До какво ни доведе дългоочакваното спасение от войната? До простата мелодийка на фалшива пианола, която слушаме ежедневно на Орлов? Затова ли ни избави от себе си, драма? Чакаме новата ти война.
*****
- Умирам.
- Сбогом, близки човеко.
- Защо си тук?
- За да се сбогуваме, как.
- Но ние се мразехме толкова години...
- При това никой не прие безбройните прошки.
- Ами да, тогава?
- Ами, нищо, не може да умреш, без да се сдобрим.
- Но...
- Няма "но", няма да ти позволя да пишеш истории на мой гръб, дори на смъртния си одър.
*****
Няма да творя, задръстено е, отвсякъде дебнат хубавини. Тъкмо в момента гледам прекрасна гледка, пиейки прекрасна напитка на прекрасния си балкон. Толкова невзрачно хубаво ми е, че ще се разтека още сега. Ето, вече съм локва. И почвам да изсъхвам.
*****
- Аз съм най-добрият писател в историята.
- Супер.
- Ама аз съм най-добрият писател в историята.
- Нямаме нужда от теб.
- Защо?
- Защото си най. Наживяхме се на найовци последните осем хиляди и шестстотин години.
- И какво да правя?
- Пиши си.
*****
Доставих си любов. А сега и малко чест, достойнство и т.н. Готов ли съм? Мм, какво липсва? Разбира се, липсва споделеност. Но как да си доставя споделеност, след като съм сам? Да се обичам самия себе си - добре, но да се споделям?
Няма коментари:
Публикуване на коментар