31 декември 2009

Годината в цитати

Others conquered love but I ran - I stood in my room and I drew up a plan.

Живеем, приемайки Слънцето за даденост. Затова пропускаме, когато внезапен лъч мрак проникне в живота ни.

Сдухано ми е.... Не, всъщност ми е сдуханко.

Стоп, имаме го!

It's not where you take things from, it's where you take them to.

Трябва да променя живота около себе си, за да утвърдя собствената си личност, имам огромно желание да дам на хората чувство за сигурност.

Chaos reigns!!!

Единствената ми молба е, мълчете и ни оставете да извадим хората от кризата.

Имам време за всичко, но времето няма време за мен.

И кому е нужно това мрънкане в крайна сметка? Не е ли досадно?

Би било твърде утешително, ако съществуваше крайна победа, но такава няма.

Аз здраво бачкам, проблемите мачкам.

Когато ти откраднат пет лева, не са те увредили, защото веднага възниква вземане за пет лева.

Питаш ме кое ми е повлияло най-много? Суеверието, че съм роден под щастлива звезда. То не е и суеверие, аз знам, че съм роден под щастлива звезда.

Аз не те душа. Само метафорично.

27 декември 2009

Катарзисът на бълнуващия и неговите въображаеми гробници

Весели празници!

в сънищата мои не прозира
божество по-близко от това

душата е на дупки от вълни

след всеки техен тласък
напразно слънцето жадувам
надишан със илюзия

как то припада
отвъд трептящите полета

и оцветява със внимание

това загърнато величие

слузести неща! попейте ми!

умирам за песента ви от недрата

дълбоки като звездните недра

недра на светещото царство горе

аз умирам

амонит! от времето вовеки забравен!

удави ме със едно облизване

с окото закърняло ме дари

да видя картини видени от теб

някога
много отдавна
от теб и от всички морски богове

по вълните се клатушкам
а небето се клатушка с мен
от измисления си кораб призовавам

онези които не помнят

сушав поглед отправен към тях

опомнете се!

сънят е паднал неусетно

потопил е храмовете

и формите

натворени от самите богове!

сега съм сам

и прешляпвам

из връхлетени от потопа места

из бездните на Мисълта

из пещери обсебени от сънища

какъв западнал град!

с какви ли корали облечен

преведен грешно от някое племе
изгубило хилядата си левги
кошмар! говори ми!
да чуя ехото ти във вълните

лашкащи корабите млади

и после във заслужената дрямка

богове! милвайте ме със ръце!

ръце одраскани от ада

претопете моето съзнание

нека да е роб на красотата

на този свят обръгнал на видения

а след това ме погребете

в храмовете ви където

завинаги да се любувам

на царството на лудостта


maudlin of the Well - Catharsis of Sea-Sleep and Dreaming Shrines
In my dreams I see no nearer god.
The waves that move,
They pierce my drifting soul.
With want I reach in vain to grasp the sun
As off it falls beneath the dancing fields
And paints fore'er this spout-girt majesty!
O, slimy things!
I yearn to hear you sing from depths as deep as stars doth shine
From realms of light above.
I wish to hear thee sing!
O, ammonite with aeon-closed eye!
Speak to me in water-tongues
And grant to me the eyesight you once saw
The Sea-gods with!
My voyage as above, so below
Upon a dreaming ship I sail
Upon my life I conjure they whom no dry eyes have seen
Since sleep hath stolen over forms and sunken temples built
By gods themselves!
Alone I embark for cities immersed
In depths of thought and caverns full of dreams!
What corals dress this city fallen?
What the magick language lost one-thousand leagues?
Nightmare! Come, and speak to me
From beneath the waves that rock young ships
To slumber sweet
Gods, caress me with thy chthonic hands
Steep my mind with the beauty of a vision-world
And bury me in temples where my soul
Can e'er explore these realms of madness submerged!

22 декември 2009

Излъган, pt. 3

Защо никой не ми каза, че всяко нещо може да бъде наваксано, но толкова седефчета надничат и чакат да бъдат изпуснати? И значение имат само те, същите, които небрежно съм смятал за небрежни, а не онези, които ме наядоха отново и отново? Защо?

Ето те и теб, мръсник, с ненавистно изчистена мисъл. Презирам твоята толерантност. Ти ми я буташ, само щом се почувстваш виновен и вземеш, че се порадваш на тоя пуст живот, за когото страдам и в това е моята радост. Трижди проклет да си, защото провалът ми те кара да бъдеш добър.

Когато вчера очакваше да чуеш моята ведрина, срещна крясък от тежка рана и те досрамя. Все едно съм те карал. Аз ли да ти обяснявам, че всичко е свързано и този крясък идваше не от друго, а от предишен, отдавна забравен момент, когато някой ме е настъпил в тълпата, но аз съм решил да покажа воля? Или че това отвежда до по-предишен момент, когато една твоя дума можеше да ме запрати, където си поискаш, но думата... Не, ето пак, не те обвинявам, ти си най-прекрасният човек, когото познавам, само че този факт отдавна се изпразни от смисъл.

Толкова ми се иска да седна и да плача пред теб, но твоите детски питащи очи ще ме огледат и ще запитат как така бих плакал именно заради нещо такова. И тогава ще се наложи да се надигна за последен път и да убия един от двама ни.

21 декември 2009

Приятнострашно

Забележителен театър, но по-важното - едно от малкото неща, попаднали в зрителното ми поле напоследък, които не просто се харесват на извратения ми мозък, но бих препоръчал на всеки срещнат. Причината е проста: много рядко се среща идеалната средина между актуалното, ежедневното и от друга страна - чистия театър, който би трябвало да обединява всичко актуално под един общ модел и така да дава чувство за безсмъртие.

Е, "Приятнострашно" би могла да бъде безсмъртна. Представям си го. Защото в нея хуморът е толкова внезапен и стряскащо естествен, че мигом се сещаш какво ще предстои след него. Няма да е ужас, няма да е трагедия, а нещо по-страшно - объркване. Това е и големият извод за мен - докато ужасът те напада, но така ти дава отличния шанс да контраатакуваш, то объркването прилича на гадна тъпа болка, недостатъчно голяма, че да страдаш и да имаш правото на страдание, но точно колкото да ти напомня за себе си всеки ден. И изборът, който правиш под принуда, е да свикнеш с объркването и да си го възпиташ. То пък ще те възпита, че нищо на света не е нито приятно, нито страшно. И така ще продължите заедно - без начало и без край, точно както е очертано в пиесата.

Другото очарователно в представлението е, че по много елегантен начин налага своя собствена философия за театъра, без ни най-малко тя да деформира текста или да ни ограничава в избора ни на гледна точка за него. Повтарящите се мотиви играят ролята на визитка, която свързва привидно фрагментарните разговори и така става невъзможно да се разсееш или изключиш дори за момент от случващото се. Арматурата също изглежда много здрава с тези свръзки между сцените, в които актьорите от предната остават на сцена известно време, докато следващите не "попият" техните реплики. Извънредно просто и ефективно, а колко иновативно изглежда само... Снежина Петрова пък е толкова талантлива, когато излезе от клишето на свръхчувствителна квази-феминистка, че чак се чудя на всички, които я ползват само в това й превъплъщение.

Но най-голямото достойнство на "Приятнострашно" е, че се случват много неща, изскачат бомби от нищото, диалозите се надпреварват един друг към незнайна цел, но накрая, сред цялото това изобилие от театър, всичко си идва на мястото. И това всичко не е някакво послание, не е идея, поука, сюжет или каквото там, това е просто... всичко. Едно успокоение, че знаеш защо си отишъл да го гледаш и знаеш защо утре няма да бъдеш същия човек под негово влияние.

Или както се казва на едно място в подчертано безлична форма, "не се безпокой. Великите неща се случват, ако ще се случат. Случват се." Да, случват се...

14 декември 2009

Да живее Доган!

Когато четеш някое от малкото премерени изказвания на Доган, ти идва да се блъснеш в стената. Не е честно хората, които имат най-много власт, да знаят най-много за нея и да са толкова напред с материала, че да обезсмислят всички твои размисли и най-вече страсти относно политиката в България. Каквото и да става, ти просто ще регистрираш промяната и ще си пълниш блога с глупости...

Ето няколко категорични отговора на онези FAQ, които ни мъчат със своята очевидност и в същото време нерешимост. Струва ми се, че преходът ще приключи, когато се освободим от робството на всички тези "ами ако", "ами защо" и най-вече - "ами какво можеше всъщност да се получи". Уви, толкова по-лесно щеше да е да бъдем посредствена средноазиатска страна, която се изхранва от рехавите си залежи и не пита много въпроси.

Българинът пита: Защо политиката у нас умря и се превърна в занаятчийство, запазено за кастоподобна група хора, от които не можеш да търсиш отговорност?

Доган: С идеята за „нежна революция” (на д-р Желев), „пътя към Европа”, политическия плурализъм, свободата на словото, артикулацията на темата за правата и свободите на човека, фиксирани в основните клаузи на Новата конституция, в основни линии се провежда политическата реформа на Държавата и социално-икономическата структура на Обществото. И с това се изчерпва необходимостта от Национална Визия за развитие на страната.

Българинът пита: Защо, след като студувах по площадите и изпитвах смисъл от това да съм обществено ангажиран, всичко се провали с такъв гръм и трясък?

Доган: В този смисъл т. нар. Десен проект, като алтернатива на предишния режим имаше тактически цели и задачи, но нямаше средносрочни и дългосрочни цели за цялостната реформа на обществото. По време на целия преход България никога не е имала в истинския смисъл на думата десен проект с мотивиращата сила на политическа кауза, като стратегически модел за развитие на страната при новите евроатлантически условия. (Подчертавам, че частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията са само условие и средство, а не дългосрочна стратегическа цел.)

Българинът пита: Защо не ни предупредиха, че няма да настъпи рай на земята, а ще стане много по-тежко, защото колкото повече можеш да напреднеш, толкова по-отвисоко можеш и да паднеш и това второто е далеч по-нормално?

Доган: В началния етап на Прехода се говореше за демокрация, но понятието „капитализъм” беше все още политическо табу. Тази роля обикновено се вменяваше на “съветската перестройка”. Иманентната вреда на демокрацията с частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията, не само, че не се осъзнава и приема, но има и сериозни реакции срещу тях. Разбиранията за Демокрацията се редуцират основно до свободни избори, падането на БКП от власт, политически плурализъм и свободата на словото. Подобно стеснено разбиране на Демокрацията има и във връзка с основните права и свободи на човека и на малцинствата в страната: правата и свободите се свеждат до свобода на вероизповеданията, възстановяването имената на насилствено преименуваното турско малцинство в България, и с половин уста „признаване” на репресираните от тоталитарния режим в страната.

Българинът пита: Как да забравим травмата от това, че не забогатяхме поради предателство и на кого остана да се оплачем?

Доган: Приватизацията беше по-скоро процес на финансово-икономическо окопаване и нямаше нищо общо с навременна и ефективна реформа за създаване на икономическа база за развитие на демократичния процес в страната. А родната медия, която вече усещаше бъдещата си роля на четвърта власт в новата социално – политическа структура на обществото, само между другото фиксира темата, че приватизацията е легитимна кражба на труда на две поколения български граждани и въпросът приключи. Тъкмо затова първите 10 години от прехода страната беше в положение “разкрачен стоеж” в икономическо и ценностно отношение.

Българинът пита: За какво да гласувам, така че моето гласуване да изразява воля, а не носталгия или гняв?

Доган: Нещо повече. В условията на двуполюсния модел противопоставянето на “комунизъм-антикомунизъм” първите десетина години безпардонно изместваше Националната Визия за развитие на страната. Дори и идеите за НАТО и ЕС, в крайна сметка, се реализираха на тази плоскост. И най-интересно е, че десетина години по-късно , т.е. към днешна дата и двете страни на двуполюсния модел по различен начин конституират образа на врага в лицето на ДПС.


Това е истината. А аз отивам да се блъскам.

06 декември 2009

Мързеливо за Киноманията

Нямаше избухване, което накара духовете в мен да повдигнат темата дали някога отново ще се изненадам по начина, по който преди ми действаше един рутинен клик на Програмата. Вярвам, че в бъдеще ще им натрия носа, макар че позицията им е защитима.

Най-голямо впечатление ми направи новелата на Мишел Гондри от "Токио", която премина през обичайната за филмите на Гондри вътрешна проверка "този сигурен ли е, че има право толкова нагло да си предлага сънищата като високо изкуство?" и още по-обичайната реплика "заслужава, заслужава, поне, докато може да си позволи да му дадат на тепсия Джим Кери и после да го прави да изглежда като добър драматичен актьор". В новелата бяха концентрирани част от най-смешните кадри на годината, ама истински смешни, направо метафизично - а именно "филмът" на уонаби режисьора, който пускаше пушек в залата, докато героят му, мустакат японец на средна възраст обясняваше как ако надмогнем ядрената опасност, ще успеем да се преродим и в следващия кадър той се прероди в заек, подгонен от маскиран злодей с мотоциклет, отразяващ свастика с фаровете си. Няма нужда да казвам, че филмът беше черно-бял и че горното описание има смисъл, само ако си изтеглите новелата от познатите места. Другите две определено отстъпваха, но като цяло беше любопитно да видиш как трима неяпонски режери се гаврят с досадните особености на японската култура по най-финия начин.

Новият Копола е далеч по-добре от предния въздух под налягане, а Винсънт Гало е свръхубедителен в това да играе себе си, да не говорим, че филмът както притихва към средата, изведнъж ускорява внезапно, което е много майсторско и фино за изпълнение. Проблемът е, че и Копола отдавна е класик и от чисто тщеславие се отдава на тежки и еднопосочни размисли, кадри, фрази, които прогонват цялата оригиналност на идеята. Но пък откъм драма и начин на заснемане - отлично.

Содърбърг пък по-скоро се проваля във втория си опит да бъде независим и провокативен, макар че и неговият псевдодокументален експеримент е уникален като стил. Само че си личи от километри, че не плува в свои води - снимано е реалистично и разхвърляно, а после сцените идват една след друга методично. Но пък и там имаше незабравими моменти и особено накрая, когато всички си помислиха, че филмът приключва и дадоха продължението на една сцена от средата, която привидно няма смисъл, но е много ценна именно като продължение на вече забравена сюжетна линия. Само не разбрах Саша Грей защо е чак толкова елитна, ама карай.

Антихриста бе доволно изкоментиран вече, само разбрах, че на всички прожекции е имало смях на момента с лисичето и Chaos Reigns, което доказва, че няма друг режисьор в света, способен на такъв гениален обрат. Иначе днес прочетох още нещо правилно за този филм - че при него катарзисът е обърнат от зрителя към самия режисьор, което е безкрайно любопитно, но и безкрайно порочно. Прилича малко на начина, по който майката деформираше краката на детето си.

"Глад" нямаше как да го изпусна за втори път и все така ми се затвърди впечатлението, че кино погледът над историята е вдъхновяващ за самата история. Филми като "The Wind That Shakes the Barley" са заместими от книгите и свидетелствата, но Глад - никак. Телесният характер на филма е най-силното му оръжие, защото това далеч не беше история само за глада, а за всеки опит да използваш тялото като последния и най-надежден (затова и краен) вариант за бунт. Липсата на главен герой поне до последната част (форматът на вариативните гледни точки) също е могъщ обрат в историческото кино, защото истории без герои по принцип няма. Но кино без герои има и това беше още една точка за киното срещу историята. И накрая, тактиката цялото неловко мълчание да се излее крещейки в онзи гениален диалог между Боби Сандс и свещеника е толкова прост, некомерсиален и в същото време внушителен като ефект, че си мечтая как новите авангардисти го пробват и за в бъдеще. И все пак, големият минус си остава твърде инерционният финал, уж документален, но просто залязващ без посока.

"Moon Lake" на така популярния Иван Станев беше заснет по-добре от всичко с българско участие от години насам, но разбира се, както и самият Станев каза, Езерото трябва да бъде съзерцаван, а не гледан, така че всяка дума повече ще изглежда като антиреклама за самия филм. "Ню Йорк, обичам те" беше пълен с обиграни ситуации, без които обаче животът ми нямаше да се окаже по-беден визуално и интелектуално. "Елегия" се движеше по най-малкото съпротивление и целият конфликт от книгата на Рот беше превърнат в обичайна случка от действителността, обезкостена от всякаква тънка психология. Все пак Бен Кингсли е огромен, но това вие си го знаете. Имаше и още няколко филма, но те играха твърде малко, за да бъдат оценявани, както се казваше по футболните статистики едно време. Очакваме СФФ и този път дано въздъхна впоследствие: This one fuckin' changed my life!!!

Милански вечери...

Не се смейте, аз си ги харесвам. :)
Ако ви се доцъква още, цъквайте.






04 декември 2009

Овъргаляни в превода

- И как беше?
- Това, което преживях на 13-ти, ме пречупи. Не знам, не мисля, че някога ще си върна същото настроение отново...
- Хм. Може да греша, но смятам, че причината е в твоята зависимост от очакването. Винаги пристъпваш готов, винаги си наясно какво ще ти се случи, и щом по някакъв незнаен начин те изненадат, това те довежда до шок. Познато ми е.
- Трудно ми е да определя какво се случи, да. Не знам дали си се сблъсквал с подобен момент на върховно изпълване, когато стоиш и съзерцаваш. И като съзерцаваш... ти иде да си прехапеш устата! Подобно на, ето, сигурно ще ме разбереш покрай твоите мании. Цялото удоволствие в един момент се превръща в борба. Времето е твърде тясно, тясно е. А пространството е винаги прекалено голямо и не може ти да си твоя обект. Това е и моята история - в един момент разбрах, че съм изпълнил мисията си като субект и напуснах.
- Не си ли се почувствал малък?
- Малък...
- Не, не този малък, имам предвид... Малък, в смисъл, че идват, взимат си необходимото и бягат. Те всичките, може и да не са те, може да е то, винаги може да е безлично, но е нещо, което ти се отнема, при това без много усилия. А ако има нужда от усилия, просто ги впрягат, но пак са сигурни, че ще се случи, ще те победят. Виждаш, че Дебрецен падат с нула на едно, но когато вкараха три гола по някаква случайност, им отговориха с четири.
- Вярно е, че никога не съм се усещал в истинска надпревара.
- Да, защото си длъжен да си плащаш за надпреварата, разбираш ли?
- Мисля си друго. И сега, и винаги - истинският разговор е невъзможен.
- Как така?
- Невъзможен е. Толкова ми се искаше да не е така, но езикът ни говори. Защо иначе да говорим? Какъв е смисълът?
- Може би си прав. Чуждата мисъл ще си остане загадка за нас. Но аз вярвам, че не е така. И затова премахвам всяка фуга, така че да укротя моя език. Не искам фуги. Искам да няма какво да довършваш след мен.
- Но не успяваш. Ако ти ми отговаряш на репликите, това те прави просто въображаемо кошче. Ако ти се стремиш да се хванеш за моята мисъл, значи искаш да хванеш и живота ми. И не само него, а и езика ми, който се намира някъде другаде и мисълта ми дори не подозира. Говоренето не е никакво говорене, това са крясъците на езика.
- Фугите... Не си прав, ти отричаш изобщо мисловната дейност като нещо отделно...
- Всяка истинска мисъл е самодостатъчна. Аз те слушам от добри обноски, а не защото те разбирам. И ти също. Може би обаче вярваш, че като си внушиш разбиране, ще се получи?
- Ако не си внушавам нещо, това значи да се откажа от отговора на въпроса защо говорим. А това е реален проблем, това не е наша измислица. Езикът ти не може да измисли такъв проблем. Но си прав, всяка мисъл си ходи с живота. И моята мисъл няма нужда от твоята, защото пространството помежду ни наистина е голямо като бездна.
- А времето е твърде, твърде тясно.
- Повече никога няма да се видим, нали?
- Никога.

30 ноември 2009

Кучешки живот

Забележителен натюрморт на заден план и за компенсация - на преден план един истински l'image parlant.


Извънредно важно е как по ширина картинката се рамкира от безадресното такси и от друга страна, прилежно наредените некролози. Не по-малко важно е как в самото начало би се сторило, че нашият приятел изглежда смешен и абсурден, но ако се вгледаме около него, бихме въздъхнали, че се е "изказал" дори скромно. Ето го и самия него:


Муцка!

PS: За пореден път благодарности писмено и обявено чрез печата на Miss Everything-about-you-is-so-easy-to-love.

29 ноември 2009

Изидки скилидки

Isis продъниха иначе приятната дупчица на име Tunnel, намираща се в близост до цялата съвкупна мизерия на пост-мърлявата индустриална част на Милано. Разбира се, като един средно безчувствен циник аз се бях подготвил за всички подробности около концерта и нямаше какво да ме изненада. Но фактът, че настръхвах порядъчно на нещата, които знаех, че ще чуя, е дори по-показателен.

Ако някой ме пита защо да бие път и да се блъска с нахални жабари, вместо да си слуша изидите на топло вкъщи, то бих казал, че те трябва да бъдат видяни, понеже на внимателен студиен запис ти е трудно да си представиш, че цялото това ЖИВО нещо може да се превъплъти на сцена в същия си постоянно оживяващ вид. Знаете, че колкото по-внимателно и изчислено опитвате, толкова по-уникален и съответно неповторим става опитът ви. В музиката на Isis е пълно с детайли, които са толкова вманиачено педантични и невидими за ухото, че веднъж, щом ги откриеш, започваш да си внушаваш, че става дума за закодирани послания, дошли на гости от някоя друга атмосфера. Убедих се емпирично, че детайлите са си пак там, колкото и неповторимо да е едно живо свирене. И за щастие, не ме вербуваха след това...

Друго любопитство, което имах нужда да утоля, се отнасяше до това каква е комбинацията, произвеждана от жлезите ти, нужна, за да продължаваш години наред, тихо и спокойно, да произвеждаш промишлени количества мъкогневодепресия. Но на концерта имаше толкова много моменти на нямо възхищение, на които целият ми арсенал от подскоци онемяваше, че бързо разбрах колко лесно е да свириш в група, в която всичко означава нещо и в която няма нужда да вярваш, че никога няма да ти омръзне, защото знаеш, че няма как да ти омръзне.

А колкото до комбинацията... Така и не ми стана ясно дали е мизантропия или безадресна лудост, дали това са лъчезарни хора, които си падат по такъв тип музика, или тя напълно отразява въжделенията им против света, дали всъщност тези въжделения са против света и дали пък всичко не е просто интелектуална поза, доставена от годни за това хора. Но поне ми стана ясно, че са ужасно кадърни музиканти и че не е толкова лесно да ги вкараш в категория и да спиш спокойно, че това са "онези, депресарите" или "онези, пост метълите". А, и освен това - съвсем не са изнежени и претенциозни, както може да се заключи от цялата мистика около тях, защото всъщност си оправиха сами техниката и след това се хвърляха за последно на всяка песен, сякаш преди малко са им казали, че ако не направят концерта на живота си, няма да видят повече децата си. По някое време тръгнах да крепя микрофона, който след секунди щеше да падне върху мен от спазми. Едва ли Aaron Turner осъзнаваше това, защото по същото време беше стиснал очи и не мислеше да ги отваря до края на концерта. Така и не ги отвори.

Другото, което разбрах, е, че ще ги гледам пак. И пак ще е като първи път.








26 ноември 2009

Неравенства

Така както волята единствена прониква в света и го унищожава,

така и хората единствени осъзнават свободата на другите същества и я унищожават,

така и интелектът единствен изисква пълна отдаденост и унищожава всички други доминанти,

така и научната теория единствена осъзнава крайността си и унищожава ненаучните теории,

така и ислямът единствен има отношение към чуждите религии и ги унищожава,

така и фразата, която изричам във всеки един момент, единствена се страхува от мълчанието и го унищожава,

така и статистиката единствена вижда смисъла и унищожава хаотичните събития,

така и егото единствено вижда съдбовното и унищожава ленивите си събратя копеленца.

А всичко друго е един исторически Quatsch.

21 ноември 2009

Femme Fecale

Търпя всепроникващата лудост. Напоследък мисълта ми е станала толкова нетърпелива, че още преди да изкажа А, се втурвам към контра-А, да не би някой от случайно разбралите ме да вземе да ми опонира, преди сам да го направя. Сигурен съм, че по подобие на Ратко Младич, ако ме заловят, ще заповядам на личната ми охрана да ме убие, нежели да бъда предаден на властите.

Днес, като пресичах по "Мария Луиза" разбрах къде се крие смъртоносното в тази лудост. Тръгнах да пресичам и още щом пристъпих, ми стана ясно, че ще бъда сгазен и бързо се върнах на тротоара. Но рефлексите ми дотолкова са изяли всичко останало, че си позволяват рискове с единственото успокоение, че контрата ще обади навреме. Ами ако не обади?

Гонитбата няма смисъл, но това не е валиден аргумент, защото гонитбата не е до смисъла, а до невъзможността да си представиш нещо различно. Самите гонци обаче често си внушават, че щом някой бърка смисъла с невъзможността от нещо друго, значи непременно трябва да осмислят позицията си и да започват изречения с "Аз гоня, защото..." И се стига до разминаване - между модела ти и онова, което той моделира. Лекът за подобни разминавания са ето такива новини.

Принципно винаги съм следял новините за Андреа с интерес, защото те са показно по български ПиАр. И ако преди твърдях това от позицията на наблюдател, сега го твърдя от позицията на наблюдател-социолог, наблюдаващ и социологиращ как Андреа я бъркат с Лейди Га-га-ха-ха-ха. Андреа е съвършеният пример за "българската мечта", която е американската мечта + некадърност. Сиреч, още по-красива приказка. Макар и купена.

Щях да предвиждам, че следващата лайф новина ще е как Андреа си е сменила тампона (или че не си е), но твърде бързо пуснах на фразата за "опознаването на Уебминстър". Опознай бъденето-за-себе-си-като-уебминстър. Опознай шопинга около Уебминстър, за да го обикнеш. Както и да е, дълбоко в себе си вярвам, че целта на кампанията е да осмисли нечие тромаво ежедневие чрез публичност, което не се различава много от плановете на всеки друг наоколо. Иначе нямаше да има толкова конкретика какво е правила Андреа по часове, както и толкова нагло предлагане на безсмисления й ден, на което нагло предлагане благородно завиждам.

И все пак - ПиАрът се доказва като не по-малко отдалечен от живота, защото накрая ни в клин, ни в ръкав е вкарано сравнение с Лейди Га Га, което би трябвало да се третира като смъртна обида, при това и за двете страни. Нали обаче едно оливане ще е само положително, ако няма кой да ти посочи като оливане. Ето защо на всяка лайф новина трябва поне по малко да се присмиваме и да припомняме някак, че не е това животът. Както и аз имам нужда някой да ми каже, че не трябва да пресичам "Мария Луиза" с мисълта, че винаги ще мога да се отдръпна инстинктивно, когато стане напечено.

12 ноември 2009

aLter-Lego 4: Напънът

Теофил се напъваше. Често сам се надсмиваше над напъните си - например, когато в случайна маршрутка го обземаше страх, че никога няма да може да отвори зле смазаната й врата и ще си остане там завинаги. Оказваше се неведнъж, че напъните му са енергия, оставена на световния произвол.

Да, обаче кичурът...

Теофил се отчиташе на себе си и на светещите стълбове наоколо. Беше ги заклел да пазят историята му, в случай, че той полудее, което не беше никак далечно пожелание. За него денят беше атом, а атомът не можеше да се чупи на часове и минути. Той си беше ден - следователно нито един час не можеше да служи като оправдание за другите. Ето защо Теофил се луташе, нахлупил невидими нишки електричество в чорапите си, и не само се луташе, ами чакаше нещо някак да се появи и той да го глътне. И тогава, глътнал своята мъдрост, да се покаже на света. Обяснаваха ли му духовете, че той е нещото и нещото е той, Теофил мигом променяше темата. Не харесваше религията, но гледаше с религиозен пиетет на идеята, че ако се мота със стъпки, толкова твърди по земята, че да не пропусне да отбележи краката си навсякъде, то един ден мотането му ще се превърне в красив танц. Горкият, какъв ли срам трябва да изпиташ, за да не отидеш и да пробваш да се научиш на танци. "Срам? Не, борба. Ако не се боря, забравям. И не знам в какво се превръщам, но не е нещо непременно добро."

Хората около Теофил се бяха развълнували за някакъв син гущер. Синият гущер не беше дори и тема, той беше легенда. Не само че не съществуваше, но каквото имаше да се каже, беше казано, а каквото нямаше, се казваше отново. Синият гущер представляваше дъвка с приспивателно. Вместо да те изгледат странно, щом поздравиш с "как си" или "какво те мъчи", друго си беше да кажеш "ооо, син гущер". Правеше те различен - е да, еднакво различен в общата посредственост, но поне по-различен от чуждите посредствености.

Теофил се дразнеше от всички моменти на здрасти и на син гущер. Наричаше ги нормативно признати глупости. Макар и скопено, се съмняваше, че трябва да бъде така, да се случва точно така. А се съмняваше, защото разговорите за него бяха въпрос на отчет. Стъпвал си цял ден и си отчел стъпки. Попивал си и можеш да посочиш къде колко си попил. Защо да се занимаваме с останалото? Защо да водим брътвежи за сини гущери? Дори на почитателите им е ясно, че такива не съществуват. Тъй като нямаше как да постави въпроса, защото ако можеше, то щеше направо да говори по същество, а не да минава през тромавата им процедура, Теофил понякога си пишеше разписки, които беше взел отнякъде, и на тези разписки докладваше направеното. Накрая обаче не слагаше подпис, защото тези разписки си оставаха все така безадресни...

Случи се да стане дума за някой нов син гущер. Без оглед да изненада някого освен себе си, Теофил се обърна към човека, който беше най-близо до него и който по една случайност беше от онези, които горе-долу са се научили да слушат. Теофил нямаше какво да губи.

- Усещал ли си, че колкото и да си стабилен, винаги ще закъснееш за онова, което искаш да постигнеш?
- А, е, да, ако не си наясно какво искаш, да...
- Не, дори и да си наясно, помисли за това - живееш в живот, който ти обещава да вършиш нещо, за да получиш нещо. Но няма неща, схващаш ли? Няма нищо всъщност, ох, как да кажа, има един параден ход и един страничен и ние сме набутани на опашка пред страничния, но онези, които знаят, че има параден, за тях...
- Да, и парадният ход е недостъпен за нас. Той е...
- Недостъпен, да. Но не съвсем. Защото животът сам ти внушава, че има нещо недостъпно, това не е илюзия или конструкция някаква; обаче животът не казва как да го достъпиш. И това мълчаливо значи да се откажеш от "нещата", които би получил, и да се втурнеш в нищото, за да получиш не нещо, а всичко.
- Това кой би го направил? Това е... глупаво е, никога не можеш да получиш всичко.
- Зависи. За някои хора всичкото значи просто да си правят дневните вноски, без да ги е страх, че ги внасят в пирамида. И тогава нямат нужда от някое нещо, защото те са над нещата, така да се каже...
- Дневните вноски какво?
- А? Ммм, нека не са вноски, а разписки - разписки за извършен труд. Разписки, вноски...
- Ти ще умреш на трийсет. Не дължиш нищо на никой.
- Така ли? А ти откъде знаеш?
- Това е друга история.

По-късно, когато Теофил си тръгна, те възкликнаха: "Готин човек, да, ама този кичур..." Те така и не виждаха през булото на белия кичур на Теофил, който за него беше просто един бял кичур, не по-бял от другите бели кичури. За тях той беше "онзи с кичура", така както имаше "онзи дебелият" и "онзи с говорния дефект". Каква изненада - никога светът не чу за другата история.

А самият Теофил се върна. Убеден, че времето да променя възгледите на когото и да било е свършило, още преди да започне, той се разтегна на леглото и дори прасецът го заболя от разтягане. Изопнал се до крайност, въздъхна и започна да си удря носа с безименния пръст. Заговори на измислен език думи, блестящи в своята неосуетена от смисъла красота. Напънът беше приключил.

09 ноември 2009

Welcome back, my friends, to the show that never ends!

Бях се изплашил, че в скоро време така любимите ми от детство коментарни студия по изборите ще скучнеят не само заради 8210-тия сблъсък между Андрей Райчев и Огнян Минчев, но и защото двама-трима кандидати ще си разменят заучени фрази, а пресконференциите ще приключат още към единайсет вечерта. Нямам много спомени, но мисълта за времената на цирка, когато всеки човек и кучето му (нескопосан превод от английски) си имаха партия и участваха по избори ме гони и до днес. Даже ме гони и един спомен отпреди осем години, когато се заливахме от смях как в България имало двама и половина националисти - отец Гелеменов и д-р Иван Георгиев, а Волен Сидеров бил половинката. Но времената се менят, реалполитикът се настани (балканизиран, разбира се) у нас и от националистите остана само солташакът. Отец Гелеменов май даже се покри в бункера, но д-р Георгиев е готов да върне цирка в политиката ни на тези кметски избори. Предлагам на вашето внимание програмата на кандидата на любимата ми БНРП за кмет на София.


Следвайки това прогресивно четиво, си затварям очите и си представям как битувам в мегаполис, обединил най-напредничавото от европейските столици. Събуждам се рано-рано от шума на камшик, с който жителите на някогашното гето Филиповци рекултивират района около градинката под блока, за да я превърнат в паметник на падналите в борбата за чиста раса (по примера на древен Египет). Още неизмил зъбите си, ми звънят от доброволен отряд "Редута" за паспортен контрол и справка дали не укривам врагове на народа в къщата си. Все пак стигам до банята, където съм изправен пред широк избор - дали да ползвам огледалото или камерата, която са ми монтирали вчера на ключовото място над шкафчето с бръснарските ножчета. Излизам навън и още на изхода на блока се спъвам в строящия се музей на жертвите на комунистическите лагери, който ще почва от нашия блок и ще свършва в Слънчев бряг (не този, другия). Питам местния командир-обергенерал защо музеят ще е толкова голям, а той ми посочва, че от отсрещния ъгъл до Перник ще има подвижна сцена с "непрекъснати представления, оркестри и танци", на които ще се изявяват родолюбиви изпълнители като Епизод, Кокоша глава и Срам и позор. Така било в Барселона, как не съм знаел... После отправям молитвата си към Светещия кръст на Копитото и бързам да не закъснея за часа по вероучение, където ще ме учат на приложен анти-юдаизъм. И като казах анти-юдаизъм, ето и биографията (и библиографията) на нашия бъдещ каудильо.

Д-р Антонов никога не е стоял пасивен към обществено-политическите процеси. Той е автор на следните книги: „Тяхната борба или как евреите завладяха света”, „Краят на света или новият глобален ред на третия Израел”, „Дневникът на един евреин”, „Тайните на Юда”, „Бенито Мусолини”, „Фюрерът”, „Основите на национал-социализма”, „Войната на расите, културите и антикултурите”, „Ритуалните убийства на избрания народ”, „Делото Израел – народите обвиняват” и др. През 2000-та година, неговата книга Краят на света или Новия глобален ред на третия Израел е на първо място по продаваемост сред читателите според читателите „Хеликон”.

Но стига сме говорили, да Му дадем думата на самия него, а ние само ще следим и ще болдваме, където трябва.

- Д-р Антонов, кое ви накара да се кандидатирате за кмет на София?

Емил Антонов:
Да се боря с юдео-масонската мафия, която от 9 септември 1944г. Държи България в своите лапи.

- Не сте ли доволен от бутането на незаконните цитански къщи в кв. Горно Езерово в гр. Бургас ?

Емил Антонов: Това е един добър знак от управляващите, разбира се ако не предоставят на циганите общински жилища.


- Неотдавна се навършиха 65 години от датата 09.09.1944г. – какво е Вашето отношение към тази дата?

Емил Антонов: Би трябвало да бъде обявена като траурен ден за убитите след нея.


- Д-р Антонов от казаното си проличава, че сте с анти-комунистически възгледи, защо не се кандидатирате от СДС?

Емил Антонов: Както аз, така и моя предшественик по перо Никола Николов смятаме, че СДС е създадена от БКП. Не случайно, за пръв председател на СДС е замислено да бъде Андрей Луканов.


- Ако успеете да спечелите изборите в гр. София какво е първото нещо, което ще направите за града?

Емил Антонов: Ще разруша и ще унищожа циганските гета.


- Ще работите ли в областта на културата?

Емил Антонов: Ще работя за възстановяване на Римската арена на бул „Дондуков”, отчасти на римската баня ,
превръщането на паметника на Съветската армия в пантеон на героите и създателите на България.

- В края на интервюто кажете какво желаете за читателите ни?

Емил Антонов: България за българите.


И още по темата с политклоундата:
* БББ се завръщат! Десет години след последното им участие на подобни избори и 12, след като /упорити слухове/ Николай Добрев за малко не даде мандата за управление на Жорж Ганчев, те отново ще ни призоват да се събудим. Само не съм сигурен, че "Софиянецо, събуди се" звучи толкова ефектно, колкото оригинала.
*Георги Жеков. Георги Жеков. Георги Жеков.
*Венцислав Кърпачев - Кандидат за кмет на София, издигнат от Българската работническо-селска партия. Бюлетина номер 16. Този не беше ли кръстникът на Литекс?
*Сава Гърбузанов - Кандидат за кмет на София, издигнат от Обединена партия на пенсионерите. Ето го и него или поне тленните му останки.
*Георги Жеков, бе!
*Татяна Папазова - Кандидатурата й за кмет на София е издигната от Българска работническа партия (комунисти). Явно цепенето на Столетницата е неминуемо. Но по-важното е, че самата Татяна заявява, че "по образование съм доктор по право, по убеждения – комунист". Пак че не е обратното...

PS: Моля ви, подарете ми Краят на света или Новия глобален ред на третия Израел за Коледа. Не искам да съм по-назад от посетителите на Хеликон.

05 ноември 2009

Източни пиеси

Филмът е много хубав, макар че губи фокус и в някои по-скоро важни моменти се рее твърде свободно из космоса. Но да, може да стане манифест от него и нищо друго няма значение. Това не е непременно добре, защото манифестите първи поддават на времето, но вярвам, че точно "Източни пиеси" няма да бъде гледан след години като антика, а като официално свидетелство за времето ни. Край, не остана безнаказано и нашето поколение. Дано си мислим така, защото аз си мисля нещо подобно в момента.

Макар че писането на смс на осевата линия, което е сред множеството фини детайли във филма, ще отмине незабелязано някой ден (дали?), то цял свят разбира, че у нас хората си пропадат ежедневно, по малко, някой път - повече, с усърдие и дори талант и това не ги прави "утайка" - както в количествено, така и в качествено отношение. Количествено - защото пропадащите не са изключение или "елит". Всеки носи в себе си пропадналото или ако не го - то изгражда личност върху бягството от него, но и в двата случая го познава повече от добре поне косвено. Качествено - защото пропадането е много по-огънат и назъбен, направо сложен процес от редица "нормалности". Такъв е главният герой - работи за смисленото си пропадане всеки ден. Когато говори за забравената в хладилника душа, ми се ще да разбираме, че трупането на нормалност не ни осигурява недосегаемост.

Не знам дали като зрители не сме чувствителни или не предизвикваме всеки изпречил ни се режисьор, но и в "Източни пиеси" героите са леко преднамерени, всеки елемент от образа им служи недвусмислено на модела, за който са създадени. Нюансите убягват, но това е простимо - все пак за тези неща се замисляш едва след филма, защото докато го гледаш, смилаш на един дъх. Независимо дали ни е харесал, "Източни пиеси" не досажда, а се движи с бясни обороти към финал, който е самото съвършенство - резюме и заключение едновременно, метафоричен, а не факт, след който няма къде да вървиш. Напротив, има много за вървене, при това в двете посоки. Защото миналото не ни е разказано, а спрямо бъдещето сме неутрални и можем да избираме изходи по наше осмотрение.

Накрая не мога да не споделя колко близо се движи "Източни пиеси" до пост-неонеореализма от типа на братя Дарден и тяхната идея, че филмът, макар и бидейки филм, трябва да показва живота с перфекционизъм, включително с прекалено много неясноти, които е добре да не се пипат клинично от фикцията, за да не ни отдалечат от живото. Ето, започваме с нервен младежки поглед - той сам по себе си трябва да значи много, но ние не знаем как да го осмислим и така сме захапани от филма в самото начало. Събираме информация като пчелички и щом посъберем достатъчно, се настройваме най-сетне за филма, а той точно тогава свършва. Поразителен ефект. Опитайте се да напишете анотация на "Източни пиеси" за нашия филмов фестивал. Няма да стане. Нещо ще ви липсва - независимо дали ще го асоциирате с архитектурата, музиката или пък мизансцена, да кажем. Всички те имат значение.

Стига да имаме желание (а ние сякаш нямаме), "Източни пиеси" може да бъде цитиран и описван след цяло поколение време, защото той притежава заряда на манифеста. Говори "нашите" истини и съвсем не представя ограничена групичка слабеещи и линеещи хора. А поколението след нас може да не пише смс на осевата линия, но все така ще кръщава децата си Анджела...

24 октомври 2009

21 октомври 2009

Кражба

Крадеш отвсякъде. Крадеш всичко, което си струва краденето, но тъй като не знаеш кое е то, то крадеш абсолютно всичко и после подбираш.

Ако усетиш, че не ти стига краденето, търсиш усилено. Спираш да търсиш не, щом си намерил, а щом си се издушил от крадене и съжаляваш, че си тръгнал да крадеш изобщо. Но не съжаляваш, разбира се.

Крадеш и пренебрегваш защитата, крадеш и пренебрегваш възраженията, крадеш и пренебрегваш въобще всичко, което може да отнесеш към себе си. Никой не ти е обещал, че ще става дума за теб, трай си. Мисли за тебе си под душа - сега си в епицентъра на голямото крадене. Хубавото крадене ще те възнагради с хубава почивка, така че не си почивай, докато крадеш - ще ти омръзне твърде бързо.

Няма концепция тук, колкото и да я зовем. Има кражба. И след нея почва животът - с труд, труд, труд...

18 октомври 2009

Матрьошка

Сънувах, че правят филм, в който половината от действието се състои от истинския живот на актьорите. Един от тях се съмняваше, че използват кадрите му за друг филм. Другият филм беше документален и се занимаваше с проблема за следенето на личния живот. Тъй като не беше сигурен дали режисьорът не е пробудил тези съмнения у него нарочно, актьорът играеше и се мъчеше да изглежда неестествен и режисиран. Режисьорът плесна с ръце и каза: "Ето това е животът!" Актьорът плахо му отвърна: "Не, това е киното." А аз ги снимах отгоре.

Откъде почва моята режисура и докъде свършва - не знам.

Освен това сънувах как един кон ми казва "здрасти".

15 октомври 2009

Vivre Sa Vie

Ние не сме природно кастрирани индивиди, които не схващат на какво ги учат.

Не сме и чак толкова ужасни характери, които да опропастяват всяка чиста, спретната идея.

Проблемът защо не се учим на онова, което трябва да правим цял живот, и следователно - как безсрамно влизаме в Машината с повредени чаркове, е проблем на живеенето, а не на научаването. Недоучили винаги ще има - затова пък мнозинството, припознато като недоучили, са хора, които имат всичко необходимо, за да се научат: схватливост, логическо мислене и чувство за действителност.

Кое липсва тогава?

Липсва организираност какво след какво следва в ежедневието ни. Ще се учим за живота, нали така - да, но това учене все пак обслужва живота, а той... той така или иначе си е тук, тогава защо му трябва нещо, което да го обслужва? Редовен въпрос, който може да бъде преодолян само с много воля - но и волята е по същество живот, така че цикълът се затваря.

От гледна точка на объркания субект напъпилото влияние на "аз трябва да успея!" пречи на едно истинско изкачване, стъпка по стъпка, което да отведе до успеха. Тъй като при нас успехът е статус, а не кауза, той се появява твърде рано, твърде непросветено (поради липсата на институции, които да обяснят, че успех без стратегия няма) и твърде абстрактно. Ето защо в своето учение виждаме една буца, която хващаме и пренасяме от точка А на точка Б и после идва следващата буца - тази на кариерата, чиято финална дестинация е успехът. А това не е така. Буцата е ирелевантна, защото тя е монолитна и ще я влачим цял живот - ясно е, че промяната ни от днес спрямо вчера може да е доста по-голяма от промяната ни от деня, в който нещо е станало спрямо предния. Само че ние не разсъждаваме в дни, а в някаква друга единица - години работен стаж примерно. Което спъва.

Денят е работната единица на ученето. Успехът е пряка функция на механизъм, колкото и у нас да се насажда обратното. А ученето е период, в който трябва да възпиташ своя механизъм, а не някак си по някое време да постигнеш резултат. Резултат няма. Крайна победа няма.

"Нещата са свързани, но не искам да си изоставям лентяйството просто така, просто сега." Не бъркайте това с Бай Ганьо.

12 октомври 2009

aLter-Lego 3: Пресметливостта

Често Теофил се отбиваше по събития, за които изпитваше дълг, че трябва да посети. Дългът му нямаше адресат както всички познати нам дългове – по-скоро той беше насочен треперейки към всеки един евентуален спасител на живота на Теофил. „Как ще ме разпознае спасителят ми, ако не съм готов за него?”

В трупането на готовност Теофил обичаше да се увърта за спасители из другите посетители на събития. Стойката му подсказваше, че по-скоро изпитва страх от една такава среща, но заседнал в плюша той дори се любуваше на този страх, по същата причина, поради която и не намираше спасителя си – беше срамежлив. Докато разбере, че готовността му никога няма да бъде перфектна, но би могла да стане такава само ако надмогне срамежливостта си, трябваше да мине поне една криза от онази по учебниците. Той така и не я премина.

Любопитно преглъщащ образи, за които знае твърде малко дори за да ги съчини за себе си, Теофил срещна нея. Тя не беше Мария, но едва ли беше и Присила. Все едно, ценното е, че тя носеше нещото със себе си. Нещото – онова, което Теофил единствен се беше отказал да описва, защото единствено то го убеждаваше без необходимост от описване. Ето какво представляваще нещото накратко според него: кофата с боя, която носиш в ръце и пръскаш постоянно по себе си, така че да се различаваш; измерението, през което ти е позволено общуването с жена; свободното пространство, сякаш създадено заради теб, в което можеш да добавяш всякакви митове и при все това обектът ти да остава непокътнат, защото той попива митовете ти. Това последното е особено важно, защото разкриваше, че нещото в жените е същото като всички неща за Теофил – илюзия, създадена да крепи порутения му свят, в който йерархията беше наложителна, при това в стройна композиция, готова за снимка, с която Теофил да спи под възглавницата и да изчисти съвестта си. Така той теглеше нови кредити от илюзии, за да покрива старите и комай това беше единствената стройна йерархия в живота му.

И все пак, нещото наистина се лепваше за обекта на желанията му и му ходеше. Тя остаряваше по начина, по който Теофил й беше позволил да старее, и си обръщаше главата натам, накъдето той й заповядваше. Това не беше нито мечта, нито самоубеждаване – той я владееше. Самоволно организираше обвинение срещу бълнуванията си, но то не издържа. „Ако аз просто регистрирам нещата, които самата тя прави, то тогава защо продължавам да я напътствам, а просто не спра?” Логиката му, както всяка логика на срамежлив човек, забравил за миг задръжките си, беше постеля за бъдещото му оправдание.

Случи се, че Теофил не позна. Червилото й се оказа различен цвят от отбелязания в неговия бележник. Може би си беше повярвал твърде много, може би драматично желаеше да сгреши. А желаеше да сгреши, защото, както се беше убедил, не може да развъждаш любов със страх. Не може да се втурваш в живота, без да имаш такъв. Не може да редиш мозайка от „правилни” плочки и накрая да очакваш, че между плочките няма да има фуги. Но пък не може и да проявиш смелост, по-голяма от онази, с която ще останеш неуязвим за критики. Критиките сриват, тъй както едно огромно мазно петно разваля труда на всички шивачки по света. Как обаче да се изложиш на хората с пълна отвореност, но и с пълна неприкосновеност, така че да не рискуваш? Рискът е толкова скучен, защото с едно махване на ръката разтрисаш света, без дори да ти дадат право да се замислиш.

Събитието вече трябваше да почне. Теофил отмести очи и крака, а страхът му още беше там. Каква досада! Тогава той си представи сцена, в която тя се катери към него и образът й прозира все повече и повече. Това вече беше неговият образ, той я беше създал и нещото я беше изчистило от всичко нейно, всичко, стоящо на три реда североизточно. И щом най-сетне стигна върха и се нуждаеше от финална помощ да се изкачи при него, той я погледна втренчено, пречупи се и й пусна ръката. С най-вялата небрежност, с намек за позиви, но без дори да има сили да ги направи. Отпрати я в небитието и се сепна, че никоя жена няма да стигне жива до върха му.

Събитието не беше особено интересно.

02 октомври 2009

Опять двойка

Оценяват те по доминантното, а не по уникалното.

Оценяват те по крещящото, а не по улегналото.

Оценяват те по якостта, а не по финеса.

Оценяват те по лафа, а не по артикулацията.

Оценяват те по скулите, а не по веждите.

Оценяват готовността ти за задружност, а не самата задружност.

Оценяват начина ти на живот, а не самия живот.

Оценяват те като фигура, а не като статуя.

Оценяват те по предразсъдъците ти, което само по себе си е предразсъдък.

Оценяват спомена, който остава най-дълбоко в тях, а не онзи, който оставяш най-дълбоко ти.

Оценяват оценяемото и си затварят очите за останалото.

Оценяват себе си в твоето тяло, а не теб.

Накрая ти удрят един шамар зад врата и ти казват да не се спичаш.

01 октомври 2009

Абсурдистан

Съжалявам културолозите, антрополозите, социолозите и све останали лози, които не присъстваха на мача днес. Вместо да коментират глупостите на "премиера Борисов", да бяха дошли да видят сладко-горчиви картинки на килограм...

Левскарите се оставиха да бъдат надвикани от 50 туристически субекта, дошли от Рим, за да разнообразят скучния си семеен живот. После конят уйде безцеремонно у рякята и за да си направят кефа, взеха, че повикаха и подсказаха на незрящите кой е домакинът. И стана очакваната атмосфера. Кога? Чак когато у рякята...

Същите тези 50 субекта съжалиха явния невървеж и приветстваха радушния прием, отвръщайки с викове "Левски... Левски" след четвъртия гол. Не беше ирония, наистина съжалиха наште. В първия момент се чувстваш унизително, защото това отношение е навсякъде - толкова сме пропаднали, та трябва да ни мотивират външни фактори и това действа още по-демотивиращо на крехката ни психика. После внезапно се сепваш, че на тяхно място никога няма да проявиш подобно разбиране и ти става ясно, че никакви еврофондове и БВП-та не могат да компенсират родната липса на такт и уважение към другостта.

Комичното отпускане на Лацио беше компенсирано с още по-комични пропуски на "Левски", идващи като сигнал "абе, и да ни пускате, и да не ни, няма кого да излъжете" и точно в този момент си мислех, че по-абсурдно няма как да стане. Но тогава лациалите почнаха да крещят "Ушев" с явното намерение да ги чуе целият стадион. Викаха "Ушев", бе, без майтап! Сектор "Б" ги чу и им отвърна с "Мерда Рома". Познайте кой викаше по-силно.

Сигурен съм, че накрая е имало прегръдки и споделяне на бири. Само не знам кой за кого е викал на Рома - ЦСКА покрай всичките мерди и ушевци.

26 септември 2009

The Cumpany

Уверявам се, че компанията като социална единица представлява едно взаимно полезно хващане на ръце. Какво носи това хващане в себе си? Носи ДНК-то на отношенията с другия, а то изплува в удобни и належащи моменти. Докато "чистото" познанство с някого изисква постоянни усилия, за да задържиш ценното, то компанията предпоставя една първоначална вноска от личност, след която постъпките се превръщат в проекция, подчинена и зависима от внесената личност. Тази защита от контекста, от случайното, от изречението, фразата и думата е противоотровата на напразните усилия, вложени в едно частно познанство. Колкото и да жалим, че така умира събитието в общуването, а предвидимостта се налага като данък, то няма друг начин да се предпазиш от контекста, съсипващ безброй "искрени" приятелства. В компанията един контекст минава през филтъра на внесената личност и така, дори да бягаш с различно темпо или да се клатушкаш неравномерно, ти все така си се хванал за ръка с другия. А взаимността на хващането предпазва от ненавременни бунтове срещу компанията. Ако толкова искаш да се освободиш, компанията винаги намира кой да запълни дупката, само пространството става по-тясно, но никога достатъчно тясно за никой от членовете. Факт е - с внасянето на личност всъщност убиваш "оперативната" личност, онази, която реално участва в общуването. Думите означават по-малко. Процедурата означава по-малко. Естественост, родена от сръчно подготвена изкуственост.

Това разбира се е хубаво, защото осигурява глътки спокойствие и сигурност, а хората с активно общуване имат нужда от тази лекота, за да имат гарант за енергията, която отдават. Шансът да се нараниш е по-малък, но уви, това е и лошо, защото те тласка към уравняване, а така също и притъпява всяка възможна емоция. Емоцията, която заявяваш, и тази, която става достояние на останалите, са коренно различни - и втората е винаги просто една безопасна коректност. Несъобразяването има негативни последици само за теб.

И за да завърша с още една метафора, съучастието в компания може да се сравни също и със сутрешно плаване по гръб в открито море. Отпуснат си, движиш се по инерция и водата не изисква нищо от теб, освен това да не шаваш много. Ако случайно вземеш, че упражниш някакво съзнателно движение, то обикновено се паникьосваш и бързо потъваш. Задал си някаква неясна посока, но при все това - не знаеш накъде точно отиваш. Обаче те гъделичка и ти е свръхприятно.

21 септември 2009

Парадокс

Защо не обичам Ларс фон Трир? Защото още преди да е обявил заглавието на следващия си филм, и виртуално-реалните ширини се пълнят със слюнка, от която той със сигурност се вдъхновява. Хиляди невинни души се втурват да обясняват как съществуват филми, които не са за забавление, а десетки хиляди им отговарят, че не е "арт" да провокираш безцелно, без никой да те разбира. Самият Трир е виновен за тези коментари, защото добре знае, че на всяка провокация ще отговорят и първите няколко хиляди, и вторите няколко десетки хиляди. А дали тази провокация трябва да означава нещо или не - това никога няма да разберем.

Защо обичам Ларс фон Трир? Защото и аз, макар да си въобразявам, че съм старо куче относно филмите и провокациите, се улавям в капаните му. И аз искам да го напсувам в първите десет минути след финалните надписи. И то толкова цветисто, че дори като почна да събирам символите и посланията и да им се радвам все повече, пак не мога да се примиря с онова, което съм видял. А щом губя контрол толкова бързо, значи съм пуснал. Щом съм пуснал, значи не мога да не призная класата.

Не гледайте Антихрист. След което кажете как е минало.

19 септември 2009

aLter-Lego 2: Самосъжалението

Неделният следобед боли – мислеше си Теофил, докато лежеше в съзерцание към тавана. Той за пореден път беше предпочел да играе на сигурно и да не излага тялото си на показ. „Тялото е открит нерв, достъпен за всякакви унижения” – приумието му беше хубаво, но безсмислено, защото никога не намери достоен да го сподели нему. Или пък той самият не вярваше, че е достоен да споделя. Съзерцанието на Теофил се събуждаше именно в следобедите на неделя, защото във всички останали възможни моменти той страдаше, че ако се отпусне да съзерцава, свободното място бързо ще отеснее и все някой ще го отхвърли с безразличие или карфица от себе си. По-късно, безвъзвратно късно, Теофил научи, че свободното място е онова място, което сам си заявиш и всъщност трудното е не да печелиш от въображението си, а да се грижиш за него, след като си спечелил. Теофил предпочиташе да е на губещата страна. Изповядваше се по губещому.

„Възможна ли е анонимност като моята? Набелязал съм си целите на един вече известен човек, а всъщност кой съм аз? Един ступор. Прикривам ежедневните си липси с повече цели само за да установя, че увеличаването на цели увеличава моя личен срам от евентуалното им изпълнение. И продължавам, защото не мога да се спра. Създавам си цели, за да успокоя тревожните размисли за моите липси. Но няма какво да ме успокои от огромния товар на целите. Внезапно забързвам ход в своята изостаналост, но така разтягам мускули и приветсвам поредните липси. Защо, след като изпитвам дълг към себе си в най-трезвия смисъл, не мога да се убедя, че този дълг е всичко, което съм и ми предстои? И защо, ако съм толкова изпаднал, не преставам да усещам дълга – в редките моменти, когато повдигам глава и виждам само сенки на моите приятели и техния добре обслужван дълг?

Възможна ли е второразрядност като моята? Когато зрителите случайно забележат с крайчеца на очите си смешните ми движения, тяхната подигравка се отпечатва по лицето ми. В този момент събирам сили и дори понякога се опиянявам от възможността да се докажа. Уви, по-буйно дори от подигравката е онова, което се стоварва, щом разбера, че тази подигравка е била рутинен жест, не смея да кажа дори на внимание. Насочват се към друг и пропадам, сякаш моята съдба е в чуждите ръце и погледи. А всеки, абсолютно всеки, независимо от благостта на характера си и възможните обноски, е един пръст, насочен към мен. Пръст в насмешка. Пръст на доминацията. Ужасно е да не можеш да си представиш света без борба и все пак да ти прилошава от борбата, когато си слаб. Да ме поробват и край! Дори за това нямам смелост. Моето присъствие сред хората с пръстите е по-лошо и от поробване – то е постоянен страх от бъдещото поробване. От тях зависи и времето, и наказанието.

Възможно ли е себеотвращение като моето? Изцапан съм вовеки. Нулите и единиците, представляващи жалкия ми живот, са кофата с кал, полята върху стената. А стената – това трябва да е все по-здравата ми, все по-могъща и уважавана творба, с която ще остана в нечия памет. Паметта обаче се управлява от нули и единици. За какво изобщо градя, като калта няма измиване? Не мога да я измия, защото ще разруша покритието й и няма да се върна никога в онзи същия момент, когато строях това покритие и го свързвах в едно с всичко. Това съм аз – настойчиво градене на фона на кал, лашкащ се между непреодолимото желание да се тласна със засилка към калта, и откъслечните дози морфин, озаглавени „всеки трябва да извърви своя път” и „никога няма да видиш своя живот отвън, за да знаеш със сигурност”.

Възможно ли е безхаберие като моето? Научил съм се на примитивен ентусиазъм, а се отказвам със скоростта, с която измислям оправдание за отказа си. От дълго време е невъзможно да изпитам удоволствие от своя успех, защото моите изисквания към успеха са невъзможни. Той е длъжен да покрива не само времето, през което съм го готвил, но и времето, което съм изгубил. Ако първото е лесно за пресмятане, то второто не е, така че никога няма да се примиря с елементарния факт на успеха си. Посвещавам малките си победи на погребания в небрежност талант, като че ли това ще го върне. Погребаният ми талант иска да живея, а аз умирам с нарастващо усърдие. Признавам си, развих потребност да повтарям, че изпуснатите моменти не се завръщат. Това е емоционална фригидност, не е ли?

Да, всичко това е възможно, но по-лошо – аз само си го представям като възможно, а то се случва – тук и сега, и то без мен. Точно така – няма истина, която да не ме е пернала и завлякла към пропастта. Няма бич, който да не съм понесъл. Само че аз само ги понасям, а някой друг живее живота ми. Този някой все повече не иска и да чува за главоболията, които му създавам. Бездната между двамата се разтваря, а на мен ми се гади от скука.”

След като приключи с измъчената си терапия, Теофил стана, полюля се и видя същия свят, който беше оставил. Май го беше оставил в един привидно отдалечен момент. „Светът никога няма да ме удари по главата с проникновението си, докато аз не се ударя няколко пъти и не го изтупам от небето” – бодро изтърси той и тръгна да тича, докато остане без въздух и покани на гости другия възможен свят.

17 септември 2009

Юбилейно

Любовта трае три години само по списания, в които хора изживяват живота, който им липсва. Или не, може и да са прави - любовта наистина трае три години, после спира изобщо да "трае" и започва да "бъде".

Sein-ът на любовта се превръща в dasein на четвъртата година. Такова е редовното развитие - три години не си знаел в какво ще се превърне любовта, а накрая тя се превръща във всичко. Но за да се превърне във всичко, тя не трябва никога и по никакъв повод да е била нещо. Погледът над себе си внезапно се изкривява и се трансформира в поглед над света. По същество обаче този поглед е все така разфокусиран, което гарантира ежедневната изненада. Dasein-ът на любовта не се свежда до каквото и да било.

За да обичаш на четири години обаче, трябва да имаш под ръка нещо достойно за обичане, което самият ти да си достоен да обичаш. Трудна задача, доколкото това значи да се движиш в различна посока от другия, но винаги гледайки го в очите. Така поставено, много лесно може да се загубиш, още по-лесно може да се спънеш или да ти се уморят очите, резултатът обаче винаги ще бъде отклоняване на погледа. Или обратното - втренчваш се и хората те избутват в своя живителен тръс към случващото се наоколо. Това е илюзията, на която се крепят много страхливи любови. Техният страх се развъжда от усещането, че все някой все някога все някак ще премигне пръв и статичната им картинка ще рухне.

Болезнено вярно е, че онези, които трупат достойнство в чуждите очи, накрая развиват свръхчувствителност към нечие присъствие - като присъствие, което отнема от друго присъствие и сваля нивото на живот с всяка следваща споделена минута. Четвъртата година ти дава решението, което си търсил цели три преди това - разбираш, че достойнството ти е несъвместимо със суетата и обичта, която ще получиш, винаги ще се нагласи в безумно точната пропорция и ще пристигне готова за консумиране на прага на дома ти. Четвъртата година е архитектурна.

Онези с трите години смятат, че готовата постройка задушава. Аз казвам, че освобождава, защото вътре в нея най-сетне можеш да шариш спокойно гол до кръста и да знаеш, че настъпваш свой терен. И щом се събудиш, да почувстваш онова тихо успокоение на съзерцанието и да си кажеш - това всичко се е случило на мен.

Това всичко се е случило на мен.

13 септември 2009

Излъган, pt.2

Събудиха ме в три през нощта. Точно когато боли най-много. Предполагах, че е нарочно, но на тях им липсва финес, че да ги обявиш в нарочност. Преобръщах се, докато ги слушах.

Не се страхувай! Отпусни се! Водата сама ще те поеме и ти ще заплаваш. Краката ти ще те носят по повърхността!

Получих позиви, но не знаех как да го заявя. Намериха ми леген, за да се оправдават с капризите ми. Натопих си краката - предупредиха ме, че без отпускане няма никога да се науча да плувам. На мен ми беше просто студено, но това заглъхваше като ненужна фраза из тяхната далечина.

Ще излъжа, ако кажа, че не се намерих дълбоко надолу заради собствената ми гордост. И гордост, и страх от себе си сред това гъмжило от непревземаемо кротки и доброжелателни хора. Сега те щяха да получат наказание за своята кроткост.

Вдишах вода. Дробовете ми загълчаха, кожата ми избуя. Вече не чувах какво ми викат. Нищо не можеше да ме нарани повече. Отпуснах се и потънах целият. Дори не се опитах да се спася, защото всеки път нагоре беше верен, а аз исках да знам точно един и да избера него. Но как, щом съм отпуснат? Нищо не можеше да ме нарани.

Когато ме намериха, кроткостта им беше изчезнала. Върнах се в съзнание. Върна се и вината ми. Чувствах се неприятно, че съм развалил чуждата кроткост, макар че именно тя ме стовари на дъното на водата. Бях отново стегнат и можех да гледам в очите, без да премигвам. Водата не успя да ме пречупи и аз останах безизразен от тази победа.

07 септември 2009

Излъган

Ти беше единственият ми свободен вход към света. Вярвах, че щом веднъж проникна от другата страна, хората ще отворят своите прозорци, а мъдреците ще раздадат своите отличия. Вярвах.

Влях се в живота заради теб. Но докато той се вливаше в мен, аз усещах, че ще нося белега си до самия край. Тогава за първи път ти казах, че разреденият въздух ще ме убие. Ти се засмя и полата ти също се засмя с теб.

През цялото това време се присягах да разбера какво ми се случва. Но ти - неозъбена чистота на духа - ми забрани всеки опит да не живея. А аз исках да знам защо точно живея.

И сега, препълнен с живот, но все така празен отвътре, се обръщам към теб и виждам чудовищното. Не си ме хвърлила в света, а в твоите обятия. Моят вход е бил една задънена улица. Няма да изляза никога оттам.

Завинаги твой. И никога себе си.

03 септември 2009

Полит обзор, август 09

Силни страни:
- Уволнението на Петко Сертов. Сега едва ли медиите ще имат запазена страничка за ДАНС, което е чудесно. А последвалото напускане на Алексей Петров е още по-добър сигнал, независимо, че едва ли ще узнаем какво стои зад него.
- Премахването на мълчаливия отказ от екоминистерството. Идея, която е редно да бъде възприета от цялата възможна администрация и без нея оптимизацията няма да се случи дори с трицифрен брой съкращения.
- Свързването на системите на НАП и митниците. Всяко намаляване на човешкия фактор в тези области е идеално, друг е въпросът, че ако контрабандните стоки не влизат у нас, нищо чудно потреблението да падне още повече.
- Специалните звена на МВР и ДАНС ще бъдат подлагани на детектор на лъжата. Повече комерсиален трик, но важното е, че промяната настъпи по желание на самите полицаи.
- Конкретните мерки за ревизия на предишното управление - одит и парламентарна комисия. Най-сетне да видим действия, а не лаене по оставеното наследство.
- Изискването за 2 лв. минимален капитал за ООД. Наивно е да вярваме, че това е великата краткосрочна панацея за бизнеса, след като мотането из банки и други институции е все така мудно. Но тази реформа беше необходима.
- Разпореждането за рязко намаляване на заплатите по бордовете. Имайки предвид липсата на прозрачност по тези бордове и познатите лица там, то съвсем не мисля, че е популистки ход. Иначе не по-малко правилно би било висшите етажи на администрацията да настигнат заплатите на бордовете, но това ще е жив цинизъм точно сега.
- Минаването на НАПИ към МРРБ. Важната новина тук е, че размиването и дублирането на компетентности най-сетне ще отпадне.
- Решението за намаляване на осигуровките от 2010 г. Дъвкано до припадък и най-сетне реалност. Няма нужда да повтаряме, че у нас не данъчната, а осигурителната тежест е истинската пречка.

Слаби страни:
- Правителството все още не дава вид на управляваща партия, а на конкурент на досегашните управляващи. Предизборната реторика, стигаща до агресия, винаги прикрива невъзможност за справяне с настоящето. Разбира се, и българинът не може да осъзнае, че доброто управление няма нужда от крещящо медийно присъствие.
- Неяснотата и противоречивите информации относно големите проекти като АЕЦ Белене, Булгартабак, Кремиковци и пр. Дянков е убедено анти, Трайчо си трае, в крайна сметка единственото ясно е, че има анализи, срещи, конференции, дружески напивания и ще станело още по- и най-ясно. А разходите по тези проекти са половината дефицит.
- Поредната порция "защитници на националната сигурност", този път назначени за областни управители. Както и с Божидар Димитров, проблемът е отново в противоречието между намеренията на ГЕРБ и тяхната реализация, както и в двойния стандарт, при положение, че обществото си има ясно формирано мнение по въпроса.
- Типично физкултурното изказване на Цветан Цветанов, че полицаите няма как да са виновни и той би ги оправдал винаги. Няма нужда да си припомняме случая с Чората, за да стане ясно защо не е прав, по-скоро ми е чудно как политик, научен като робот да повтаря, че "законността е най-важното в държавата" си позволява да излезе от схемата. Хм?!

Възможности:
- Септември идва, а с него изтича срокът за редица жизненоважни доклади - например за строежа на трите магистрали, които вече се превърнаха в символ на амбициите на ГЕРБ. Е, значи най-сетне няма да има доклади и конференции, а нещата ще започнат да се случват.
- Отпадането на план-приема в училищата е сред ултимативните мерки, които са заявени отсега. Най-сетне училищата няма да лежат на стари лаРВи, а качеството на обучението ще стане критерий.
- Закриването на държавните агенции - равносилно на реформата с НАПИ: ясно разделение на отговорностите и компетентностите. Относно БЕХ работата е доста по-сложна и избягвам да я коментирам, но безнаказаността им, която се разкри в последните дни, не може да не намеква недвусмислено какво се случва и там.
- Сигналите за корупция срещу предното управление няма как да избледнеят само два месеца по-късно. Тепърва ще се разкриват още практики, защото всеки ще търси оправдание защо министерството му е пред фалит.

Заплахи:
- Съкращенията вече стават ежедневие, а синекурниците от предишния мандат са едно доста силно ядро, което отсега настръхна срещу Борисов. Ако се изпълни цялата административна реформа, нищо чудно и това управление да влезе в аналите като неразбрано и непопулярно.
- Актуализацията на бюджета закъснява фатално много, а антикризисните мерки от предизборната програма все повече се удрят във всевъзможни законови, финансови и други рамки и се пукат.
- Законът за амнистията препречи всякаква възможност за търсене на отговорност на предишните управляващи. Освен ако не се докаже умисъл, с което България ще запише името си в Гинес. А ако направим проучване, то хората на първо място искат изедниците да бъдат тикнати зад решетките.
- Шавливият електорат на ГЕРБ ще иска поне по една пикантерия на месец, а Борисов е склонен да се подаде на емоциите, сякаш това ще убеди най-скептичния народ в света да му се довери до гроб. Поне благодарение на това хора като Дянков започнаха да пускат шеги.

31 август 2009

Магистратика на бита

... А всъщност проблемът на българските магистрати може да се обедини под клеймото "липса на технократщина". Те просто се вълнуват твърде много от всичко, което се случва извън съдебната зала. Съвсем не мисля, че корените на явлението са в човеконенавистния им характер, съчетан с трудно детство, безброй удари под кръста и мания за величие. Не! Магистратската шавливост е също така белег на нездравословно любопитство или дори просто на ненавременно авантюристичен натюрел, попаднал не където трябва. Във всеки случай, стигам все повече до извода, че българският магистрат трябва да расте в саксия, докато един ден саксията не бъде преместена на алабинския перваз. За да си остане там завинаги...

И ето, аз почвам и вече си мечтая за перфектния магистрат, който "с добродетел и сила съдбата си сам изковава". И мечтая...

Той става от сън по-рано от вас, защото ветровитата ръка на уюта го отблъсква далеч от всяко хоризонтално положение. Тревожен се отдава на своето хоби, за което вие никога няма да разберете, а дори по сводки и анкети той ще го прикрива умишлено. Че как, нали иначе сам ще се изнесе на борсата за усмихнати корици... Преглежда пресата, колкото да се увери, че всичко е по старому, значи нервите не си заслужават. Щом нервите не си заслужават, той има брилянтно алиби да се изпъне на случайността, тя да нареди алгоритъма си и животът му да свърши като едно обикновено бачкане-ядене-спане. И да е щастлив от това. Мрънкате ли? Еснафщина ли? Намерете тогава вие щастието в еснафщината. Или не, по-добре си отрежете главата и се разходете с нея в ръка, докато не разберете безсмислието на собствения си бунт.

На обяд си взима баничка, от мазните. Но не припарва до баничарницата на магистратите, а се разхожда до другата, вечно подценяваната алтернатива. Винаги ще има друга. Важно е да не битува по места, известни като сбиртоци на магистрати. Важно е също така за физиологията му да се пречисти от занаята си за момент - та нали е единственият, който се занимава с него в работно време. На връщане среща познат, но се отнася студено с него, оглежда се уплашено за досадници. Я, ама той имаше рожден ден днес. Честитрожденден - пестеливо. Всяко честитрожденден се тълкува разширително, значи е опасно.

Време е за заседание. Приятно му е пък. Хората са школа, за която му плащат. Той винаги ги е насърчавал - дори когато му отмъкнаха това удоволствие и той страдаше малко, след което за първи път разбра, че процедурата няма да го сломи. Насърчавал ги е и въпреки ниската им култура, която би отказала онези, жадуващите да надвиснат над хората и да скрият зад институционния си силует уплахата, че някой се съмнява в тях. Всяко оправдание с хората за сметка на правото би накърнило репутацията му - не онази, разбира се, а тази, да, същата. Репутацията на огледалото в пет сутринта. Излизайки от залата, той не оставя хората там, а ги взима със себе си. И твори въображаеми епизоди, така че да компенсира липсващия живот чрез правото. Интересно, че никога няма да разбере дали е успял да постигне ефекта, защото едната половина винаги ще липсва.

Докато другите приключват деня с мисълта за поредния слух, той махва с ръка и отказва да коментира. Макар да знае, че слуховете са все по-верни, а хората - все по-грешни, и макар да няма излишни илюзии, защото не е сляп пред проблемите. Не е сляп, просто премигва. Отказва да коментира, тъй като всеки слух парадоксално снижава морала. Така де, ако те плюят, няма да се поправиш, а ще разпериш ръце като ангелче с думите "каквото и да направя, не мога да променя общественото мнение". Той обаче не се влияе от общественото мнение - има си факти, да ги гледат. Знае, че дори да е плешив и с шкембе, не могат да го побутнат пред силата на фактите (му). Затова излиза доволно преуморен от работата си. Стига чистачките да му напомнят колко е часът.

Той никога няма да управлява, макар че знае всичките ви игрички и дори си позволява да гледа коментарните студия по изборите. Нему не липсва воля за разправии, пък и дори той е склонен да повярва, че има дълг към интелекта си. Знае обаче, че извисеността не се докладва от вещо лице, а идва тогава, когато си стъпил на мястото си и никой не може да те убеди, че има по-хубаво. За него няма по-хубаво от безплатната школа в зала. Не му обяснявайте, че да си мениджър е все по-ценно в нашия ултра-хипер-гига свят. Той го знае по-добре от вас, защото наблюдава как мениджърството убива дори красивия в своята фригидност към настоящето занаят, заради който спи по-малко от вас. Но точно заради това, ако ще мениджърите да изтровят живота му, ще вярва, че те ще изтровят само настоящето на правото, но не и него самото.

А ако щат да изтровят и правото, то вярата му ще остане непокътната. Защото той е отвъд настоящето. И е технократ.

29 август 2009

Каква поредна мачо драма

Каква наистина?

Водещ:
Много лесно е да кандидатстваш за това, да се бориш в кампания, много трудно е да носиш отговорността, вие сега ми казвате, че е лесно. Защо е лесно?
Бойко Борисов: Лесно е, защото имаш телефон с копчета и който министър ти трябва, какъвто проблем има зависи от теб да го решиш, затова е лесно.
Треньор от А група: Вижте, ние сме сработена машина, ако ми позволите сравнението, отборът представлява един добре работещ организъм, който... Като имаме проблем, просто се събираме и го решаваме, това е...

Бойко Борисов: Като отидох в МВР да навестя министерството, първо отидохме в моя кабинет.
Треньор от А група: Усещането да се върна на родния ми стадион беше, как да кажа, неописуемо. Сърцето ми завинаги ще остане там. Радвам се, че феновете още ме помнят с добро.

Бойко Борисов: Затова, как, „визионер” ли беше тази нова дума, която чувам...
Треньор от А група: Смятам, че вътрешният интериор на отбора е добре сложен.

Бойко Борисов: Божидар Димитров в момента се занимава с българите в чужбина. Помага и на Вежди Рашидов.
Треньор от А група: Момчето е младо, талантливо... Еднакво добре играе на всички постове. Слуховете на кого е син само му пречат. Пак казвам, важното е, че чете играта, има всички качества да е в титулярните единайсе.

Бойко Борисов: Той каза, благодаря ти за това отношение. И каза, знам, че имате колан черен по карате, аз имам по джудо, искам така да водим разговора вече с вас, детайл по детайл.
Треньор от А група: След като ходих на стаж в школата на Барцилона мога спокойно да кажа, че отборът ни по нищо не им отстъпва. И те като нас залагат на пакетното придвижване и честите пасове по земя. Всички в школата се развълнуваха, като им споменах за нашия отбор. Досега ни свързваха само с киселото мляко, но това скоро ще се промени.

Бойко Борисов: Ами, защото тръбите минават през Русия. Той казва – аз ви давам още два млрд., препродайте си го, ама се разбери с Путин как да си го докараш. Сиреч, това е малко като на сватба. Това, което се обещава, не се дава веднага. Един казал – аз давам и кравата, и телето, и всичко нататък.
Треньор от А група: Ами, вижте сега, отборът не може да се движи само на вода и въздух, нали? Трябва много пари, трябва да налееме много пари във футбола и тогава ще гледаме красива игра по стадионите. Ама как да стане, като младите само знаят да стоят в компютърния клуб?

Бойко Борисов: Ама „ние ще арестуваме колите на наркодилърите” – абе, нареди ги на паркинга пред НТВ и кажи – ето това е на Ицо Шпека от Коньовица, ето това е на Пешо Тарабата, да ти кажа браво. И сега съм казал – щом ще ги, искам ги.
Треньор от А група: Аз съм казал на отбора - излизате и биете, това е. Направили сме разузнаване, знаем кои са силните черти на противника, направихме разбор. Вярвам, че ще биеме. Ако не сега, то в следващия мач сто процента.

Водещ: Желю Бойчев тук стоеше вчера...
Бойко Борисов: Пожалих го човека. Гледах го. Той щеше да заспи и няма какво каже.
Треньор от А група: Мисля, че изпуснахме съперника и трябваше да го довършиме в края. Доказахме, че тяхната държава е изкуствено създадена, с указ, и не могат да се мерят с нас. На реванша ще ги смачкаме с повече.

Водещ: БЕХ е енергийният холдинг.
Бойко Борисов: Да. Абсолютно ненужен, който съм сигурен, че ще го затворя.
Водещ: Кога?
Бойко Борисов: Ами сигурно в най-скоро време, защото е абсолютно ненужен орган.
Водещ: Защо?
Бойко Борисов: Е за какво е?
Треньор от А група: Не ги знам тея, чиновници ли са, какви са, но ако мислят, че могат да се гаврят с нашия скромен клуб, то да видят първо какво се случва по богатите страни, така да се изразя, какви далавери и корупция е... Ще получиме лиценз за стадиона, защото така трябва.

Водещ: Четохте ли интервюто на Станишев?
Бойко Борисов: Не. Не се интересувам от провалени политици.
Треньор от А група: Няма да коментирам съдията. /Сваля микрофона с отработено движение, макар и забравил да го изключи, става и слага край на пресконференцията./

27 август 2009

aLter-Lego 1: Изплуването

Теофил беше изнурен човек. Той сам се определяше така, защото имаше особен уклон към тази дума. Напомняше му времената, когато си въобразяваше, че само той я знае. Разбира се, навярно и други хора са я знаели, но винаги, щом Теофил се сещаше за въпросните времена, му ставаше щастливо от неговата очарователна заблуда. Ставаше му трижди по-щастливо задето още тогава беше избрал безкористно своя път, който не водеше нито нагоре, нито надолу, а навътре и надълбоко. Изнуреният Теофил си повтаряше ден и нощ: "Никой не може да улови музиката, бълвана от думата изнурен, и затова няма да я казвам на никого."

Той вярваше, че тайната между него и думата му ще продължи завинаги и никой не ще разбере, а за Теофил опиянението, че ще e единствен посветен, беше повече от натрапчиво. И - толкова по-зле за колонките на последна страница от венцехвалещите ежедневници - ни най-малко не може да си обясним тази негова странност с премрежения поглед, през който принципно гледаше на света. Напротив, Теофил имаше чисто съдебно и здравно минало, а както се оказа, нямаше проблем и със съдебното и здравно бъдеще. Не, той вършеше не само обществените си ангажименти, но даже не се осмеляваше да пее на висок глас в банята, защото се плашеше, че ще тръгне слух. Просто Теофил боледуваше от симптома на ППП - Перфектните, Пораснали в Парник – залъгваше се, че е отхвърлен, а всъщност всички, от които имаше нужда, му бяха предани и не мислеха да замахват към него дори на шега. Тази илюзия раснеше оттам, че за него перфектното изпълнение на обществените ангажименти, включая непеенето на висок глас в банята, го караше да вярва, че хората ще го избират за любимец и доброволно ще го поставят в своя център. И с глупост недейте си го обяснява - Теофил знаеше, че дава бедна радост за тялото и разбираше, че любимец не ще стане. Но усърдното градене на перфектност беше замъглило съзнанието му и той не можеше да свикне със скучното „така е”. „Така е, да, всички са наблизо, но аз съм никъде” – тормозеше се излишно Теофил, макар че кои сме ние да го съдим? Вие бихте ли приели заради едничкия си вкус към обезтелесеното да се реете без посока? А да организира бунт на обезтелесеното би довело до провал за Теофил - най-много да открие другари обезтелесени и те да са чували за думата изнурен. Или да навлече телесния гняв на съседите си, които биха чули пеенето му през издайнически тънката стена.

Затова Теофил продължи своя път с ръце в джобовете, но без да носи камъни и без да свива кукиш. Страхът му беше, че като срещне някого и му стисне ръката, обикновено го втриса и вкусът на онази плодова гадост срещу втрисане удря право о небцето. А Теофил го втрисаше, защото всеки човек - повтаряше той - е море, където се гмуркаш, плуваш, дори плюеш, търсиш съкровища и в крайна сметка излизаш освободен. Многобройните гмуркания на плитко обаче бяха сринали имунната система на Теофил и поради това го втрисаше. Мисълта, която го успокояваше, бе, че така и така по света има твърде много морета, та надали някой се е гмурнал във всички, и то без често да се наранява. Но той продължи да се изкушава с гмуркането - назначаваше живот на всеки познат, определяше наум как ще го види след двайсет години, макар да знаеше, че седмица по-късно малката им връзка ще е история... Разиграваше въображаеми състезания на въображаеми игри и дори подреждаше прилежно и с леко криволичещ почерк онези, за които се сещаше. Накратко, Теофил беше самотник, който не можеше да понесе, че се нуждае от хора, и затова им се отдаваше безразборно.

Веднъж Теофил се връщаше празен пеша от среща. Толкова празен, че този път разиграваше наум състезание между римските императори, а не между приближените си. Щом се върна – той го знаеше – стаята му говореше. Галейки егото си с убеждението, че това ще остане само за него и завинаги, Теофил умишлено не светна в първия момент. Разбра, че някой го чака. Грижливо прегърна поредната си тайна и светна. И ги видя. Видя предметите. Дотогава ги забелязваше само като елементи от едно цяло, което и той не знаеше какво е. Видя картината, която винаги бе смятал за очевидна. Този път не беше очевидна, сякаш за нейното присъствие точно там и тогава са се борили всички римски императори. Видя и един кабел. Самия него. Битието му, не по-малко телесно от всячие друго, вцепени Теофил. Наскърби го тишината, в която неговият кабел беше принуден да живее. Скоро той се разплака, а сълзите му потекоха в четирите посоки на света. Единственото, което успя да каже, беше следното: "Всички тези неща стоят тук на тъмно и нито веднъж не са се нуждаели от хора. Защо тогава аз да се нуждая?"

Това беше първият път, когато Теофил изпита срам от себе си.