Филмът е много хубав, макар че губи фокус и в някои по-скоро важни моменти се рее твърде свободно из космоса. Но да, може да стане манифест от него и нищо друго няма значение. Това не е непременно добре, защото манифестите първи поддават на времето, но вярвам, че точно "Източни пиеси" няма да бъде гледан след години като антика, а като официално свидетелство за времето ни. Край, не остана безнаказано и нашето поколение. Дано си мислим така, защото аз си мисля нещо подобно в момента.
Макар че писането на смс на осевата линия, което е сред множеството фини детайли във филма, ще отмине незабелязано някой ден (дали?), то цял свят разбира, че у нас хората си пропадат ежедневно, по малко, някой път - повече, с усърдие и дори талант и това не ги прави "утайка" - както в количествено, така и в качествено отношение. Количествено - защото пропадащите не са изключение или "елит". Всеки носи в себе си пропадналото или ако не го - то изгражда личност върху бягството от него, но и в двата случая го познава повече от добре поне косвено. Качествено - защото пропадането е много по-огънат и назъбен, направо сложен процес от редица "нормалности". Такъв е главният герой - работи за смисленото си пропадане всеки ден. Когато говори за забравената в хладилника душа, ми се ще да разбираме, че трупането на нормалност не ни осигурява недосегаемост.
Не знам дали като зрители не сме чувствителни или не предизвикваме всеки изпречил ни се режисьор, но и в "Източни пиеси" героите са леко преднамерени, всеки елемент от образа им служи недвусмислено на модела, за който са създадени. Нюансите убягват, но това е простимо - все пак за тези неща се замисляш едва след филма, защото докато го гледаш, смилаш на един дъх. Независимо дали ни е харесал, "Източни пиеси" не досажда, а се движи с бясни обороти към финал, който е самото съвършенство - резюме и заключение едновременно, метафоричен, а не факт, след който няма къде да вървиш. Напротив, има много за вървене, при това в двете посоки. Защото миналото не ни е разказано, а спрямо бъдещето сме неутрални и можем да избираме изходи по наше осмотрение.
Накрая не мога да не споделя колко близо се движи "Източни пиеси" до пост-неонеореализма от типа на братя Дарден и тяхната идея, че филмът, макар и бидейки филм, трябва да показва живота с перфекционизъм, включително с прекалено много неясноти, които е добре да не се пипат клинично от фикцията, за да не ни отдалечат от живото. Ето, започваме с нервен младежки поглед - той сам по себе си трябва да значи много, но ние не знаем как да го осмислим и така сме захапани от филма в самото начало. Събираме информация като пчелички и щом посъберем достатъчно, се настройваме най-сетне за филма, а той точно тогава свършва. Поразителен ефект. Опитайте се да напишете анотация на "Източни пиеси" за нашия филмов фестивал. Няма да стане. Нещо ще ви липсва - независимо дали ще го асоциирате с архитектурата, музиката или пък мизансцена, да кажем. Всички те имат значение.
Стига да имаме желание (а ние сякаш нямаме), "Източни пиеси" може да бъде цитиран и описван след цяло поколение време, защото той притежава заряда на манифеста. Говори "нашите" истини и съвсем не представя ограничена групичка слабеещи и линеещи хора. А поколението след нас може да не пише смс на осевата линия, но все така ще кръщава децата си Анджела...
Макар че писането на смс на осевата линия, което е сред множеството фини детайли във филма, ще отмине незабелязано някой ден (дали?), то цял свят разбира, че у нас хората си пропадат ежедневно, по малко, някой път - повече, с усърдие и дори талант и това не ги прави "утайка" - както в количествено, така и в качествено отношение. Количествено - защото пропадащите не са изключение или "елит". Всеки носи в себе си пропадналото или ако не го - то изгражда личност върху бягството от него, но и в двата случая го познава повече от добре поне косвено. Качествено - защото пропадането е много по-огънат и назъбен, направо сложен процес от редица "нормалности". Такъв е главният герой - работи за смисленото си пропадане всеки ден. Когато говори за забравената в хладилника душа, ми се ще да разбираме, че трупането на нормалност не ни осигурява недосегаемост.
Не знам дали като зрители не сме чувствителни или не предизвикваме всеки изпречил ни се режисьор, но и в "Източни пиеси" героите са леко преднамерени, всеки елемент от образа им служи недвусмислено на модела, за който са създадени. Нюансите убягват, но това е простимо - все пак за тези неща се замисляш едва след филма, защото докато го гледаш, смилаш на един дъх. Независимо дали ни е харесал, "Източни пиеси" не досажда, а се движи с бясни обороти към финал, който е самото съвършенство - резюме и заключение едновременно, метафоричен, а не факт, след който няма къде да вървиш. Напротив, има много за вървене, при това в двете посоки. Защото миналото не ни е разказано, а спрямо бъдещето сме неутрални и можем да избираме изходи по наше осмотрение.
Накрая не мога да не споделя колко близо се движи "Източни пиеси" до пост-неонеореализма от типа на братя Дарден и тяхната идея, че филмът, макар и бидейки филм, трябва да показва живота с перфекционизъм, включително с прекалено много неясноти, които е добре да не се пипат клинично от фикцията, за да не ни отдалечат от живото. Ето, започваме с нервен младежки поглед - той сам по себе си трябва да значи много, но ние не знаем как да го осмислим и така сме захапани от филма в самото начало. Събираме информация като пчелички и щом посъберем достатъчно, се настройваме най-сетне за филма, а той точно тогава свършва. Поразителен ефект. Опитайте се да напишете анотация на "Източни пиеси" за нашия филмов фестивал. Няма да стане. Нещо ще ви липсва - независимо дали ще го асоциирате с архитектурата, музиката или пък мизансцена, да кажем. Всички те имат значение.
Стига да имаме желание (а ние сякаш нямаме), "Източни пиеси" може да бъде цитиран и описван след цяло поколение време, защото той притежава заряда на манифеста. Говори "нашите" истини и съвсем не представя ограничена групичка слабеещи и линеещи хора. А поколението след нас може да не пише смс на осевата линия, но все така ще кръщава децата си Анджела...
"...трупането на нормалност не ни осигурява недосегаемост..."
ОтговорИзтриване:-О
обичамте! :-)
Трупането на нормалност е отвратителна работа, особено когато осъзнаеш, колко много от нея си натрупал, че чак си се затрупал. Никой не иска да бъде нормален, защото си мисли, че "нормалност" съществува. Ако хората осъзнаваха, че няма нищо и никой нормален, нямаше да се опитват всякчески да бъдат различни и да вършат безмислени простотии.
ОтговорИзтриванеХареса ми написаното. Ще гледам филма с още по-голям интерес в най-скро време :)