Теофил се напъваше. Често сам се надсмиваше над напъните си - например, когато в случайна маршрутка го обземаше страх, че никога няма да може да отвори зле смазаната й врата и ще си остане там завинаги. Оказваше се неведнъж, че напъните му са енергия, оставена на световния произвол.
Да, обаче кичурът...
Теофил се отчиташе на себе си и на светещите стълбове наоколо. Беше ги заклел да пазят историята му, в случай, че той полудее, което не беше никак далечно пожелание. За него денят беше атом, а атомът не можеше да се чупи на часове и минути. Той си беше ден - следователно нито един час не можеше да служи като оправдание за другите. Ето защо Теофил се луташе, нахлупил невидими нишки електричество в чорапите си, и не само се луташе, ами чакаше нещо някак да се появи и той да го глътне. И тогава, глътнал своята мъдрост, да се покаже на света. Обяснаваха ли му духовете, че той е нещото и нещото е той, Теофил мигом променяше темата. Не харесваше религията, но гледаше с религиозен пиетет на идеята, че ако се мота със стъпки, толкова твърди по земята, че да не пропусне да отбележи краката си навсякъде, то един ден мотането му ще се превърне в красив танц. Горкият, какъв ли срам трябва да изпиташ, за да не отидеш и да пробваш да се научиш на танци. "Срам? Не, борба. Ако не се боря, забравям. И не знам в какво се превръщам, но не е нещо непременно добро."
Хората около Теофил се бяха развълнували за някакъв син гущер. Синият гущер не беше дори и тема, той беше легенда. Не само че не съществуваше, но каквото имаше да се каже, беше казано, а каквото нямаше, се казваше отново. Синият гущер представляваше дъвка с приспивателно. Вместо да те изгледат странно, щом поздравиш с "как си" или "какво те мъчи", друго си беше да кажеш "ооо, син гущер". Правеше те различен - е да, еднакво различен в общата посредственост, но поне по-различен от чуждите посредствености.
Теофил се дразнеше от всички моменти на здрасти и на син гущер. Наричаше ги нормативно признати глупости. Макар и скопено, се съмняваше, че трябва да бъде така, да се случва точно така. А се съмняваше, защото разговорите за него бяха въпрос на отчет. Стъпвал си цял ден и си отчел стъпки. Попивал си и можеш да посочиш къде колко си попил. Защо да се занимаваме с останалото? Защо да водим брътвежи за сини гущери? Дори на почитателите им е ясно, че такива не съществуват. Тъй като нямаше как да постави въпроса, защото ако можеше, то щеше направо да говори по същество, а не да минава през тромавата им процедура, Теофил понякога си пишеше разписки, които беше взел отнякъде, и на тези разписки докладваше направеното. Накрая обаче не слагаше подпис, защото тези разписки си оставаха все така безадресни...
Случи се да стане дума за някой нов син гущер. Без оглед да изненада някого освен себе си, Теофил се обърна към човека, който беше най-близо до него и който по една случайност беше от онези, които горе-долу са се научили да слушат. Теофил нямаше какво да губи.
- Усещал ли си, че колкото и да си стабилен, винаги ще закъснееш за онова, което искаш да постигнеш?
- А, е, да, ако не си наясно какво искаш, да...
- Не, дори и да си наясно, помисли за това - живееш в живот, който ти обещава да вършиш нещо, за да получиш нещо. Но няма неща, схващаш ли? Няма нищо всъщност, ох, как да кажа, има един параден ход и един страничен и ние сме набутани на опашка пред страничния, но онези, които знаят, че има параден, за тях...
- Да, и парадният ход е недостъпен за нас. Той е...
- Недостъпен, да. Но не съвсем. Защото животът сам ти внушава, че има нещо недостъпно, това не е илюзия или конструкция някаква; обаче животът не казва как да го достъпиш. И това мълчаливо значи да се откажеш от "нещата", които би получил, и да се втурнеш в нищото, за да получиш не нещо, а всичко.
- Това кой би го направил? Това е... глупаво е, никога не можеш да получиш всичко.
- Зависи. За някои хора всичкото значи просто да си правят дневните вноски, без да ги е страх, че ги внасят в пирамида. И тогава нямат нужда от някое нещо, защото те са над нещата, така да се каже...
- Дневните вноски какво?
- А? Ммм, нека не са вноски, а разписки - разписки за извършен труд. Разписки, вноски...
- Ти ще умреш на трийсет. Не дължиш нищо на никой.
- Така ли? А ти откъде знаеш?
- Това е друга история.
По-късно, когато Теофил си тръгна, те възкликнаха: "Готин човек, да, ама този кичур..." Те така и не виждаха през булото на белия кичур на Теофил, който за него беше просто един бял кичур, не по-бял от другите бели кичури. За тях той беше "онзи с кичура", така както имаше "онзи дебелият" и "онзи с говорния дефект". Каква изненада - никога светът не чу за другата история.
А самият Теофил се върна. Убеден, че времето да променя възгледите на когото и да било е свършило, още преди да започне, той се разтегна на леглото и дори прасецът го заболя от разтягане. Изопнал се до крайност, въздъхна и започна да си удря носа с безименния пръст. Заговори на измислен език думи, блестящи в своята неосуетена от смисъла красота. Напънът беше приключил.
Да, обаче кичурът...
Теофил се отчиташе на себе си и на светещите стълбове наоколо. Беше ги заклел да пазят историята му, в случай, че той полудее, което не беше никак далечно пожелание. За него денят беше атом, а атомът не можеше да се чупи на часове и минути. Той си беше ден - следователно нито един час не можеше да служи като оправдание за другите. Ето защо Теофил се луташе, нахлупил невидими нишки електричество в чорапите си, и не само се луташе, ами чакаше нещо някак да се появи и той да го глътне. И тогава, глътнал своята мъдрост, да се покаже на света. Обяснаваха ли му духовете, че той е нещото и нещото е той, Теофил мигом променяше темата. Не харесваше религията, но гледаше с религиозен пиетет на идеята, че ако се мота със стъпки, толкова твърди по земята, че да не пропусне да отбележи краката си навсякъде, то един ден мотането му ще се превърне в красив танц. Горкият, какъв ли срам трябва да изпиташ, за да не отидеш и да пробваш да се научиш на танци. "Срам? Не, борба. Ако не се боря, забравям. И не знам в какво се превръщам, но не е нещо непременно добро."
Хората около Теофил се бяха развълнували за някакъв син гущер. Синият гущер не беше дори и тема, той беше легенда. Не само че не съществуваше, но каквото имаше да се каже, беше казано, а каквото нямаше, се казваше отново. Синият гущер представляваше дъвка с приспивателно. Вместо да те изгледат странно, щом поздравиш с "как си" или "какво те мъчи", друго си беше да кажеш "ооо, син гущер". Правеше те различен - е да, еднакво различен в общата посредственост, но поне по-различен от чуждите посредствености.
Теофил се дразнеше от всички моменти на здрасти и на син гущер. Наричаше ги нормативно признати глупости. Макар и скопено, се съмняваше, че трябва да бъде така, да се случва точно така. А се съмняваше, защото разговорите за него бяха въпрос на отчет. Стъпвал си цял ден и си отчел стъпки. Попивал си и можеш да посочиш къде колко си попил. Защо да се занимаваме с останалото? Защо да водим брътвежи за сини гущери? Дори на почитателите им е ясно, че такива не съществуват. Тъй като нямаше как да постави въпроса, защото ако можеше, то щеше направо да говори по същество, а не да минава през тромавата им процедура, Теофил понякога си пишеше разписки, които беше взел отнякъде, и на тези разписки докладваше направеното. Накрая обаче не слагаше подпис, защото тези разписки си оставаха все така безадресни...
Случи се да стане дума за някой нов син гущер. Без оглед да изненада някого освен себе си, Теофил се обърна към човека, който беше най-близо до него и който по една случайност беше от онези, които горе-долу са се научили да слушат. Теофил нямаше какво да губи.
- Усещал ли си, че колкото и да си стабилен, винаги ще закъснееш за онова, което искаш да постигнеш?
- А, е, да, ако не си наясно какво искаш, да...
- Не, дори и да си наясно, помисли за това - живееш в живот, който ти обещава да вършиш нещо, за да получиш нещо. Но няма неща, схващаш ли? Няма нищо всъщност, ох, как да кажа, има един параден ход и един страничен и ние сме набутани на опашка пред страничния, но онези, които знаят, че има параден, за тях...
- Да, и парадният ход е недостъпен за нас. Той е...
- Недостъпен, да. Но не съвсем. Защото животът сам ти внушава, че има нещо недостъпно, това не е илюзия или конструкция някаква; обаче животът не казва как да го достъпиш. И това мълчаливо значи да се откажеш от "нещата", които би получил, и да се втурнеш в нищото, за да получиш не нещо, а всичко.
- Това кой би го направил? Това е... глупаво е, никога не можеш да получиш всичко.
- Зависи. За някои хора всичкото значи просто да си правят дневните вноски, без да ги е страх, че ги внасят в пирамида. И тогава нямат нужда от някое нещо, защото те са над нещата, така да се каже...
- Дневните вноски какво?
- А? Ммм, нека не са вноски, а разписки - разписки за извършен труд. Разписки, вноски...
- Ти ще умреш на трийсет. Не дължиш нищо на никой.
- Така ли? А ти откъде знаеш?
- Това е друга история.
По-късно, когато Теофил си тръгна, те възкликнаха: "Готин човек, да, ама този кичур..." Те така и не виждаха през булото на белия кичур на Теофил, който за него беше просто един бял кичур, не по-бял от другите бели кичури. За тях той беше "онзи с кичура", така както имаше "онзи дебелият" и "онзи с говорния дефект". Каква изненада - никога светът не чу за другата история.
А самият Теофил се върна. Убеден, че времето да променя възгледите на когото и да било е свършило, още преди да започне, той се разтегна на леглото и дори прасецът го заболя от разтягане. Изопнал се до крайност, въздъхна и започна да си удря носа с безименния пръст. Заговори на измислен език думи, блестящи в своята неосуетена от смисъла красота. Напънът беше приключил.
Няма коментари:
Публикуване на коментар