Дупки в морето

1

Време беше тайнството да стигне до мен - досущ като всички тайнства - леко, незабелязано, с пестеливи думи: Трябва Да Се Припада. Когато не ти е оставен друг шанс, освен да живееш, а живеенето те изтощава, без да ти дава нищо - трябва да се припада. Звучи, както трябва да звучи - безсубектно, нахакано и очевидно. Става за лога, за флайери и дори за татуировки... Друго какво може да се каже за припадането - Припад, припад... Припад.

2

И като стана дума за тайнство, всички трябва да сме наясно с тайнството на алкохола (също така всички трябва да живеем в Прага, но това е друг въпрос) - императивът отново е умишлен, тъй като ако повече кадри се вливаха в тайнството, то с тяхна помощ все някога щяхме да разберем къде точно се намира щастието. Щастието има за стартова точка отплаването на сетивата от разума, тяхната феодална революция, а краят - той е в канавките, след припадъците. Когато вече униженият разум се е скрил и е вдигнал ръце от нас. Кой обаче е хибридът, при който сетивата творят, но под контрола на своя вещ цензор? Повече тайнство е необходимо, за да разберем.

3

Занаятът, наречен проклятие - първия път проклинаш онзи, който има музика, защото ти нямаш. Когато той привиди теб в проклятието, всяка следваща крачка е подразбираща се. Проклинаш телефони, проклинаш лятното кино, изпращайки му дъжд, проклинаш здравето и живота на човека. Само той да ти повярва.

4

- Имаш ли нужда от помощ за тази игра?

- Не.

- Е, ти и без това имаш нужда от помощ. Специализирана.

5

Обеците разкриват нещо неподозирано и ново за мен. Те разкриват, че всъщност си имала уши. Досега нямаше как да го разбера. Какви скрити красоти бродят пред очите ни, а ние не ги виждаме...

6

Не многообразието от хубави жени, не дори и нашата непосилност да ги обгърнем поне с някоя усмивка, нито пък ядът, че не познаваме дори и една осма от онези, които биха ни помогнали да си спасим живота - не!, нищо от горното не депресира. Депресира нашата ненадейна мъдрост да виждаме края още в началото. Недостатъчетата, които минават за екзотика, и самоубеждаването, че, раждайки се, с нашите жлезички, диафрагмички и всякакви други природни богатства, сме се отпечатали върху някой друг така, че той да може да ни отразява цял живот, във всичките ни игри, във всяко писъче на Аза... А истината всъщност е в блеенето един в друг. В пощенето по гърдите и всичките останали бегли разтривки. Нека блеем един на друг.

7

Животинките дойдоха при нас неочаквано, без да сме ги канили или пъдили, но в правилния момент. Мравоядите, които никога не съм виждал, тези прахосмукачки на пампасите, също и костенурката, която обикаля корубата на света. Момичето с хубавите скули повтаря отдавна манифестирания от всички мъдри хора възглед, че животинките трябва да се обичат повече от хората. Най-малкото защото всички ние сме животинки.

8

Съвършеното начало на филма: двуминутна секс сцена, от по-бруталните, колкото да замъгли съзнанието в следващите я минути и зрителят да не може да отдели поглед.

Съвършеният завършек на филма: появяваме се в ретро(градно) студио, бутафорни БНТейски декори, зализани с изкуствени усмивки и фракове. "Хайде, нека видим за какво все пак става дума във филма. Отвори го." Отваря плика. "Ама тук няма нищо?! Само едно надраскано листче?!" "Именно, това е сценарият. Хайде, чети, всички това чакаме." Всичките отдавна са напуснали студиото.

9

После сънят свършва. Да усъвършенстваш изкуството на съня - последната крачка вече е постигната. Мога да казвам "стоп", даже не е и "стоп", ами "стига вече, дотук бях", тъкмо когато сънят е готов да ме запокити в най-сложния лабиринт. Вече съм в нов квартал, тревожно очаквам гости, щом решавам да изляза за малко. Излизам, те се обаждат, че пристигат и не бива да закъснявам (?), а аз бодро крача обратно към вкъщи, когато разбирам, че съм в настоящия ми квартал. Такситата не спират, времето не спира, значи сънят трябва да спре. Пук. Стига вече, дотук бях.

10

Един от столовете на съседната тераса е детски. Изолиран в ъгъла. Последните лъчи на слънцето го огряват и ме съветват да се разположа на него. Отритнатото дете, радващо се на последния ден от живота си - the day that never comes.

11

Всяко "здравей" по сергиите е по-болезнено от останалите здравеи. Душата на раковинките, на моряшките фланелки, оживява, когато те поздравяват. А ти, още неизчул чуждото здравей, и се местиш на съседния панаир. Колко вини имам да изкупувам пред раковините и останалите животинки?

12

Грандиозният упадък на културата не е конструкция и книжки, а живот, случки - епизоди, които ни замерят всеки ден. "Ти го обичаш." "Да, но теб обичам повече." "Знам." Колко по-ниско може да стигне щастливото ни следвоенно общество? Туайлайт - единственият филм, в който можеш да видиш близък стоп кадър "похабен" за една-единствена безсмислена реплика, единственият филм, в който сюжетните линии не са линии, а точки с прекъсване - даже единственият със скучна бойна сцена, която не е и динамична. И единственият сниман с много пари, но изглеждащ като мърляв евтинджос, при който обаче това не е нарочен ефект (или е, но ще го разберем след хилядолетия).

13

Да счупиш пломба, докато хрупаш Харибо във формата на челюсти? По-нелепо от това би било само щом динозаврите те изядат последен, защото единствен ти ще ги неглижираш, хрупайки (бих казал "ядейки", но тази дума ме отказа от деепричастието някога) от техните желирани близнаци. Животинки...

14

Знам, че е трудно, всеки път е трудно. Разкажи история. В картинки, по възможност. Историите са сочни и плодови, в бъдеще децата ги преразказват в отговор на запазения последен въпрос в интервюто - "на какво ви научи баща ви". Но разказвай, не се срамувай. Няма нищо по-плашещо за едно дете от неизвестното. Поне докато детето не разбере, че знанието за проблема не го решава, а отчайва още повече...

15

Нов най-важен закон за приемане - Закон за естетическите надстройки - получава се ЗЕН, което е близо до дзен и до моята идея, че хората (тоест аз) не си почиват добре на морето, защото са принудени да гледат покриви, разделени на три, недоклатени дограми, които се разминават с оригиналните, мазилки с родилни белези от така важния втори-трети-пети етаж, с който скромното морско семейство ще се изхрани в близките месеци и години. Но това е пошло. Разваля почивки и видения от бъдещето.

16

Първата официално призната мисъл на UD, подлежаща на авторско право и много възхвали: "Жената е като котка - толкова често намира любовта на живота си, че най-вероятно има девет живота." Записвам си я тук, за да не я забравя. Не отличник, а 9+.

17

Агресията на модерната епоха - "дядо Коледа не съществува, следователно и аз не съществувам". Цинично, но логично. Логично, но цинично. В крайна сметка - циклично. Наистина - не ние сме отговорни със задачата да доказваме отрицателни факти, нека другите да докажат положителния факт, че съществуваме. Нека! Само че няма други, защото те също не съществуват.

18

На кея има пространство за инвалиди и майки с деца. Има табела. Синя е. Малката подробност е, че пространството води право към морето, което не е толкова синьо. За улеснение на инвалидите камикадзета и прозак мамчетата дори има мостче между пътечката и морето, за да може да наберат още повече скорост. Социална държава.

19

Как да плува човек, когато е кърваво късче плът, обяснете ми? Защо да оставя няколко червени петна в морето, които няма никога да засъхнат от срам и болка.

20

Спокоен съм. По-величавите често са осмивани. Пък аз - и да закърнея, все ще е същото. Като се целиш в непостижимото, то няма да стане по-забелязано, споделено, накърнено или просто обагрено от постигнатото, което дори не отчитам, вкарвайки го в графата "необагрено". Последните лъчи на детското столче няма да дойдат никога. Поне докато имаме сили да припадаме.