Палава сутрин на брега - но теб те няма. Не беше ли вчера, когато лакираните ти нокти дълбаеха по кожата ми и никоя морска сол не можеше да я излекува? Беше вчера.
Какво се случи през нощта? Разказвах новата си притча, но ти дори не ме изслуша. Кима в снизхождение. По-късно сънувах милиони рецензии на притчата, всяка от тях залепена с целувка или поне намигване. Шарен бе светът, шарен като кръвта от обезглавената теб, щом виденията за един еуфоричен аз се настаниха в съня ми.
Не, ти дори не наруши обноските си за момент. Не повиши тон в името на омръзването от моите притчи. Изтръска се от пясъка и се сля с морето, а раните се отмиха по-бързо от шока ми, когато се озовах сам.
И как да повишиш тон, като ти не съществуваш. Нито аз, нито ти. Всичко някога е било един бряг и нокти по гърба. Толкова призрачно отмито, както само един гениално построен сън. До утре - по поляни или на световни върхове.
Миналото не е сън. То просто е отминала реалност. Забравяме, за да можем да живеем по-нататък. Ако не забравяме, ще умрем. Сегашната ни самота някой ден може да изглежда като мечан сън. По-добре е да се радваш на състоянието си, отколкото да жалиш за отминалото. Виж поведението на децата, на които купената преди седмица играчка е омръзнала. Те неморални ли са?
ОтговорИзтриване