Така се получава винаги, когато вярваш в повече от една ценност - накрая надделява онази, която всява страх и те изпива, а не онази, което ти инжектира свобода. "Цар Калоян" е една хубава улица, чиято съдба бих искал да споделям може би от десетки години - но не би. Деликатната й "назадничавост" (умението да бъдеш зад улици звезди, но да се справяш някак с тежкото си бреме) ме гони, откакто се помня с моя стремеж към мистика и живот в подножието на фаворитите. Но аз не познавах "Цар Калоян" доскоро. Каква закъсняла непринудена среща!
А не бях срещал "Цар Калоян", тъй като пътят ми неизбежно сочеше разграфени маршрути, анкети с всички отговорени въпроси по тях. Защо да отида до края на тази улица - смятах аз, какво кому ще докажа? И по-страшното: ами, ако се изгубя? Ако ме обявят за издирване? Ако извънземните ме приберат? И така, година след година, улица след улица - креативността изтече. Дори и да знаеш, че имаш нещо в повече, без постоянни житейски вдъхновения като любовта към назадничавите улици, разгърнати и усмихнати, ти остава единствената поза на "оставете ме на мира, аз съм в повече".
Атавистичните страхове са като белег по бедрото на манекенка - дори и красиви, намекват за нещо ужасно, случвало се някога в сърцето на изяществото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар