Неделният следобед боли – мислеше си Теофил, докато лежеше в съзерцание към тавана. Той за пореден път беше предпочел да играе на сигурно и да не излага тялото си на показ. „Тялото е открит нерв, достъпен за всякакви унижения” – приумието му беше хубаво, но безсмислено, защото никога не намери достоен да го сподели нему. Или пък той самият не вярваше, че е достоен да споделя. Съзерцанието на Теофил се събуждаше именно в следобедите на неделя, защото във всички останали възможни моменти той страдаше, че ако се отпусне да съзерцава, свободното място бързо ще отеснее и все някой ще го отхвърли с безразличие или карфица от себе си. По-късно, безвъзвратно късно, Теофил научи, че свободното място е онова място, което сам си заявиш и всъщност трудното е не да печелиш от въображението си, а да се грижиш за него, след като си спечелил. Теофил предпочиташе да е на губещата страна. Изповядваше се по губещому.
„Възможна ли е анонимност като моята? Набелязал съм си целите на един вече известен човек, а всъщност кой съм аз? Един ступор. Прикривам ежедневните си липси с повече цели само за да установя, че увеличаването на цели увеличава моя личен срам от евентуалното им изпълнение. И продължавам, защото не мога да се спра. Създавам си цели, за да успокоя тревожните размисли за моите липси. Но няма какво да ме успокои от огромния товар на целите. Внезапно забързвам ход в своята изостаналост, но така разтягам мускули и приветсвам поредните липси. Защо, след като изпитвам дълг към себе си в най-трезвия смисъл, не мога да се убедя, че този дълг е всичко, което съм и ми предстои? И защо, ако съм толкова изпаднал, не преставам да усещам дълга – в редките моменти, когато повдигам глава и виждам само сенки на моите приятели и техния добре обслужван дълг?
Възможна ли е второразрядност като моята? Когато зрителите случайно забележат с крайчеца на очите си смешните ми движения, тяхната подигравка се отпечатва по лицето ми. В този момент събирам сили и дори понякога се опиянявам от възможността да се докажа. Уви, по-буйно дори от подигравката е онова, което се стоварва, щом разбера, че тази подигравка е била рутинен жест, не смея да кажа дори на внимание. Насочват се към друг и пропадам, сякаш моята съдба е в чуждите ръце и погледи. А всеки, абсолютно всеки, независимо от благостта на характера си и възможните обноски, е един пръст, насочен към мен. Пръст в насмешка. Пръст на доминацията. Ужасно е да не можеш да си представиш света без борба и все пак да ти прилошава от борбата, когато си слаб. Да ме поробват и край! Дори за това нямам смелост. Моето присъствие сред хората с пръстите е по-лошо и от поробване – то е постоянен страх от бъдещото поробване. От тях зависи и времето, и наказанието.
Възможно ли е себеотвращение като моето? Изцапан съм вовеки. Нулите и единиците, представляващи жалкия ми живот, са кофата с кал, полята върху стената. А стената – това трябва да е все по-здравата ми, все по-могъща и уважавана творба, с която ще остана в нечия памет. Паметта обаче се управлява от нули и единици. За какво изобщо градя, като калта няма измиване? Не мога да я измия, защото ще разруша покритието й и няма да се върна никога в онзи същия момент, когато строях това покритие и го свързвах в едно с всичко. Това съм аз – настойчиво градене на фона на кал, лашкащ се между непреодолимото желание да се тласна със засилка към калта, и откъслечните дози морфин, озаглавени „всеки трябва да извърви своя път” и „никога няма да видиш своя живот отвън, за да знаеш със сигурност”.
Възможно ли е безхаберие като моето? Научил съм се на примитивен ентусиазъм, а се отказвам със скоростта, с която измислям оправдание за отказа си. От дълго време е невъзможно да изпитам удоволствие от своя успех, защото моите изисквания към успеха са невъзможни. Той е длъжен да покрива не само времето, през което съм го готвил, но и времето, което съм изгубил. Ако първото е лесно за пресмятане, то второто не е, така че никога няма да се примиря с елементарния факт на успеха си. Посвещавам малките си победи на погребания в небрежност талант, като че ли това ще го върне. Погребаният ми талант иска да живея, а аз умирам с нарастващо усърдие. Признавам си, развих потребност да повтарям, че изпуснатите моменти не се завръщат. Това е емоционална фригидност, не е ли?
Да, всичко това е възможно, но по-лошо – аз само си го представям като възможно, а то се случва – тук и сега, и то без мен. Точно така – няма истина, която да не ме е пернала и завлякла към пропастта. Няма бич, който да не съм понесъл. Само че аз само ги понасям, а някой друг живее живота ми. Този някой все повече не иска и да чува за главоболията, които му създавам. Бездната между двамата се разтваря, а на мен ми се гади от скука.”
След като приключи с измъчената си терапия, Теофил стана, полюля се и видя същия свят, който беше оставил. Май го беше оставил в един привидно отдалечен момент. „Светът никога няма да ме удари по главата с проникновението си, докато аз не се ударя няколко пъти и не го изтупам от небето” – бодро изтърси той и тръгна да тича, докато остане без въздух и покани на гости другия възможен свят.
„Възможна ли е анонимност като моята? Набелязал съм си целите на един вече известен човек, а всъщност кой съм аз? Един ступор. Прикривам ежедневните си липси с повече цели само за да установя, че увеличаването на цели увеличава моя личен срам от евентуалното им изпълнение. И продължавам, защото не мога да се спра. Създавам си цели, за да успокоя тревожните размисли за моите липси. Но няма какво да ме успокои от огромния товар на целите. Внезапно забързвам ход в своята изостаналост, но така разтягам мускули и приветсвам поредните липси. Защо, след като изпитвам дълг към себе си в най-трезвия смисъл, не мога да се убедя, че този дълг е всичко, което съм и ми предстои? И защо, ако съм толкова изпаднал, не преставам да усещам дълга – в редките моменти, когато повдигам глава и виждам само сенки на моите приятели и техния добре обслужван дълг?
Възможна ли е второразрядност като моята? Когато зрителите случайно забележат с крайчеца на очите си смешните ми движения, тяхната подигравка се отпечатва по лицето ми. В този момент събирам сили и дори понякога се опиянявам от възможността да се докажа. Уви, по-буйно дори от подигравката е онова, което се стоварва, щом разбера, че тази подигравка е била рутинен жест, не смея да кажа дори на внимание. Насочват се към друг и пропадам, сякаш моята съдба е в чуждите ръце и погледи. А всеки, абсолютно всеки, независимо от благостта на характера си и възможните обноски, е един пръст, насочен към мен. Пръст в насмешка. Пръст на доминацията. Ужасно е да не можеш да си представиш света без борба и все пак да ти прилошава от борбата, когато си слаб. Да ме поробват и край! Дори за това нямам смелост. Моето присъствие сред хората с пръстите е по-лошо и от поробване – то е постоянен страх от бъдещото поробване. От тях зависи и времето, и наказанието.
Възможно ли е себеотвращение като моето? Изцапан съм вовеки. Нулите и единиците, представляващи жалкия ми живот, са кофата с кал, полята върху стената. А стената – това трябва да е все по-здравата ми, все по-могъща и уважавана творба, с която ще остана в нечия памет. Паметта обаче се управлява от нули и единици. За какво изобщо градя, като калта няма измиване? Не мога да я измия, защото ще разруша покритието й и няма да се върна никога в онзи същия момент, когато строях това покритие и го свързвах в едно с всичко. Това съм аз – настойчиво градене на фона на кал, лашкащ се между непреодолимото желание да се тласна със засилка към калта, и откъслечните дози морфин, озаглавени „всеки трябва да извърви своя път” и „никога няма да видиш своя живот отвън, за да знаеш със сигурност”.
Възможно ли е безхаберие като моето? Научил съм се на примитивен ентусиазъм, а се отказвам със скоростта, с която измислям оправдание за отказа си. От дълго време е невъзможно да изпитам удоволствие от своя успех, защото моите изисквания към успеха са невъзможни. Той е длъжен да покрива не само времето, през което съм го готвил, но и времето, което съм изгубил. Ако първото е лесно за пресмятане, то второто не е, така че никога няма да се примиря с елементарния факт на успеха си. Посвещавам малките си победи на погребания в небрежност талант, като че ли това ще го върне. Погребаният ми талант иска да живея, а аз умирам с нарастващо усърдие. Признавам си, развих потребност да повтарям, че изпуснатите моменти не се завръщат. Това е емоционална фригидност, не е ли?
Да, всичко това е възможно, но по-лошо – аз само си го представям като възможно, а то се случва – тук и сега, и то без мен. Точно така – няма истина, която да не ме е пернала и завлякла към пропастта. Няма бич, който да не съм понесъл. Само че аз само ги понасям, а някой друг живее живота ми. Този някой все повече не иска и да чува за главоболията, които му създавам. Бездната между двамата се разтваря, а на мен ми се гади от скука.”
След като приключи с измъчената си терапия, Теофил стана, полюля се и видя същия свят, който беше оставил. Май го беше оставил в един привидно отдалечен момент. „Светът никога няма да ме удари по главата с проникновението си, докато аз не се ударя няколко пъти и не го изтупам от небето” – бодро изтърси той и тръгна да тича, докато остане без въздух и покани на гости другия възможен свят.
точно така
ОтговорИзтриване