Беше трепетно. Очакването. Стена беше издигната, стена между света и зрителното поле. Стена за сигурност или дори комфорт, а всъщност стена от страх. Очакването - tear down this wall, но дали? Нали бе комфортно, а ако бе се срутила стената, слънцето щеше да опърли ненавременно разголилата кожа.
Винаги целена, но никога разбрана, глътка въздух се намеси. Винаги целено, но никога разбрано, срутването се пръкна от кариесите на страха. Тръгна по големия свят - преоблечен, бесен до пръсване на собственото си минало в името на дребната инструментална цел на настоящето. Отгоре старата ти идея-прелъстителка мъдро оплакваше съдбата на новата ти зависимост, която щеше да изгори заедно с теб.
Така постулира живота - веднъж завинаги, като второ начало, което не се родее с нищо, а съществото ти бе заметено балсамирано под останките от стената. И какво по-различно има в ново съществуване без същност? Заведенията с дух или скоците отвисоко не са тотеми, а ежедневни форми. Кътани в зимника, ти ги накисна в страха си и ги извади развалени, профанни и без стойност. Нещо ново от другата страна на стената? Все същото недочакано очакване.
Няма познание без познание за познанието. Няма удоволствие без философия на удоволствието. Няма съществуване без памет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар