В замръзналите моменти на пълно доволство от абсолютната ни безпорочност, когато в черепната ни кутия прониква илюзията, че сме съвсем за този свят, по-досетливите от нас изпитват леко парене от исторически доказаната истина, че безпорочността винаги ще срещне хилещата се гадно усмивка на детския живот около нас. Тогава, със стремеж надолу и само надолу към земята, тези бледи жертви на неспокойствието ще очертаят бъдещия си провал - той ще се състои от едно-единствено сиво поле, някъде по големия път на избелването, който проклетниците са поели още като юноши с ясната идея, че никой никога не ще помни тяхното дело. "Ведрото" наследство на този провал ще бъдат ежедневните разговори и разходки с други паднали и интимното щастие от изоставената амбиция, отнела толкова много възможности за съзерцание през упоритите години труд.
Объркването на самодоволните безпорочни хора не държи сметка, че светът никога не ги подкрепя, когато казва на бялото - бяло, а на черното - черно. Не може да заемаш позиция по въпроси, които не са междинни. Бялото няма да спре да е бяло, нито черното - черно, защото те са предзададени и сетивата ни ги следват априорно. Ние обаче не сме априорни, а се валяме в цветове по всички световни маршрути. Затова в дълги периоди нашите дела не изглеждат бели или черни, а сиви. И тъкмо тогава идва заемането на позиция - дали ще видиш бялото или черното в сивото изисква много повече от "аз съм безпристрастен, това са фактите".
Всеки от нас може да направи блестящия си удар в правилното време и пространство, с правилните хора и събития под ръка. Всеки от нас може да е Белият бог и дори земеделските производители биха станали неокантианци, ако след всичко това крайният резултат е една бяла полза в повече. Не всеки обаче прави удара - и то именно, тъй като само някои получават подкрепа, само някои са окъпани в любов, която неизбежно включва доверие, а доверието е орган на първо място на интуицията. В този ред на мисли няма по-върховно лицемерие от това да се позоваваш на абстрактни "обичайни" стандарти, след като си създавал с години отношения, в които властват специални правила и си се възползвал максимално от тези специални правила. Лицемерно е не заради промяната във възгледите, а заради извънредно изгубеното доверие, което повече не искаш да дадеш. В такива мигове мечтите за почтен живот, който в същото време е и почЕтен, рухват, а на тяхно място се възцарява всеобщото разочарование, адресирано към всички и никого едновременно.
Атрактивен език, но на разсъжденията им липсва известна дълбочина. Всъщност разграничението не е между бяло и черно, а между бяло и небяло, като второто няма субстанциален смисъл. В този ред на мисли сивото е дори по-опасно, защото се представя за някаква мъдра умереност, докато всъщност е просто едно малодушно черно.
ОтговорИзтриванеИстината е една и тя е бяла, а лъжите са много и са всякакви на цвят. Абсолютното черно не съществува.