За живота като на шега

- боц!
- боц? боц, боц, боц, боц, боц!!!
- товариш ме

За невеликденските литургии

за теб съм като схоластична църква
слушаш ме от благоприличие
но тайно чакаш да те "пусна"

Хазарт, pt. 2

Демиан взимаше три години за една. Подскачаше, кривеше се, разбиваше главата си в стената - но успя.

Така в един момент отиде в съответните служби и поиска полагащата му се след дълги години внасяне на осигуровки пенсия. Те обаче му отвърнаха:

- Съжалявам, но все още не сте навършили пенсионна възраст. Имате още поне двайсет, а както вървят нещата - дори двайсет и пет години да трупате стаж. Не може да искате пенсия на толкова ранна възраст.

Демиан се разстрои, защото разбра, че биологията му няма да издържи още поне двайсет, а както вървят нещата - двайсет и пет години, за да стигне заветния хълм на пенсията. И така спря да внася осигуровки, заради което след немного тригодишия, побрани в една година, взе, че полудя. 

Демиан посрещна пенсионна възраст с много малко внесени осигуровки и минимален бонус заради психическото си заболяване.

Излъган, pt. 23

През първата част се бавеше. През втората се плесна по главата, замина да наваксва и от бързане си счупи краката.

Обаче е хубаво да се разтапяш в химни за самотници и аутсайдери, нали? Горещото им мокро от сълзи рамо е по-удобно от ръбатите немити скали на Великото безпосочно катерене - нагоре и все нагоре.

Ето те тук, а ето те и там в края на коридора. Това е градинарят полуидиот, бъдещата ти или предишна съдба. Сигурно е, че в Африка има също велики философи, а преди пет века хиляди са имали заложби да карат кану. Те обаче са толкова изгубени, колкото твоята абстрактност, вживяна от вярата, че се раждаме с таланта. Дават ти ябълка и ключ - какво ще правиш с тях? Там има ли талант? Ябълка и ключ - всички сме равни пред абсурдно универсалната им символна стойност. И върху тях ще построим всеки път света, когато той се разруши. Върху тях, а не върху самовлюбеното ах.

За кого са бъдещите ти мускули? За отровните циници, които ще мятат по поръчка кал така или иначе? За притеснените от собствената леност, които ще се притеснят още по-силно? За обичащите те, които те обичат дори и слаб? За сянката ти, която ще се приближи крачка по-близо, но никога достатъчно, за да я сграбчиш?

Не си зависим, нима... А защо тогава не жертваш зрението си за средновековен перфекционизъм на свещи? Защо си о(б)кован от актуалност и държиш, че трябва да сме винаги модерни? Ако нямаше стандарт, щеше да си безтегловен. Представи си да нямаше топлина наоколо, как ще знаеш, че си студен. А ако нямаше студ, щеше само да подозираш какво значи да си топъл. Не благодариш достатъчно на атомите, задето обуславят бясната ти суета.

На безпътното събитие, потискащо фантазиите ти, налагащо се агресивно с баналността си - там си ти. И ако искаш да успееш, ще успееш там, а едва после - и навсякъде.

>>>

Няма как да не се надмогваме един друг. Независимо в чия посока. Няма равенство. Петдесет на петдесет е измислица.

Винаги единият ще заговаря повече другия. Винаги единият ще сънува повече другия. Винаги единият ще бъде мерило, подпора, архитект в по-голяма степен... 

В строги граници неравенството е гарантирано - още с първия стремеж поставяме другия в положението да дължи. Всяко наше добро е скрита и дори неосъзната, но принуда. Същността ни, дори и най-пасивно обременена, е сама по себе си предизвикателство за всяка друга. Получава се боричкане. При боричкането крайната цел е да натопиш главата на другия по-дълбоко, за да може той да се удави.

Затова не бива да се убиваме, надмогвайки се. Не е красиво да има противна страна. Никой не е противен. Еквивалентността не зависи от никой конкретен период. Тя се появява накрая в пълна светлина. Впрочем и не е толкова важна, точно защото не може да бъде подробно изчислена в самия край. Важна е споделеността. Даже не - важно е намерението за споделеност. Алтернативата е да полудеем от постоянно смятане на съотношението на даденото един към друг.

Никой елемент не дава сам критичната маса. Никоя редица елементи не дава критичната маса. Критичната маса може да е достигната при един доминиращ елемент и да не е достигната при множество малки елементчета. 

Даването в крайна сметка е алтруизъм, който съдържа в подсъзнанието си убеждението, че трябва да бъде възнаграден.

Славна приказка, pt. 4

"На колко грешни неща ни учат от малки. Защо да е хубаво да знаеш, като моето знание на рождения ти ден носи само скръб от факта, че ти не знаеш моя? И кое е хубавото на любопитството, когато в очите на другия то се изкривява в досада? Изобщо кой пусна слуха за вманиачаването по света, без да го дообясни, и ни обърка съвсем?"

Дописваше поредния трактат на разложението. Тънка усмивка на облекчение осени лицето му, усмивка на облекчение и вина едновременно. Вина, защото този спорт му беше станал рутина. Да се бърка в света на игнориращите чуждите рождени дни, а после да оплаква съдбата си на телефонен указател. Да замахва с ръце напразно и да свива рамене по навик, щом пресече финалната линия. Изкуството беше единственото спасение - и колкото по-драматично го допускаше до себе си след ключовия момент, толкова по-малко неприятно беше събуждането на следващата сутрин. Самоомръзване, самоомръзване, самоомръзване. Немислимостта на която и да било друга формула го тласкаше към все по-самовнушени усмивки след всеки нов акт на изкуство. Вината обаче не искаше да си тръгва.

Немислимото размъти критическия му разум. Или просто го беше страх - да се запита какво ще стане, когато отвъд омръзването сам на себе си му омръзне самото изкуство. Но не щеш ли, взе, че стана. Бе поредната случка, за която външно бе преглътнал цялата така добре запаметена биография, а вътрешно я носеше като канара. Пред очите на публиката обработи висшия си пилотаж - да скрие мъката от всички, но едновременно да скрие и себе си при нея. И насаме да й се наоплаква. Този път обаче Худини нямаше да се измъкне. Понечи да се самоизповяда. Не. Понечи да пише - придойде баналното. Понечи да си въобрази - видя видимото. 

Заболя го глава от концентрирано търсене на нови образи. Нямаше нови образи, великият изкусител ги беше подменил. Пробва с отшелничество - уморяваше се ежедневно, за да не се напъва от без-образ-ие, но така или иначе беше уморен. Активничеше, но активността не го извади от ступора, защото главоболието само се увеличаваше от всяка целенасочена дейност. Тя беше винаги там - доскорошната мечта, конвертирана в поема, се топеше до необратима двуизмерност. Винаги там, но никога себе си. Сюжетът не се беше изтъркал, той се беше протъркал - като кожа, изложена на показ. За щастие, някои немски философи го спасиха, като му обясниха от книгите си, че най-върховното утвърждаване на волята ще е не друго, а самоубийството.

Един ден - натоварен с голямото очакване - най-накрая седна и разкърши красиви пръсти. Знаеше, че няма кога иначе да направи своя епос - да събере толкова дълго набирано разочарование и да унищожи света с него. Затвори очи, после ги отвори внезапно и тръгна да пише. Па. Па. Па. От красивите пръсти излизаха единствено патешки звуци. Бе загубил словото си. Първоначално пожела да пита някого, когото и да е, какво се е случило, но се усети, че ще прозвучи много нелепо да питаш такова нещо на патешки.

Разбра, че не всеки страдалец е творец. За да си творец, трябва от време на време да стоиш далеч от изкуството. Настани се до езерото и преживя там следващите години, без особени тревоги.