30 ноември 2010

Неизговаряни диалози, pt. 2

- Но ти вярваш в същото като мен.
- Не вярвам. Съгласен съм.
- Тогава защо не тръгнем заедно? Съгласни сме как. Съгласни сме накъде.
- Защото не ти вярвам.
- Фатално ли е?
- Боя се, че да.
- Защо изобщо си съгласен с мен?
- Защото звучиш разумно. Думите ти се разливат в правилна последователност. Няма как да не призная разсъдъка ти.
- Разсъдъкът губи смисъл, когато няма кой да му се притече на помощ.
- Съжалявам. Не вярвам. Не вярвам, че съм себе си, когато приема твоята философия.
- Губиш се в океана от правилни думи?
- Напълно. Всичко е толкова правилно в своето усилие да бъде такова. А защо изобщо усилие?
- Защото това сме ние.
- Не и аз. Аз съм само усилията, от които съм изпитал болка. Не мога да свържа твоето усилие с нищо. Приемайки го, спирам да бъда себе си.
- На кого ме оставяш?
- На никого. На умората от усилието. Тя ще те доведе до още по-силно отстояване на малкото изживени истини от томболата с "обективно истинни съждения".

29 ноември 2010

Неизговаряни диалози, pt. 1

- Защо не ме обичаш?
- Разбира се, че те обичам. Не ме карай да подскачам от учудване. Даже и това не заслужава твоето "обвинение".
- Добре, но ти не ме обичаш.
- Те.
- Тогава защо ме предаде при първото съмнение?
- Съмнението беше основателно.
- Нали ме обичаш?
- ...
- Тогава няма основателни съмнения. На любовта си ли ще вярваш или на съмненията?
- Няма такъв избор.
- После разбра, че не е имало повод за съмнения.
- Да, но изглеждаше, че има. Съмнението беше основателно.
- И ти се върна към мен.
- Върнах се. Защото те обичам.
- Но всичко беше разядено. Разяде доверието. За какво ми е "любовта" ти без доверие?
- Не искаш да ме приемеш обратно.
- Искам. Но не мога. Твоите очи са очите на съмнението. Това са чужди, други очи.
- От теб зависи да ме приемеш обратно.
- Няма такъв избор.

22 ноември 2010

За човека събитие

цял живот те чаках
за да ме застреляш с намек
че трябвало е да живея а не да чакам

14 ноември 2010

Отиде си...

човекът, който сваляше правото на земята,

превръщаше го в естествено продължение на здравия разум

и морала,

и така запалваше и най-неправите хора по правото

по начин, който нямаше да се отмие никога

самият юридически монах -

винаги наясно с реалността, но никога повлиян от нея

съвършеният циник -

защото, уви, по-нормална позиция не можеше да съществува

от това да разбиваш всички илюзии за

егоизъм, кариеризъм, показност

с няколко прости думи и жестове

или още повече - със самия ти начин на живот

за него не можеше да се говори, той беше

на мен ми е много, много тъжно

защото си тръгна без вяра,

и хвърли мен в пастта на безверието.

Смъртната агония е по-тежка от самата смърт, но аз съм сигурен, че дори в нейните най-зловещи проявления той е виждал повод да се присмее на света. Онова, което обаче следва, е много по-трагично. Празнота, прилична на отмирането на писменост - не просто следващото поколение не я разбира, но то дори не може да я прочете. Поне със смъртта му стана ясно, че една изгубена колективна памет може да се възстанови само по много индивидуални такива. Затова трябва да помним. Затова пред всяко бъдещо предизвикателство сме длъжни да излезем без гняв или отчаяние, а смирени от чувството на дълг към онези, които са ни довели дотам изобщо да се излагаме на истинските предизвикателства на живота.

Сбогом, велики човеко!

10 ноември 2010

За чудото на живота

по пътя си - и всичко ще е наред
всеки ден - и накрая винаги ще си добър човек
но жаждата за повече ще те спаси от скуката

01 ноември 2010

Прагматично за несподелеността

В оборота се увеличават случаите на несподеленост и в двете й разновидности - както несподеленост спрямо света in fine, така и спрямо конкретен негов обект (най-често човек). Тази тенденция налага да се изведе позитивният поглед над несподелеността, така че всички работещи да могат да полагат своя труд максимално ефективно въпреки надвисналата върху тях несподеленост.

Несподелеността на първо място отваря рана, но рана, която изпълва само пространството, което й предоставиш. Това означава, че колкото повече потъваш в нея, толкова по-лошо става, така че всяко здраво мислене би се дисциплинирало да ограничава контакта си с несподелеността. А щом контактът е ограничен, това означава само едно нещо - занимания. Заниманията са работа, труд. Нищо друго не повдига работоспособността, както желанието да пиеш от света, за да се избавиш от жаждата на несподеления обект.

Но освен тичането навън, далеч от несподелеността, полезно би могло да бъде и тичането настрани, паралелно заедно с нея и горещия й галоп. Ще рече, да се вдъхновяваш от олимпийските глътки въздух, които поемаш, вдишайки несподеленост, за да ги претопяваш в олимпийска мотивация. Всеки велик труд изисква своята капка внушение, а внушението е полезно и в позитивната, и в негативната си гама. Ако има едно нещо, което заслужава посвещаване като това на споделения обект, това е посвещаването на несподеления. Всичко друго е литература.

Дори да не се произведе качествен работен продукт под влиянието на зависимостта от несподеленото, то всекидневното живеене на толкова високи обороти не може да не се отрази на светогледа на трудещия се субект. Никога повече той няма да бъде впечатлен от дребнотемия и битовизми, когато има насреща си истинска трагедия - трагедията на сърцето. Така всяко пристъпване към ангажиментите ще става по-леко и освободено от излишни съмнения. Всяка работа ще се извършва с внимание към голямата картина, а това би неглижирало малките невинни грешки. Всеки неуспех ще е дреболия, която не заслужава пречупването, а успехът ще е малък подарък за изживяната несправедливост и не би довел до прекомерно отпускане и загуба на желание за още успехи.

Накрая трябва да се отбележи и благотворното влияние на несподелеността върху характера на трудещия се, който е в неразривна връзка с неговата работна дисциплина. Усещането за вина, за несъвършенство и непостижим идеал тласка към повече скромност и приземява всеки опит за излишна горделивост, несъвместим с колективното благо. Макар това обикновено да не отговаря на истината, несподеленият търси причината за провала в себе си, а такова отговорно поведение е в основата на лидерското качество. Още повече - награбил този провал под мишница, лидерът би бил по-склонен на рискове в бъдеще, тъй като ще се отнася към живота с нагласата, че няма какво да губи.

Всеки живот без споделеност е едно обещание за смърт, но само трудът, това велико благо на човечеството, може да направи разликата и да извади изтормозения субект от собствения му ад.