07 април 2011

Славна приказка, pt. 4

"На колко грешни неща ни учат от малки. Защо да е хубаво да знаеш, като моето знание на рождения ти ден носи само скръб от факта, че ти не знаеш моя? И кое е хубавото на любопитството, когато в очите на другия то се изкривява в досада? Изобщо кой пусна слуха за вманиачаването по света, без да го дообясни, и ни обърка съвсем?"

Дописваше поредния трактат на разложението. Тънка усмивка на облекчение осени лицето му, усмивка на облекчение и вина едновременно. Вина, защото този спорт му беше станал рутина. Да се бърка в света на игнориращите чуждите рождени дни, а после да оплаква съдбата си на телефонен указател. Да замахва с ръце напразно и да свива рамене по навик, щом пресече финалната линия. Изкуството беше единственото спасение - и колкото по-драматично го допускаше до себе си след ключовия момент, толкова по-малко неприятно беше събуждането на следващата сутрин. Самоомръзване, самоомръзване, самоомръзване. Немислимостта на която и да било друга формула го тласкаше към все по-самовнушени усмивки след всеки нов акт на изкуство. Вината обаче не искаше да си тръгва.

Немислимото размъти критическия му разум. Или просто го беше страх - да се запита какво ще стане, когато отвъд омръзването сам на себе си му омръзне самото изкуство. Но не щеш ли, взе, че стана. Бе поредната случка, за която външно бе преглътнал цялата така добре запаметена биография, а вътрешно я носеше като канара. Пред очите на публиката обработи висшия си пилотаж - да скрие мъката от всички, но едновременно да скрие и себе си при нея. И насаме да й се наоплаква. Този път обаче Худини нямаше да се измъкне. Понечи да се самоизповяда. Не. Понечи да пише - придойде баналното. Понечи да си въобрази - видя видимото. 

Заболя го глава от концентрирано търсене на нови образи. Нямаше нови образи, великият изкусител ги беше подменил. Пробва с отшелничество - уморяваше се ежедневно, за да не се напъва от без-образ-ие, но така или иначе беше уморен. Активничеше, но активността не го извади от ступора, защото главоболието само се увеличаваше от всяка целенасочена дейност. Тя беше винаги там - доскорошната мечта, конвертирана в поема, се топеше до необратима двуизмерност. Винаги там, но никога себе си. Сюжетът не се беше изтъркал, той се беше протъркал - като кожа, изложена на показ. За щастие, някои немски философи го спасиха, като му обясниха от книгите си, че най-върховното утвърждаване на волята ще е не друго, а самоубийството.

Един ден - натоварен с голямото очакване - най-накрая седна и разкърши красиви пръсти. Знаеше, че няма кога иначе да направи своя епос - да събере толкова дълго набирано разочарование и да унищожи света с него. Затвори очи, после ги отвори внезапно и тръгна да пише. Па. Па. Па. От красивите пръсти излизаха единствено патешки звуци. Бе загубил словото си. Първоначално пожела да пита някого, когото и да е, какво се е случило, но се усети, че ще прозвучи много нелепо да питаш такова нещо на патешки.

Разбра, че не всеки страдалец е творец. За да си творец, трябва от време на време да стоиш далеч от изкуството. Настани се до езерото и преживя там следващите години, без особени тревоги.

Няма коментари:

Публикуване на коментар