Красива и висока руса дама ме стряска със самото ми влизане в купето. "Защо гледаше така жадно краката ми?" - пита ме ядосано тя. "Защото са хубави?" - решавам да отговоря, научил наскоро урока си, че оригиналността в напечени моменти е надценена. "Но защо точно краката ми?" - настоява тя и се налага да вляза в обяснения как всеки си има различни фетиши, а нейните крака са един чудесен повод за фетишизиране... През цялото време, разбира се, не мога изобщо да си спомня кога и защо съм я гледал, нали току-що съм се качил във влака?!
Мами ме да се разходим, а аз разбирам редица неща за нея - коя е, кои са родителите й, какво прави в същия влак като мене. Август е, но вали сняг. Защо трябва да вали сняг точно през август?? Така и не ми отговаря на упоритите атаки кога сме се виждали, нито пък какво особено отношение има към краката, които не спирам да зяпам. Води ме към купето си с бясно темпо, защо ли? Решавам да не се съпротивлявам, явно имаме история, но паметта ми е изневерила в най-неподходящия момент.
"Изчакай, само да отида да си взема багажа. Минутка, не повече!" - уверява ме, малко преди да стигнем където ще стигаме. Чакам. Часове. Накрая не се сдържам, отивам и я виждам просната на пода, с ампутиран крак. Календарът на стената показва датата десети декември. Снегът се усилва и не вярвам, че някога ще изляза от прокълнатия си влак.
чрд!
ОтговорИзтриване