Мързеливо за Киноманията

Нямаше избухване, което накара духовете в мен да повдигнат темата дали някога отново ще се изненадам по начина, по който преди ми действаше един рутинен клик на Програмата. Вярвам, че в бъдеще ще им натрия носа, макар че позицията им е защитима.

Най-голямо впечатление ми направи новелата на Мишел Гондри от "Токио", която премина през обичайната за филмите на Гондри вътрешна проверка "този сигурен ли е, че има право толкова нагло да си предлага сънищата като високо изкуство?" и още по-обичайната реплика "заслужава, заслужава, поне, докато може да си позволи да му дадат на тепсия Джим Кери и после да го прави да изглежда като добър драматичен актьор". В новелата бяха концентрирани част от най-смешните кадри на годината, ама истински смешни, направо метафизично - а именно "филмът" на уонаби режисьора, който пускаше пушек в залата, докато героят му, мустакат японец на средна възраст обясняваше как ако надмогнем ядрената опасност, ще успеем да се преродим и в следващия кадър той се прероди в заек, подгонен от маскиран злодей с мотоциклет, отразяващ свастика с фаровете си. Няма нужда да казвам, че филмът беше черно-бял и че горното описание има смисъл, само ако си изтеглите новелата от познатите места. Другите две определено отстъпваха, но като цяло беше любопитно да видиш как трима неяпонски режери се гаврят с досадните особености на японската култура по най-финия начин.

Новият Копола е далеч по-добре от предния въздух под налягане, а Винсънт Гало е свръхубедителен в това да играе себе си, да не говорим, че филмът както притихва към средата, изведнъж ускорява внезапно, което е много майсторско и фино за изпълнение. Проблемът е, че и Копола отдавна е класик и от чисто тщеславие се отдава на тежки и еднопосочни размисли, кадри, фрази, които прогонват цялата оригиналност на идеята. Но пък откъм драма и начин на заснемане - отлично.

Содърбърг пък по-скоро се проваля във втория си опит да бъде независим и провокативен, макар че и неговият псевдодокументален експеримент е уникален като стил. Само че си личи от километри, че не плува в свои води - снимано е реалистично и разхвърляно, а после сцените идват една след друга методично. Но пък и там имаше незабравими моменти и особено накрая, когато всички си помислиха, че филмът приключва и дадоха продължението на една сцена от средата, която привидно няма смисъл, но е много ценна именно като продължение на вече забравена сюжетна линия. Само не разбрах Саша Грей защо е чак толкова елитна, ама карай.

Антихриста бе доволно изкоментиран вече, само разбрах, че на всички прожекции е имало смях на момента с лисичето и Chaos Reigns, което доказва, че няма друг режисьор в света, способен на такъв гениален обрат. Иначе днес прочетох още нещо правилно за този филм - че при него катарзисът е обърнат от зрителя към самия режисьор, което е безкрайно любопитно, но и безкрайно порочно. Прилича малко на начина, по който майката деформираше краката на детето си.

"Глад" нямаше как да го изпусна за втори път и все така ми се затвърди впечатлението, че кино погледът над историята е вдъхновяващ за самата история. Филми като "The Wind That Shakes the Barley" са заместими от книгите и свидетелствата, но Глад - никак. Телесният характер на филма е най-силното му оръжие, защото това далеч не беше история само за глада, а за всеки опит да използваш тялото като последния и най-надежден (затова и краен) вариант за бунт. Липсата на главен герой поне до последната част (форматът на вариативните гледни точки) също е могъщ обрат в историческото кино, защото истории без герои по принцип няма. Но кино без герои има и това беше още една точка за киното срещу историята. И накрая, тактиката цялото неловко мълчание да се излее крещейки в онзи гениален диалог между Боби Сандс и свещеника е толкова прост, некомерсиален и в същото време внушителен като ефект, че си мечтая как новите авангардисти го пробват и за в бъдеще. И все пак, големият минус си остава твърде инерционният финал, уж документален, но просто залязващ без посока.

"Moon Lake" на така популярния Иван Станев беше заснет по-добре от всичко с българско участие от години насам, но разбира се, както и самият Станев каза, Езерото трябва да бъде съзерцаван, а не гледан, така че всяка дума повече ще изглежда като антиреклама за самия филм. "Ню Йорк, обичам те" беше пълен с обиграни ситуации, без които обаче животът ми нямаше да се окаже по-беден визуално и интелектуално. "Елегия" се движеше по най-малкото съпротивление и целият конфликт от книгата на Рот беше превърнат в обичайна случка от действителността, обезкостена от всякаква тънка психология. Все пак Бен Кингсли е огромен, но това вие си го знаете. Имаше и още няколко филма, но те играха твърде малко, за да бъдат оценявани, както се казваше по футболните статистики едно време. Очакваме СФФ и този път дано въздъхна впоследствие: This one fuckin' changed my life!!!