26 февруари 2011

За възпитания аз

да не се караме за пет минути или двайсет години
взимай цялото ми време ако искаш
само дай ми сили за втори нов живот

23 февруари 2011

За Фауст години по-късно

дали съм лош без да върша лошо
а заради насмешката отдалече към доброто
и възхищението от гения дори и зъл да е?

22 февруари 2011

Излъган, pt. 22

Беше трепетно. Очакването. Стена беше издигната, стена между света и зрителното поле. Стена за сигурност или дори комфорт, а всъщност стена от страх. Очакването - tear down this wall, но дали? Нали бе комфортно, а ако бе се срутила стената, слънцето щеше да опърли ненавременно разголилата кожа.

Винаги целена, но никога разбрана, глътка въздух се намеси. Винаги целено, но никога разбрано, срутването се пръкна от кариесите на страха. Тръгна по големия свят - преоблечен, бесен до пръсване на собственото си минало в името на дребната инструментална цел на настоящето. Отгоре старата ти идея-прелъстителка мъдро оплакваше съдбата на новата ти зависимост, която щеше да изгори заедно с теб.

Така постулира живота - веднъж завинаги, като второ начало, което не се родее с нищо, а съществото ти бе заметено балсамирано под останките от стената. И какво по-различно има в ново съществуване без същност? Заведенията с дух или скоците отвисоко не са тотеми, а ежедневни форми. Кътани в зимника, ти ги накисна в страха си и ги извади развалени, профанни и без стойност. Нещо ново от другата страна на стената? Все същото недочакано очакване.

Няма познание без познание за познанието. Няма удоволствие без философия на удоволствието. Няма съществуване без памет.

14 февруари 2011

За опасните игри с огъня

продължавай да гориш реликви
така и мен гориш но за да скъсаш с миналото
трябва и себе си да изгориш

13 февруари 2011

Доминация без владение

Тази сравнително стара форма дължи корените си на убеждението, че борбеността не печели точки; че няма загадка, която трябва да бъде тепърва разгадавана.

Тайната (която не е никаква тайна, но се утешаваме с мисълта, че доминантът има предварителна информация) се състои в следното: и да отстъпи инициативата, доминантът е подсигурен при всяка бъдеща атака. Той дори не толкова предвижда ходовете, а знае, че владеещият не може да измисли нищо креативно, тъй като "креативността" на владеещия стига единствено до изпипване на още по-филигранните и безсмислени пасове по хоризонтала, а "атаката" му се състои в провокиране на пасивността на доминанта. На всичко това доминантът има готов отговор - на провокации не отговарям.

Когато захраниш чуждото его с владение, владеещият се опиянява и дори понякога пропуска замисъла на своето владение, който е да го претвори в доминация. И тъкмо в това е голямата победа на доминанта - той не просто се е опазил, а е заразил съперника си с нова, при това извратена, ценност. Ценност, която приспива - а приспивайки, доминантът има най-сигурното и трайно предимство. Ако пък владеещият се сепне, обикновено изпада в смут в какъв порочен кръг е попаднал и паниката го съсипва от само себе си.

10 февруари 2011

08 февруари 2011

Излъган, pt. 21

... И щом отвориха мръсните си устички и захапаха фигурата Му, той не можеше да издържи да слуша повече. той не е Той, а Неговият единствен най-верен фен, който някъде по пътя забрави напълно за границата между ритуал и изживяване на чуждия живот. Дишаше чрез движенията Му.

Но онова, което беше така трудно за поглъщане - то не бе омразата, а и повечето не мразеха, въпрос на поза. Не беше дори изумлението от чуждото неуважение към реалността да си съвременник на вечността. Някак еволюира до идеята, че липсата на сетивност оправдава липсата на грамотност. Друго беше - и беше свързано със него, а не със Него. Така и не прие, че щом може да изпъкнеш с красота, винаги ще се намерят идиоти, отричайки красотата като повод да изпъкнеш. Как може така? Да доминираш, да го правиш със стил, да желаеш този напрегнат занаят повече от всичко... Но да Му приписват толкова сбъркани мотиви. Толкова хубаво, че Той битуваше далеч, иначе трябваше да си затваря ушите.

А трънчето - то се съдържаше в убеждението му, че изрядността е ключ. Че в края на деня, сред аморфния куп от сълзи и усмивки телесно се въздига един-единствен търсен резултат и всеки се прекланя пред него. Не преклонение, отклонение тръгва от резултата. Колко сбъркано - изрядният човек ще приеме и най-болната фантазия за полезна критика и ще се свие на три в изрядното си притеснение, къде отново не е уцелил мистичната формула.

Ти, точно Ти, когото гледам с възхищение за пореден път - не сме ли еднакво нещастни с Теб? Аз - кастриран от омаята, не свободен, а принуден да живея чрез Tеб. Ти - жертва на обстоятелствата, не свободен, а принуден да проповядваш и кастрираш. Кой ли от Нас ще си легне по-уморен тази вечер?