24 юни 2010

Леки абсурди

До какво ни доведе дългоочакваното спасение от войната? До простата мелодийка на фалшива пианола, която слушаме ежедневно на Орлов? Затова ли ни избави от себе си, драма? Чакаме новата ти война.

*****

- Умирам.
- Сбогом, близки човеко.
- Защо си тук?
- За да се сбогуваме, как.
- Но ние се мразехме толкова години...
- При това никой не прие безбройните прошки.
- Ами да, тогава?
- Ами, нищо, не може да умреш, без да се сдобрим.
- Но...
- Няма "но", няма да ти позволя да пишеш истории на мой гръб, дори на смъртния си одър.

*****

Няма да творя, задръстено е, отвсякъде дебнат хубавини. Тъкмо в момента гледам прекрасна гледка, пиейки прекрасна напитка на прекрасния си балкон. Толкова невзрачно хубаво ми е, че ще се разтека още сега. Ето, вече съм локва. И почвам да изсъхвам.

*****

- Аз съм най-добрият писател в историята.
- Супер.
- Ама аз съм най-добрият писател в историята.
- Нямаме нужда от теб.
- Защо?
- Защото си най. Наживяхме се на найовци последните осем хиляди и шестстотин години.
- И какво да правя?
- Пиши си.

*****

Доставих си любов. А сега и малко чест, достойнство и т.н. Готов ли съм? Мм, какво липсва? Разбира се, липсва споделеност. Но как да си доставя споделеност, след като съм сам? Да се обичам самия себе си - добре, но да се споделям?

Няма коментари:

Публикуване на коментар