоян" е една хубава улица, чиято съдба бих искал да споделям може би от десетки години - но не би. Деликатната й "назадничавост" (умението да бъдеш зад улици звезди, но да се справяш някак с тежкото си бреме) ме гони, откакто се помня с моя стремеж към мистика и живот в подножието на фаворитите. Но аз не познавах "Цар Калоян" доскоро. Каква закъсняла непринудена среща!

А не бях срещал "Цар Калоян", тъй като пътят ми неизбежно сочеше разграфени маршрути, анкети с всички отговорени въпроси по тях. Защо да отида до края на тази улица - смятах аз, какво кому ще докажа? И по-страшното: ами, ако се изгубя? Ако ме обявят за издирване? Ако извънземните ме приберат? И така, година след година, улица след улица - креативността изтече. Дори и да знаеш, че имаш нещо в повече, без постоянни житейски вдъхновения като любовта към назадничавите улици, разгърнати и усмихнати, ти остава единствената поза на "оставете ме на мира, аз съм в повече".

Атавистичните страхове са като белег по бедрото на манекенка - дори и красиви, намекват за нещо ужасно, случвало се някога в сърцето на изяществото.

Излъган, pt. 17

Моята световна финансова "и икономическа" криза - купувам животи на кредит, докато издъхвам връз единствения, който имам. Закъде ги кътам? За някой друг живот, разбира се. Свята алчност, оцветена с кръвта на всички, които много питат и ценят обноските. Няма обноски, плюскайте цялото налично меню от време, красота, късмет и има ли значение какво още...

В един идеален свят има по едно мече, отредено за всеки - едно такова, че дори възневидял суетата, да има за какво да се грижиш и да храниш с много любов всеки един ден. Тук обаче носиш грим, което е непростимo. Другите мечета също не си го спестяват, което напомня само на едно: човек обича в най-мъчните периоди от живота си. Когато кривата челюст на безвремието го натоварва със болежки. Освободени от безвремие, причиняваме си най-солените страдания - солени сълзи, солена лимфа от разчесаната рана на хубостта: ще обичам теб, само да се вдъхновява колко обич чака да бъде разпръсната извън нас, а накрая този пир ще ме изпие и остави вън - при жаждата, наречена зависимост.

Пък из информираните среди се говорело, че всичко е съгласие. Достатъчна доза съгласие. И тези шашми с обичта са игра като останалите - обичаш от безвремие, а не защото има какво да обичаш. Ако има какво да обичаш, съгласувайте се и готово - повече не би говорил за "любов", а за живота. Съгласие за дизайн, за време, форма, навици, капризи - детайлен избор, който никоя фирма не ще предложи! Каза, че обичаш щастливо? Не, съгласувал си нуждата си с някого, който в друг живот ще бъде чаено другарче или начумерен враг. Но сега наскоро е изиграл абсциса, спънала се в теб, докато по ордината си се суркал. Недей да търсиш нищо необходимо, суркай се и "обичай щастливо".

Пораснала история

Не мърдай, докато пробождам

дрехата ти със чаровно цвете,

а донеси единственото нещо,

което липсва във момента -

чашата ми с питие.

Да се вържа с връзка мога и самичък.

Ето, вързан съм. Обвързан също.

Как така пък се получи?

Нали разбираш, че сме жалки?

С юношеските вярвания,

оттекв-оттекв-оттекващи през семейния балкон?

Уморени, но на тръни -

млади хора, а останки.

Ела се скрий през зимно време,

да спим със дрехите в очакване на края.

А също - да обгрижваме уредбата,

която си припява за изгубени любови -

нейни, а защо пък не и наши?

Ето, вързан съм. Обвързан също.

Как така пък се получи?

Хайде, нека скрием се с протеста

зад дивана във очакване да дойдат,

във ден различен, но еднакъв с този.

Ще се заключим и ще стареем дружно,

ще чакаме да ни намерят,

ще слушаме какво ни учат от екрана

и ще учим с розовите очила,

далеч от тъжния нерозов свят.

Така че - стига, не унивай,

ние сме добре, светът е хубав,

красиви сме, ухаеме приятно

и всичко ще ни е наред.

The National - Apartment Story

Be still for a second while I try and try to pin your flowers on

La, la, la, la, la

Can you carry my drink? I have everything else

I can tie my tie all by myself

I'm getting tied, I'm forgetting why

Oh, we're so disarming, darling, everything we did believe

Is diving, diving, diving, diving off the balcony

Tired and wired, we ruin too easy

Sleep in our clothes and wait for winter to leave

Hold ourselves together

With our arms around the stereo for hours

La, la, la, la, la, la, la, la

While it sings to itself or whatever it does

When it sings to itself of its long lost loves

I'm getting tied, I'm forgetting why

Tired and wired, we ruin too easy

Sleep in our clothes and wait for winter to leave

And I'll be with you, behind the couch

When they come on a different day, just like this one

We'll stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz for days

We'll stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz

So worry not, all things are well

We'll be alright, we have our looks and perfume

Stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz

So worry not, all things are well

We'll be alright, we have our looks and perfume on

Inception

Браво на Нолън, че си играе на флипер с Холивуд и разтяга границите на "гледаемото" кино в посока към повече оригиналност. Дано покрай него повече хора се престрашат да отправят предизвикателства към изкуството, които да оставят следа много години, след като архивите с кино конфекция пожълтеят. Понастоящем не се сещам за друг режисьор, който да си харчи парите умно и да лавира между мейджърите и сюрреализма с такава лекота.

Това е най-голямото достойнство на филма. Както и че все пак ще запише точка в поредната скучна година без събития. Самият той обаче е най-малкото противоречив и със сигурност хайпнат, както казваме по народному - именно защото напоследък от много грандомания комерсиалното кино не може да извади нищо отличително и голямо, а хората си имат нужда. Затова са и тези почти богохулни сравнения с Матрицата, която може да е всякаква, ама беше взрив в цялата поп култура и от нея ще се помнят епизоди, образи и герои, докато от Inception - йок.

Концепцията е оригинална, но на места ненужно усложнена, а дупките в сюжета са си живи кратери. Освен това на някои места имах натрапчивото чувство, че толкова средства и ум са вложени в нещо, което може да се (по)каже далеч по-пестеливо и в оставащото време/пари да се поразвият малко героите например или да ни оставят да осмислим видяното. Нищо, де, финалът е перфектен (някой каза ли сикуъл?), Лео умее да играе раздиращи се от противоречия личности, а Марион умее да е красива. Нолън пък умее най-много от всички и е похвално как това си личи в малките детайли като архитектурния трибют към Ешер или избора на името на Юсуф - властелина на сънищата в Корана. Доколкото във филм на Уорнър може да се говори за "авторски" принос, то тук го има в изобилие, а да снимаш такава амбициозна идея с почти пълно покритие на амбицията е като да почнеш в овчарския скок с летвата на височина шест метра и да ги скочиш почти от първи опит.

Изпипан филм - да. Важен - тоже. Революционен - не, мерси.

Дупки в морето

1

Време беше тайнството да стигне до мен - досущ като всички тайнства - леко, незабелязано, с пестеливи думи: Трябва Да Се Припада. Когато не ти е оставен друг шанс, освен да живееш, а живеенето те изтощава, без да ти дава нищо - трябва да се припада. Звучи, както трябва да звучи - безсубектно, нахакано и очевидно. Става за лога, за флайери и дори за татуировки... Друго какво може да се каже за припадането - Припад, припад... Припад.

2

И като стана дума за тайнство, всички трябва да сме наясно с тайнството на алкохола (също така всички трябва да живеем в Прага, но това е друг въпрос) - императивът отново е умишлен, тъй като ако повече кадри се вливаха в тайнството, то с тяхна помощ все някога щяхме да разберем къде точно се намира щастието. Щастието има за стартова точка отплаването на сетивата от разума, тяхната феодална революция, а краят - той е в канавките, след припадъците. Когато вече униженият разум се е скрил и е вдигнал ръце от нас. Кой обаче е хибридът, при който сетивата творят, но под контрола на своя вещ цензор? Повече тайнство е необходимо, за да разберем.

3

Занаятът, наречен проклятие - първия път проклинаш онзи, който има музика, защото ти нямаш. Когато той привиди теб в проклятието, всяка следваща крачка е подразбираща се. Проклинаш телефони, проклинаш лятното кино, изпращайки му дъжд, проклинаш здравето и живота на човека. Само той да ти повярва.

4

- Имаш ли нужда от помощ за тази игра?

- Не.

- Е, ти и без това имаш нужда от помощ. Специализирана.

5

Обеците разкриват нещо неподозирано и ново за мен. Те разкриват, че всъщност си имала уши. Досега нямаше как да го разбера. Какви скрити красоти бродят пред очите ни, а ние не ги виждаме...

6

Не многообразието от хубави жени, не дори и нашата непосилност да ги обгърнем поне с някоя усмивка, нито пък ядът, че не познаваме дори и една осма от онези, които биха ни помогнали да си спасим живота - не!, нищо от горното не депресира. Депресира нашата ненадейна мъдрост да виждаме края още в началото. Недостатъчетата, които минават за екзотика, и самоубеждаването, че, раждайки се, с нашите жлезички, диафрагмички и всякакви други природни богатства, сме се отпечатали върху някой друг така, че той да може да ни отразява цял живот, във всичките ни игри, във всяко писъче на Аза... А истината всъщност е в блеенето един в друг. В пощенето по гърдите и всичките останали бегли разтривки. Нека блеем един на друг.

7

Животинките дойдоха при нас неочаквано, без да сме ги канили или пъдили, но в правилния момент. Мравоядите, които никога не съм виждал, тези прахосмукачки на пампасите, също и костенурката, която обикаля корубата на света. Момичето с хубавите скули повтаря отдавна манифестирания от всички мъдри хора възглед, че животинките трябва да се обичат повече от хората. Най-малкото защото всички ние сме животинки.

8

Съвършеното начало на филма: двуминутна секс сцена, от по-бруталните, колкото да замъгли съзнанието в следващите я минути и зрителят да не може да отдели поглед.

Съвършеният завършек на филма: появяваме се в ретро(градно) студио, бутафорни БНТейски декори, зализани с изкуствени усмивки и фракове. "Хайде, нека видим за какво все пак става дума във филма. Отвори го." Отваря плика. "Ама тук няма нищо?! Само едно надраскано листче?!" "Именно, това е сценарият. Хайде, чети, всички това чакаме." Всичките отдавна са напуснали студиото.

9

После сънят свършва. Да усъвършенстваш изкуството на съня - последната крачка вече е постигната. Мога да казвам "стоп", даже не е и "стоп", ами "стига вече, дотук бях", тъкмо когато сънят е готов да ме запокити в най-сложния лабиринт. Вече съм в нов квартал, тревожно очаквам гости, щом решавам да изляза за малко. Излизам, те се обаждат, че пристигат и не бива да закъснявам (?), а аз бодро крача обратно към вкъщи, когато разбирам, че съм в настоящия ми квартал. Такситата не спират, времето не спира, значи сънят трябва да спре. Пук. Стига вече, дотук бях.

10

Един от столовете на съседната тераса е детски. Изолиран в ъгъла. Последните лъчи на слънцето го огряват и ме съветват да се разположа на него. Отритнатото дете, радващо се на последния ден от живота си - the day that never comes.

11

Всяко "здравей" по сергиите е по-болезнено от останалите здравеи. Душата на раковинките, на моряшките фланелки, оживява, когато те поздравяват. А ти, още неизчул чуждото здравей, и се местиш на съседния панаир. Колко вини имам да изкупувам пред раковините и останалите животинки?

12

Грандиозният упадък на културата не е конструкция и книжки, а живот, случки - епизоди, които ни замерят всеки ден. "Ти го обичаш." "Да, но теб обичам повече." "Знам." Колко по-ниско може да стигне щастливото ни следвоенно общество? Туайлайт - единственият филм, в който можеш да видиш близък стоп кадър "похабен" за една-единствена безсмислена реплика, единственият филм, в който сюжетните линии не са линии, а точки с прекъсване - даже единственият със скучна бойна сцена, която не е и динамична. И единственият сниман с много пари, но изглеждащ като мърляв евтинджос, при който обаче това не е нарочен ефект (или е, но ще го разберем след хилядолетия).

13

Да счупиш пломба, докато хрупаш Харибо във формата на челюсти? По-нелепо от това би било само щом динозаврите те изядат последен, защото единствен ти ще ги неглижираш, хрупайки (бих казал "ядейки", но тази дума ме отказа от деепричастието някога) от техните желирани близнаци. Животинки...

14

Знам, че е трудно, всеки път е трудно. Разкажи история. В картинки, по възможност. Историите са сочни и плодови, в бъдеще децата ги преразказват в отговор на запазения последен въпрос в интервюто - "на какво ви научи баща ви". Но разказвай, не се срамувай. Няма нищо по-плашещо за едно дете от неизвестното. Поне докато детето не разбере, че знанието за проблема не го решава, а отчайва още повече...

15

Нов най-важен закон за приемане - Закон за естетическите надстройки - получава се ЗЕН, което е близо до дзен и до моята идея, че хората (тоест аз) не си почиват добре на морето, защото са принудени да гледат покриви, разделени на три, недоклатени дограми, които се разминават с оригиналните, мазилки с родилни белези от така важния втори-трети-пети етаж, с който скромното морско семейство ще се изхрани в близките месеци и години. Но това е пошло. Разваля почивки и видения от бъдещето.

16

Първата официално призната мисъл на UD, подлежаща на авторско право и много възхвали: "Жената е като котка - толкова често намира любовта на живота си, че най-вероятно има девет живота." Записвам си я тук, за да не я забравя. Не отличник, а 9+.

17

Агресията на модерната епоха - "дядо Коледа не съществува, следователно и аз не съществувам". Цинично, но логично. Логично, но цинично. В крайна сметка - циклично. Наистина - не ние сме отговорни със задачата да доказваме отрицателни факти, нека другите да докажат положителния факт, че съществуваме. Нека! Само че няма други, защото те също не съществуват.

18

На кея има пространство за инвалиди и майки с деца. Има табела. Синя е. Малката подробност е, че пространството води право към морето, което не е толкова синьо. За улеснение на инвалидите камикадзета и прозак мамчетата дори има мостче между пътечката и морето, за да може да наберат още повече скорост. Социална държава.

19

Как да плува човек, когато е кърваво късче плът, обяснете ми? Защо да оставя няколко червени петна в морето, които няма никога да засъхнат от срам и болка.

20

Спокоен съм. По-величавите често са осмивани. Пък аз - и да закърнея, все ще е същото. Като се целиш в непостижимото, то няма да стане по-забелязано, споделено, накърнено или просто обагрено от постигнатото, което дори не отчитам, вкарвайки го в графата "необагрено". Последните лъчи на детското столче няма да дойдат никога. Поне докато имаме сили да припадаме.

Гардероб & Делфин

Интервю с трикратния олимпийски, осемкратен световен и петнайсеткратен национален шампион по стрелба с панички Никита Шеверданидзе след неговия неочакван крах на световното първенство в Йостерлунд, Швеция.

- Изненадан ли сте от загубата?

- Не.

- ?! Но това е първата Ви загуба за изминалите 16 години?

- Грешите. Това е само последната от всичките ми загуби през тези 16 години.

- Как така?

- Виждате ли, от самото начало можех да бъда друг. Помня го като днес - младежкия конкурс за разказ на тема "Гардеробът и делфинът". Какво може да се пише на тази тема, питате Вие? И аз се питах, тъкмо това е, че и аз се питах.

- Какво общо има това?

- Има общо, че както всички други хора, и аз бях поставен за първи път в ситуация, в която едно конкретно решение да решава много по-абстрактни неща в бъдеще. Как да приема такава сочна истина още млад и напорист според Вас?

- Как да я приемете?

- Във всеки случай трудно. Хората на този конкурс имаха нужда от две страници размисли за общото между гардероба и делфина. Дали това е спасило повече делфини или е помогнало за производството на повече гардероби - аз не мога да кажа. Сигурно не е.

- И как две страници промениха живота Ви?

- Просто и елегантно като две страници младежко есе. Осъзнах, че живеем в малки кутийки, хвърлени напосоки, без да имаме грам понятие за кутийките си, нито те - за нас. И почваме да блъскаме. Блъскаме ли, блъскаме, докато не си разнебитим докрай кутийката. Само да разберем, че ако сме постигнали нещо по-специално, това не е заради нашата или на кутийката специалност.

- А заради какво?

- Отказвам да коментирам.

- В крайна сметка доволен ли сте? Доказахте ли днес на света всичко онова, което искахте?

- Не.

- Не?!

- Моето голямо откритие дойде след втората ми олимпийска титла. Тогава вече можех да си мисля за онова, което съм постигнал, защото успехите бяха поубили усещането ми, че съм провален автор на есета за гардероби и делфини. По това време, оглеждайки се около себе си за мистичната многостранност на живота, стигнах до извода, че на този свят се борят две сили: красотата и ефективността.

- Това го знаят всички, извинете.

- Това го знаят всички. Но я си представете сълзите в очите на вече двукратния олимпийски шампион, който разбира, че винаги е стрелял толкова, колкото му трябва. Винаги се е определял в своя занаят от необходимия калъп и успехите му дори не са били поставяни под съмнение.

- Но Вие се радвахте на тези успехи.

- Радвал - не, успокоявах се, че съм малко повече от провален писател с хоби.

- А после?

- А после залюбих красотата, което значеше да кроя фигури. Кроях фигури. Успехите идваха - това беше ясно, но мечтата ми вече беше да разказвам приказки, да изследвам философията на стрелянето, а всъщност и на всичко останало, чрез скромното ми умение. Много "незаслужени" победи постигнах тогава, с аристократичен мързел и без да мога да разкажа нищо на хората.

- Какво Ви липсва?

- Нищо, тъкмо там е проблемът. Погълнах красотата с ефективност и ефективността с красотата. И така съм най-нещастен. Нима някой разказвач на мъдрости може да претендира да е пример за подражание? И нима някой честолюбив шампион се занимава с брътвежите на неуспелите мечтатели? Смесих всичко и се обърках. Няма за какво да се хвана в своя защита.

- Кой беше този човек, който Ви отказа от писането в онзи младежки конкурс?

- Това беше брат ми. В негова чест днес изпуснах решаващия изстрел и считано от утре, се отказвам от активна спортна дейност.

Балада за пристрастеността

създадох те единствен

но в еуфорията забравих

че единствен ходи със един

един-единствен

единствен-един

а ти не беше панацея

беше един от много

в цял свят от единствени

мислех те за тотем

но тотеми няма

има човек за мен

човек за теб

човек за всеки

и още други хора

истина е

нещото е ангажиращо

всяко нещо ангажира

само нищото е безопасно

който не играе той не губи

не трябваше да те създавам

трябваше да си стоя във къщи

Излъгани, pt. 16 (Пред Съдбата) - special limited etd.

- Почвайте!

- Аз... се отпуснах и сега няма връщане. Превърнах таланта в проклятие, визията - в скучна кардиограма, скука до пръсване. Вече не виждам, а знам. Знам, че ще стане. След точно три години ще имам лека усмивка и ще се разхождам с колелото си до ето ей там. И за какво са ми тези три години? Да се упражнявам в усмивката, която така или иначе ще дойде? Да презирам наум бъдещите си сигурни епизоди, ден по ден. Въобразявах си. Беше налудничаво, а и приятно, докато не свикнах. След това спрях. Защо да се упражнявам в сигурните неща, които другите също биха постигнали на мое място? Удоволствието вече беше рутина. Да знаеш границите си е ужасно, но по-ужасно е да знаеш и безграничието си. Ето ме, безграничен. До пет години - цар, после - отшелник, дете, гущер. И какво? Та аз знам неизлечимата си болест отсега! Защо не изненада? А защо изобщо нещо? Само бодра сянка и две-три бири, в разговор с птиците. Но и това го предсказах, току-що.

- Пробих света. Още ме цепи глава, ударът беше суров. Бях покрил целия конспект - преподаваха ми учители от първи клас от първа класа. Преподаваха ми граматика и думи, а в думите усещах повика на още граматика и след това на още. Един ден, свързал всички думи в първия съвършен език, понечих да говоря. Стигнах до края, мислех си, но не ! - оказа се, че мен ме е стигнал краят. Граматиката не ми позволи да кажа нищо. Едно плесване на ръцете - и пак граматика. Едно удряне по челото - и пак граматика. Въпрос по въпрос - приключих. Приключих. Дори птиците не разбираха за каква самота им говоря. "Говоря". Претопих мащабите. Гледах отгоре и виждах всички и всичко освен огромното си туловище. Пораснах не просто голям, а урод - атрофирала граматика; чистота на духа и тялото, която прекарва последните си часове в борба с непоносимата природа, непригодена за такова същество. Броени дни ли ми остават? Не, и безброени да са, искам си думите, самите тях, бедните.

- Изпуснах го. Един шанс, един момент. Толкова близо, финален плонж, две показни докосвания по скула и чао на прожекторите. Виждате ли, тази моя поза беше възможна само веднъж. Никой не се е поправял и не е прекрачвал границите на същността си - или на 12 правиш великия слалом, или не. Или на 32 си приказваш с птиците, или не. Няма компенсации и спринтове, има колода от карти - красота до първото подухване и вековна анонимност след това. Доигравам мача. Не ме помнете, имам тревожно пълната свобода да правя всичко, което искам, защото не направих онова, което трябваше. Кой знае, може би тъкмо, защото трябваше, но това беше веднъж, един шанс, един момент... Всяко движение - с брадичка нагоре към следващото, всяка спирка - едно своеобразно движение. Огромната карта на живота. По картите няма грешки, нали? Защо няма нито една, защо е толкова непростимо? Защото някои са родени картографи. Останалите оставаме да драскулим по черновите.

- И какво е вашето желание?

- (вкупом) Животът, който ти ни отне!

- О. Подшушват ми да бъда внимателна, за да ви науча на урок - урокът е, че вашата истина не значи нищо. Истината е безполезна без момента, без човека, за когото е предназначена, без грандиозния ритъм, очертанията на вашата истина по телата на другите. И аз бих могла просто да ви отритна с две-три елементарни истини, но... добре, не мога да ви го спестя. Вие сте свършени, копеленца. Свършени сте от вашето разяждащо "знам, че е така". Поздрави, точно така е, както и още хиляда неща е. И моите думи, и вашите, всичко е така... и така... и само че никое "така" не е очевидно, а вие тъкмо на очевидност разчитате. Затова тънете в съмнение и от болки не може да се изправите сутрин от леглото. Фетишисти долни - и вие като фетишисти искате да спите с жената с красивите чорапи; и вие полагате неимоверно много усилия да я съблечете и точно, когато жената е готова и ваша, вие се проваляте - защото сте фетишисти и си я обичате обута с чорапите. Така и с проклетата ви очевидност - храните се с очевидност, сънувате очевидност, а след това - ето ви скапаният очевиден свят, който толкова искате - как се чувствате? Това ли е всъщност светът? Да, и това. И още хиляда неща. Вижте, всъщност ви уважавам. Вие не сте глупачета, които стърчат, докато не ги е отнесла първата буря. Вие сте в окото на бурята и се крепите с адски мъки там. Знаете на какво съм способна и затова сте дошли при мен. Аз обаче съм прекалено зла и старомодна, затова съм длъжна да ви накажа. И моето наказание ще ви изненада - връщам ви живота. Връщам - не, включвам го отначало. Сами да разберете, че ще е същото. Сами да разберете, че вашият проблем не е животът, а службата в името на болестите ви. При първите синдроми пак ще дойдете и ще плачете, но аз ще помня. А ако действително ви заболи от липсата на живот, макар че не вярвам, то просто ще започнете да го живеете. Защото и в момента го имате и нищо не ви се е случило. Лигльовци нелепи.

За Световното

Най-сетне европейски шампион извън Европа, макар че при тези ниски температури и часова зона турнирът си беше всъщност много по-европейски, отколкото неевропейски. Най-сетне и заслужен шампион, който не се казва Бразилия, припомних си мълчанието и скуката по всички коментари, което ни навести преди две години с още по-заслужената евротитла на испанците.

Разбира се, кусури могат да се намерят - голът от засада на осминафинала, пропуските на Парагвай от дузпа и вчера на Робен, но на осминафинала шампионите доволно си надиграха Португалия и без тази засада, а пропуските всъщност бяха спасявания на Касияс, което е част от играта. Откъм разни неща като удари към вратата, владение на топката, че дори до феърплей Испания е категоричен номер едно, което не се е случвало наистина никога на Световно освен при четири от петте титли на Бразилия.

Едно време щях да се закълна, че испанците никога няма да спечелят нищо, защото сякаш сами се бяха напъхали в клишето на симпатичния губещ - постоянни отпадания с дузпи, след като са надиграли противника, със съдийски тесли и пр. Явно мелничката се върти и след като италианците изстрадаха всичките загуби с дузпи на предното СП, сега испанците изстрадват с лихви цялата тази дългогодишна лузърщина и за две години не просто показаха едновременно ефектен и ефективен стил при двете си титли, но разгромиха и едно друго клише - за испанските парти лигльовци, които никога не се борят, не знаят как да печелят прагматично и при първата пречка се спъват. Ми, точно обратното. Четири победи с по 1-0 на елиминациите, постигнати освен с всичко и с хитрост. Не се отчаяха нито от тъпата загуба на старта, нито от невървежа срещу Португалия и Германия, нито от драмата с дузпите срещу Парагвай. Един отбор, готов да се справи с всяко предизвикателство, без да изневерява на стила си, който изненадващо за нашето време е красив и печеливш, но най-важното - отличителен. И след десетки години пак ще помним това постоянно движение по хоризонтала, което внезапно прелива в атака, при това атака, в която участва целият отбор.

Иначе Световното беше поредното по-скоро разочарование, което всячески помпахме с мисълта, че е веднъж на четири години и прочие, но безуспешно. Нито една класика, само две-три драми (Уругвай-Гана, Испания-Парагвай, отчасти Германия-Англия), наистина качествен финал в сравнение с предните, но и много пропуски за два отбора финалисти, прекалено много съдийски грешки, макар и не толкова решаващи, колкото в предните две първенства. Слаб домакин, който не напълни трибуните и скапа настроението на всички с тези нулеви температури, вувузели и всевъзможни "африкански" номера. Уморени отбори, за които националният отбор значи все по-малко сравнено с клубните. Надъхани за успех от големите отбори бяха единствено Испания, Германия (по традиция) и Аржентина, които обаче бяха пренадъхани от Диего, де да беше и такъв треньор, какъвто е мотиватор, но не би... Пълен провал за звездите, както се и очакваше, но не в такива мащаби - Рууни, Роналдо, Меси и Кака с общо един гол срещу севернокорейците. След четири години евроотборите най-вероятно ще бъдат допълнително смазани от южноамериканските условия, дано най-малкото да станем свидетели на Бразилия - Аржентина на финала, че да помним с нещо поне някое следващо първенство...

Претопено детство

Първи епизод:

A: Аааа, видя ли го?

Б: Кое?

А: Този човек, с когото се разминахме. Видя ли го?

Б: Да.

А: Не го ли позна?

Б: Не, защо?

А: А.К., адвокатът.

Б: Кой?

А: А...

Б: Чух те. Питах кой.

А: Е как, за него пишат по вестниците, физиономията му е разпознаваема.

Б: Хм.

А: Колко често виждаш по улицата хора, за които пише по вестниците?

Б: Постоянно?

А: Оф, нищо не разбираш.

Втори епизод, години по-късно:

В: ..........

А: Не знаех, че сте срещали точно това мое писание.

В: ..........

А: О, така ли?

В: ..........

А: ..........

В: Публичността! Тя е... публичност. Не сте ли съгласен? Срещайки публична личност, срещате една фикция. Една изрезка, един образ, това не е човек, това е нещо повече! Или може би по-малко, но във всеки случай публичността дебне, а най-хубавото е, че вие знаете за нея, но тя не знае за вас. Колко изненади само, каква магия да се доближиш и да разкажеш своята фикция на човека от плът и кръв!

А: Очарован съм, но трябва да тръгвам. Имам много работа.

Медийна звезда

С оглед увеличаващия се интерес към блога наскоро бях интервюиран от чаровна, макар и леко притеснена, радиоводеща за нейното приятно неделно обедно предаване. Всичко беше чудесно и прекрасно, а разговорът мина небрежно и елегантно едновременно.

Резултата може да чуете ето тук. Банерите (и банелите) може да очаквате в близки дни.

Излъган, pt. 15

Вие, другите, не сте онези другите, на които спрях да говоря преди години. И докато онези другите така и не ми проговориха, защото нямам нужда от тях, то... от вас, от вас не мога да нямам нужда. Да, именно - не че имам нужда, а не мога да нямам - вие съдействате, вие изкачвате, и ако не бих имал нужда от ръкоплясканията ви, то от стълбичките и трамплините ви - винаги. Не говорим за красота, нея я погребахме отдавна. Говорим за довършеност.

Трябваше да кажете, че съм се изцапал няколко години по-рано. Сега всичко засъхна, какво ще правя? Разбирам, че и вие сте готови във всеки един момент да легнете на улицата и да спрете да свързвате дори обикновеното "махни се" с изместването от хорския път. Но дори най-примитивните форми на любов включват в себе си отбелязване на очевидното. А бяхте запознати поне с това, че всяко мое трепване бе съобразено с разчертаната от вас схема - лицето ми, събиращо всички бръчки и нещастия на земята.

Бръчките се оказаха с две по-малко, защото съм бил оцапан. И целият свят рухна под стоновете ви да си почивам в санаториума на нормалността. Послушах ви от пословична любезност, а после вече беше късно да се върна. Нали се чудехте каква е тайната на спокойствието? Ето такава е - стоиш и набираш ли набираш, без дори да питаш защо и разбира се - без-да-спираш. Като игра на пинг понг, която се разбързва невидимо за теб и в един момент не виждаш топчето от бързина, но връщаш. Връщаш го, но едно премигване и този ваш обект на въздишки се срутва завинаги. Така и аз - премалял и изтерзан, стисках зъби с помощта на дрогата на име драма. А вие ме изкарахте уж за малко от драмичката ми и... санаториумът се превърна в пансион.

Идвайте на свиждане понякога. Ако не ви досаждам твърде много.

Леки абсурди

До какво ни доведе дългоочакваното спасение от войната? До простата мелодийка на фалшива пианола, която слушаме ежедневно на Орлов? Затова ли ни избави от себе си, драма? Чакаме новата ти война.

*****

- Умирам.

- Сбогом, близки човеко.

- Защо си тук?

- За да се сбогуваме, как.

- Но ние се мразехме толкова години...

- При това никой не прие безбройните прошки.

- Ами да, тогава?

- Ами, нищо, не може да умреш, без да се сдобрим.

- Но...

- Няма "но", няма да ти позволя да пишеш истории на мой гръб, дори на смъртния си одър.

*****

Няма да творя, задръстено е, отвсякъде дебнат хубавини. Тъкмо в момента гледам прекрасна гледка, пиейки прекрасна напитка на прекрасния си балкон. Толкова невзрачно хубаво ми е, че ще се разтека още сега. Ето, вече съм локва. И почвам да изсъхвам.

*****

- Аз съм най-добрият писател в историята.

- Супер.

- Ама аз съм най-добрият писател в историята.

- Нямаме нужда от теб.

- Защо?

- Защото си най. Наживяхме се на найовци последните осем хиляди и шестстотин години.

- И какво да правя?

- Пиши си.

*****

Доставих си любов. А сега и малко чест, достойнство и т.н. Готов ли съм? Мм, какво липсва? Разбира се, липсва споделеност. Но как да си доставя споделеност, след като съм сам? Да се обичам самия себе си - добре, но да се споделям?

Излъган, pt. 14

Първите дни и въртележката. Още по онова време не спирах да гледам безумно кривите ти крака, сякаш кривотата бе получила своя изначален смисъл чрез тях. Отвращавах се от своята възбуда и се възбуждах от своето отвращение. Въртележката също не спираше да се криви.

Често си представях пухкави пантофки, с които погледът ми се смирява, друг път просто си избождах очите, за да не гледам с тях порочно на пороците отсреща. Но ден след ден се отдалечавах от момента на очароване, а всъщност се приближавах до неговата очарователна истина - всичко е обречено от самото начало. После още пантофки, а пред теб - кимане и тъпи хапливи коментари, но защо ли - поне да беше забавно, а не да мирише на напрежение отдалеч.

Тогава - хладнокръвно, макар и със сърбеж по небцето - грабнах секирата и започнах да разкрасявам тези дразнещо криви крака. Понечих, без дори да искам позволение, а ти набързо изпищя. Бях се превърнал в демиург, а ти пищеше - как така? Не бяхме ли се разбрали да сме неуязвими за болките, с които се занимават другите?

Оттогава въртележките се движат по разписание.