Любовта трае три години само по списания, в които хора изживяват живота, който им липсва. Или не, може и да са прави - любовта наистина трае три години, после спира изобщо да "трае" и започва да "бъде".
Sein-ът на любовта се превръща в dasein на четвъртата година. Такова е редовното развитие - три години не си знаел в какво ще се превърне любовта, а накрая тя се превръща във всичко. Но за да се превърне във всичко, тя не трябва никога и по никакъв повод да е била нещо. Погледът над себе си внезапно се изкривява и се трансформира в поглед над света. По същество обаче този поглед е все така разфокусиран, което гарантира ежедневната изненада. Dasein-ът на любовта не се свежда до каквото и да било.
За да обичаш на четири години обаче, трябва да имаш под ръка нещо достойно за обичане, което самият ти да си достоен да обичаш. Трудна задача, доколкото това значи да се движиш в различна посока от другия, но винаги гледайки го в очите. Така поставено, много лесно може да се загубиш, още по-лесно може да се спънеш или да ти се уморят очите, резултатът обаче винаги ще бъде отклоняване на погледа. Или обратното - втренчваш се и хората те избутват в своя живителен тръс към случващото се наоколо. Това е илюзията, на която се крепят много страхливи любови. Техният страх се развъжда от усещането, че все някой все някога все някак ще премигне пръв и статичната им картинка ще рухне.
Болезнено вярно е, че онези, които трупат достойнство в чуждите очи, накрая развиват свръхчувствителност към нечие присъствие - като присъствие, което отнема от друго присъствие и сваля нивото на живот с всяка следваща споделена минута. Четвъртата година ти дава решението, което си търсил цели три преди това - разбираш, че достойнството ти е несъвместимо със суетата и обичта, която ще получиш, винаги ще се нагласи в безумно точната пропорция и ще пристигне готова за консумиране на прага на дома ти. Четвъртата година е архитектурна.
Онези с трите години смятат, че готовата постройка задушава. Аз казвам, че освобождава, защото вътре в нея най-сетне можеш да шариш спокойно гол до кръста и да знаеш, че настъпваш свой терен. И щом се събудиш, да почувстваш онова тихо успокоение на съзерцанието и да си кажеш - това всичко се е случило на мен.
Това всичко се е случило на мен.
Sein-ът на любовта се превръща в dasein на четвъртата година. Такова е редовното развитие - три години не си знаел в какво ще се превърне любовта, а накрая тя се превръща във всичко. Но за да се превърне във всичко, тя не трябва никога и по никакъв повод да е била нещо. Погледът над себе си внезапно се изкривява и се трансформира в поглед над света. По същество обаче този поглед е все така разфокусиран, което гарантира ежедневната изненада. Dasein-ът на любовта не се свежда до каквото и да било.
За да обичаш на четири години обаче, трябва да имаш под ръка нещо достойно за обичане, което самият ти да си достоен да обичаш. Трудна задача, доколкото това значи да се движиш в различна посока от другия, но винаги гледайки го в очите. Така поставено, много лесно може да се загубиш, още по-лесно може да се спънеш или да ти се уморят очите, резултатът обаче винаги ще бъде отклоняване на погледа. Или обратното - втренчваш се и хората те избутват в своя живителен тръс към случващото се наоколо. Това е илюзията, на която се крепят много страхливи любови. Техният страх се развъжда от усещането, че все някой все някога все някак ще премигне пръв и статичната им картинка ще рухне.
Болезнено вярно е, че онези, които трупат достойнство в чуждите очи, накрая развиват свръхчувствителност към нечие присъствие - като присъствие, което отнема от друго присъствие и сваля нивото на живот с всяка следваща споделена минута. Четвъртата година ти дава решението, което си търсил цели три преди това - разбираш, че достойнството ти е несъвместимо със суетата и обичта, която ще получиш, винаги ще се нагласи в безумно точната пропорция и ще пристигне готова за консумиране на прага на дома ти. Четвъртата година е архитектурна.
Онези с трите години смятат, че готовата постройка задушава. Аз казвам, че освобождава, защото вътре в нея най-сетне можеш да шариш спокойно гол до кръста и да знаеш, че настъпваш свой терен. И щом се събудиш, да почувстваш онова тихо успокоение на съзерцанието и да си кажеш - това всичко се е случило на мен.
Това всичко се е случило на мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар