- И как беше?
- Това, което преживях на 13-ти, ме пречупи. Не знам, не мисля, че някога ще си върна същото настроение отново...
- Хм. Може да греша, но смятам, че причината е в твоята зависимост от очакването. Винаги пристъпваш готов, винаги си наясно какво ще ти се случи, и щом по някакъв незнаен начин те изненадат, това те довежда до шок. Познато ми е.
- Трудно ми е да определя какво се случи, да. Не знам дали си се сблъсквал с подобен момент на върховно изпълване, когато стоиш и съзерцаваш. И като съзерцаваш... ти иде да си прехапеш устата! Подобно на, ето, сигурно ще ме разбереш покрай твоите мании. Цялото удоволствие в един момент се превръща в борба. Времето е твърде тясно, тясно е. А пространството е винаги прекалено голямо и не може ти да си твоя обект. Това е и моята история - в един момент разбрах, че съм изпълнил мисията си като субект и напуснах.
- Не си ли се почувствал малък?
- Малък...
- Не, не този малък, имам предвид... Малък, в смисъл, че идват, взимат си необходимото и бягат. Те всичките, може и да не са те, може да е то, винаги може да е безлично, но е нещо, което ти се отнема, при това без много усилия. А ако има нужда от усилия, просто ги впрягат, но пак са сигурни, че ще се случи, ще те победят. Виждаш, че Дебрецен падат с нула на едно, но когато вкараха три гола по някаква случайност, им отговориха с четири.
- Вярно е, че никога не съм се усещал в истинска надпревара.
- Да, защото си длъжен да си плащаш за надпреварата, разбираш ли?
- Мисля си друго. И сега, и винаги - истинският разговор е невъзможен.
- Как така?
- Невъзможен е. Толкова ми се искаше да не е така, но езикът ни говори. Защо иначе да говорим? Какъв е смисълът?
- Може би си прав. Чуждата мисъл ще си остане загадка за нас. Но аз вярвам, че не е така. И затова премахвам всяка фуга, така че да укротя моя език. Не искам фуги. Искам да няма какво да довършваш след мен.
- Но не успяваш. Ако ти ми отговаряш на репликите, това те прави просто въображаемо кошче. Ако ти се стремиш да се хванеш за моята мисъл, значи искаш да хванеш и живота ми. И не само него, а и езика ми, който се намира някъде другаде и мисълта ми дори не подозира. Говоренето не е никакво говорене, това са крясъците на езика.
- Фугите... Не си прав, ти отричаш изобщо мисловната дейност като нещо отделно...
- Всяка истинска мисъл е самодостатъчна. Аз те слушам от добри обноски, а не защото те разбирам. И ти също. Може би обаче вярваш, че като си внушиш разбиране, ще се получи?
- Ако не си внушавам нещо, това значи да се откажа от отговора на въпроса защо говорим. А това е реален проблем, това не е наша измислица. Езикът ти не може да измисли такъв проблем. Но си прав, всяка мисъл си ходи с живота. И моята мисъл няма нужда от твоята, защото пространството помежду ни наистина е голямо като бездна.
- А времето е твърде, твърде тясно.
- Повече никога няма да се видим, нали?
- Никога.
- Това, което преживях на 13-ти, ме пречупи. Не знам, не мисля, че някога ще си върна същото настроение отново...
- Хм. Може да греша, но смятам, че причината е в твоята зависимост от очакването. Винаги пристъпваш готов, винаги си наясно какво ще ти се случи, и щом по някакъв незнаен начин те изненадат, това те довежда до шок. Познато ми е.
- Трудно ми е да определя какво се случи, да. Не знам дали си се сблъсквал с подобен момент на върховно изпълване, когато стоиш и съзерцаваш. И като съзерцаваш... ти иде да си прехапеш устата! Подобно на, ето, сигурно ще ме разбереш покрай твоите мании. Цялото удоволствие в един момент се превръща в борба. Времето е твърде тясно, тясно е. А пространството е винаги прекалено голямо и не може ти да си твоя обект. Това е и моята история - в един момент разбрах, че съм изпълнил мисията си като субект и напуснах.
- Не си ли се почувствал малък?
- Малък...
- Не, не този малък, имам предвид... Малък, в смисъл, че идват, взимат си необходимото и бягат. Те всичките, може и да не са те, може да е то, винаги може да е безлично, но е нещо, което ти се отнема, при това без много усилия. А ако има нужда от усилия, просто ги впрягат, но пак са сигурни, че ще се случи, ще те победят. Виждаш, че Дебрецен падат с нула на едно, но когато вкараха три гола по някаква случайност, им отговориха с четири.
- Вярно е, че никога не съм се усещал в истинска надпревара.
- Да, защото си длъжен да си плащаш за надпреварата, разбираш ли?
- Мисля си друго. И сега, и винаги - истинският разговор е невъзможен.
- Как така?
- Невъзможен е. Толкова ми се искаше да не е така, но езикът ни говори. Защо иначе да говорим? Какъв е смисълът?
- Може би си прав. Чуждата мисъл ще си остане загадка за нас. Но аз вярвам, че не е така. И затова премахвам всяка фуга, така че да укротя моя език. Не искам фуги. Искам да няма какво да довършваш след мен.
- Но не успяваш. Ако ти ми отговаряш на репликите, това те прави просто въображаемо кошче. Ако ти се стремиш да се хванеш за моята мисъл, значи искаш да хванеш и живота ми. И не само него, а и езика ми, който се намира някъде другаде и мисълта ми дори не подозира. Говоренето не е никакво говорене, това са крясъците на езика.
- Фугите... Не си прав, ти отричаш изобщо мисловната дейност като нещо отделно...
- Всяка истинска мисъл е самодостатъчна. Аз те слушам от добри обноски, а не защото те разбирам. И ти също. Може би обаче вярваш, че като си внушиш разбиране, ще се получи?
- Ако не си внушавам нещо, това значи да се откажа от отговора на въпроса защо говорим. А това е реален проблем, това не е наша измислица. Езикът ти не може да измисли такъв проблем. Но си прав, всяка мисъл си ходи с живота. И моята мисъл няма нужда от твоята, защото пространството помежду ни наистина е голямо като бездна.
- А времето е твърде, твърде тясно.
- Повече никога няма да се видим, нали?
- Никога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар