... И щом отвориха мръсните си устички и захапаха фигурата Му, той не можеше да издържи да слуша повече. той не е Той, а Неговият единствен най-верен фен, който някъде по пътя забрави напълно за границата между ритуал и изживяване на чуждия живот. Дишаше чрез движенията Му.
Но онова, което беше така трудно за поглъщане - то не бе омразата, а и повечето не мразеха, въпрос на поза. Не беше дори изумлението от чуждото неуважение към реалността да си съвременник на вечността. Някак еволюира до идеята, че липсата на сетивност оправдава липсата на грамотност. Друго беше - и беше свързано със него, а не със Него. Така и не прие, че щом може да изпъкнеш с красота, винаги ще се намерят идиоти, отричайки красотата като повод да изпъкнеш. Как може така? Да доминираш, да го правиш със стил, да желаеш този напрегнат занаят повече от всичко... Но да Му приписват толкова сбъркани мотиви. Толкова хубаво, че Той битуваше далеч, иначе трябваше да си затваря ушите.
А трънчето - то се съдържаше в убеждението му, че изрядността е ключ. Че в края на деня, сред аморфния куп от сълзи и усмивки телесно се въздига един-единствен търсен резултат и всеки се прекланя пред него. Не преклонение, отклонение тръгва от резултата. Колко сбъркано - изрядният човек ще приеме и най-болната фантазия за полезна критика и ще се свие на три в изрядното си притеснение, къде отново не е уцелил мистичната формула.
Ти, точно Ти, когото гледам с възхищение за пореден път - не сме ли еднакво нещастни с Теб? Аз - кастриран от омаята, не свободен, а принуден да живея чрез Tеб. Ти - жертва на обстоятелствата, не свободен, а принуден да проповядваш и кастрираш. Кой ли от Нас ще си легне по-уморен тази вечер?
Няма коментари:
Публикуване на коментар