Първите дни и въртележката. Още по онова време не спирах да гледам безумно кривите ти крака, сякаш кривотата бе получила своя изначален смисъл чрез тях. Отвращавах се от своята възбуда и се възбуждах от своето отвращение. Въртележката също не спираше да се криви.
Често си представях пухкави пантофки, с които погледът ми се смирява, друг път просто си избождах очите, за да не гледам с тях порочно на пороците отсреща. Но ден след ден се отдалечавах от момента на очароване, а всъщност се приближавах до неговата очарователна истина - всичко е обречено от самото начало. После още пантофки, а пред теб - кимане и тъпи хапливи коментари, но защо ли - поне да беше забавно, а не да мирише на напрежение отдалеч.
Тогава - хладнокръвно, макар и със сърбеж по небцето - грабнах секирата и започнах да разкрасявам тези дразнещо криви крака. Понечих, без дори да искам позволение, а ти набързо изпищя. Бях се превърнал в демиург, а ти пищеше - как така? Не бяхме ли се разбрали да сме неуязвими за болките, с които се занимават другите?
Оттогава въртележките се движат по разписание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар