29 ноември 2009

Изидки скилидки

Isis продъниха иначе приятната дупчица на име Tunnel, намираща се в близост до цялата съвкупна мизерия на пост-мърлявата индустриална част на Милано. Разбира се, като един средно безчувствен циник аз се бях подготвил за всички подробности около концерта и нямаше какво да ме изненада. Но фактът, че настръхвах порядъчно на нещата, които знаех, че ще чуя, е дори по-показателен.

Ако някой ме пита защо да бие път и да се блъска с нахални жабари, вместо да си слуша изидите на топло вкъщи, то бих казал, че те трябва да бъдат видяни, понеже на внимателен студиен запис ти е трудно да си представиш, че цялото това ЖИВО нещо може да се превъплъти на сцена в същия си постоянно оживяващ вид. Знаете, че колкото по-внимателно и изчислено опитвате, толкова по-уникален и съответно неповторим става опитът ви. В музиката на Isis е пълно с детайли, които са толкова вманиачено педантични и невидими за ухото, че веднъж, щом ги откриеш, започваш да си внушаваш, че става дума за закодирани послания, дошли на гости от някоя друга атмосфера. Убедих се емпирично, че детайлите са си пак там, колкото и неповторимо да е едно живо свирене. И за щастие, не ме вербуваха след това...

Друго любопитство, което имах нужда да утоля, се отнасяше до това каква е комбинацията, произвеждана от жлезите ти, нужна, за да продължаваш години наред, тихо и спокойно, да произвеждаш промишлени количества мъкогневодепресия. Но на концерта имаше толкова много моменти на нямо възхищение, на които целият ми арсенал от подскоци онемяваше, че бързо разбрах колко лесно е да свириш в група, в която всичко означава нещо и в която няма нужда да вярваш, че никога няма да ти омръзне, защото знаеш, че няма как да ти омръзне.

А колкото до комбинацията... Така и не ми стана ясно дали е мизантропия или безадресна лудост, дали това са лъчезарни хора, които си падат по такъв тип музика, или тя напълно отразява въжделенията им против света, дали всъщност тези въжделения са против света и дали пък всичко не е просто интелектуална поза, доставена от годни за това хора. Но поне ми стана ясно, че са ужасно кадърни музиканти и че не е толкова лесно да ги вкараш в категория и да спиш спокойно, че това са "онези, депресарите" или "онези, пост метълите". А, и освен това - съвсем не са изнежени и претенциозни, както може да се заключи от цялата мистика около тях, защото всъщност си оправиха сами техниката и след това се хвърляха за последно на всяка песен, сякаш преди малко са им казали, че ако не направят концерта на живота си, няма да видят повече децата си. По някое време тръгнах да крепя микрофона, който след секунди щеше да падне върху мен от спазми. Едва ли Aaron Turner осъзнаваше това, защото по същото време беше стиснал очи и не мислеше да ги отваря до края на концерта. Така и не ги отвори.

Другото, което разбрах, е, че ще ги гледам пак. И пак ще е като първи път.








1 коментар:

  1. Оу, извинявам се за предишния си коментар, не бях видяла този пост. Благодаря за кадрите и за думите, изгълтах ги... Next time и аз :)))

    ОтговорИзтриване