- Почвайте!
- Аз... се отпуснах и сега няма връщане. Превърнах таланта в проклятие, визията - в скучна кардиограма, скука до пръсване. Вече не виждам, а знам. Знам, че ще стане. След точно три години ще имам лека усмивка и ще се разхождам с колелото си до ето ей там. И за какво са ми тези три години? Да се упражнявам в усмивката, която така или иначе ще дойде? Да презирам наум бъдещите си сигурни епизоди, ден по ден. Въобразявах си. Беше налудничаво, а и приятно, докато не свикнах. След това спрях. Защо да се упражнявам в сигурните неща, които другите също биха постигнали на мое място? Удоволствието вече беше рутина. Да знаеш границите си е ужасно, но по-ужасно е да знаеш и безграничието си. Ето ме, безграничен. До пет години - цар, после - отшелник, дете, гущер. И какво? Та аз знам неизлечимата си болест отсега! Защо не изненада? А защо изобщо нещо? Само бодра сянка и две-три бири, в разговор с птиците. Но и това го предсказах, току-що.
- Пробих света. Още ме цепи глава, ударът беше суров. Бях покрил целия конспект - преподаваха ми учители от първи клас от първа класа. Преподаваха ми граматика и думи, а в думите усещах повика на още граматика и след това на още. Един ден, свързал всички думи в първия съвършен език, понечих да говоря. Стигнах до края, мислех си, но не ! - оказа се, че мен ме е стигнал краят. Граматиката не ми позволи да кажа нищо. Едно плесване на ръцете - и пак граматика. Едно удряне по челото - и пак граматика. Въпрос по въпрос - приключих. Приключих. Дори птиците не разбираха за каква самота им говоря. "Говоря". Претопих мащабите. Гледах отгоре и виждах всички и всичко освен огромното си туловище. Пораснах не просто голям, а урод - атрофирала граматика; чистота на духа и тялото, която прекарва последните си часове в борба с непоносимата природа, непригодена за такова същество. Броени дни ли ми остават? Не, и безброени да са, искам си думите, самите тях, бедните.
- Изпуснах го. Един шанс, един момент. Толкова близо, финален плонж, две показни докосвания по скула и чао на прожекторите. Виждате ли, тази моя поза беше възможна само веднъж. Никой не се е поправял и не е прекрачвал границите на същността си - или на 12 правиш великия слалом, или не. Или на 32 си приказваш с птиците, или не. Няма компенсации и спринтове, има колода от карти - красота до първото подухване и вековна анонимност след това. Доигравам мача. Не ме помнете, имам тревожно пълната свобода да правя всичко, което искам, защото не направих онова, което трябваше. Кой знае, може би тъкмо, защото трябваше, но това беше веднъж, един шанс, един момент... Всяко движение - с брадичка нагоре към следващото, всяка спирка - едно своеобразно движение. Огромната карта на живота. По картите няма грешки, нали? Защо няма нито една, защо е толкова непростимо? Защото някои са родени картографи. Останалите оставаме да драскулим по черновите.
- И какво е вашето желание?
- (вкупом) Животът, който ти ни отне!
- О. Подшушват ми да бъда внимателна, за да ви науча на урок - урокът е, че вашата истина не значи нищо. Истината е безполезна без момента, без човека, за когото е предназначена, без грандиозния ритъм, очертанията на вашата истина по телата на другите. И аз бих могла просто да ви отритна с две-три елементарни истини, но... добре, не мога да ви го спестя. Вие сте свършени, копеленца. Свършени сте от вашето разяждащо "знам, че е така". Поздрави, точно така е, както и още хиляда неща е. И моите думи, и вашите, всичко е така... и така... и само че никое "така" не е очевидно, а вие тъкмо на очевидност разчитате. Затова тънете в съмнение и от болки не може да се изправите сутрин от леглото. Фетишисти долни - и вие като фетишисти искате да спите с жената с красивите чорапи; и вие полагате неимоверно много усилия да я съблечете и точно, когато жената е готова и ваша, вие се проваляте - защото сте фетишисти и си я обичате обута с чорапите. Така и с проклетата ви очевидност - храните се с очевидност, сънувате очевидност, а след това - ето ви скапаният очевиден свят, който толкова искате - как се чувствате? Това ли е всъщност светът? Да, и това. И още хиляда неща. Вижте, всъщност ви уважавам. Вие не сте глупачета, които стърчат, докато не ги е отнесла първата буря. Вие сте в окото на бурята и се крепите с адски мъки там. Знаете на какво съм способна и затова сте дошли при мен. Аз обаче съм прекалено зла и старомодна, затова съм длъжна да ви накажа. И моето наказание ще ви изненада - връщам ви живота. Връщам - не, включвам го отначало. Сами да разберете, че ще е същото. Сами да разберете, че вашият проблем не е животът, а службата в името на болестите ви. При първите синдроми пак ще дойдете и ще плачете, но аз ще помня. А ако действително ви заболи от липсата на живот, макар че не вярвам, то просто ще започнете да го живеете. Защото и в момента го имате и нищо не ви се е случило. Лигльовци нелепи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар