Homo taedius

Това е калинка - тя е червена и черна. Как да не я обичаш?

А това е мравка - тя е усърдна и скромна. Как да не я обичаш?

Това е животът ти - пълен с калинки и мравки, толкова достоен за припадане, че би припаднал от балкона долу в калта само при мисълта за мащабите на неговата любов.

Това е поредната ти нова мания - как да не й се посветиш?! Светът е толкова по-жалък и тъжен без нея, ерго собственият ти свят е бил също толкова по-жалък и тъжен. Как после да се взимаш насериозно - ти, който се взимаше насериозно и преди да разбереш за жалкостта и тъгата в живота ти, а представи си още колко пейзажи ще стряскат твоята сериозност. Да казваш цял ден своето име пред възхитена локва.

Това е ритъмът на града, твоят ритъм. Ритъмът на огнените топки на жонгльора - той ги подхвърля до отказ, само и само да не спрат в ръцете му и да го изгорят. Ако спреш, унинието те очаква с протегнати ръце. Ти вече си смъртно уморен, приемаш поканите и вечно повтарящите се събития по инерция, нагълтал се с дребното щастие, което именно спасява живота. Дребното щастие, което обезпечава приказките ти за Големия Дълг и Съдбата и...

Това е поредният подарък за твоите сетива. Подарък, поставящ морала ти пред очаквана дилема. Да го приемеш ли, подигравайки се негласно с трудолюбието на всички онези, които не поливат сетивата си с бистра вода, а с тиня от кариерите (и кариерите), където работят, или да го откажеш, уж от религиозен срам от страстта си, а всъщност никога неспособен да се отървеш от тази страст? Този подарък е твоята (липса на) страст. Страдаш от нейната невъзможност, страдаш като влюбения, който гасне от любов, като разгонената котка агонизираш. И страдайки, ти вече си наясно, че няма време за гаснене - имаш да светиш на толкова много места. И не само време, но и желание - изходът ти е предварително известен.

Какво би могъл да сториш? Да спреш и да задълбаеш - добре, но нали си напред с материала, нали класа е името на твоята ценност. Да бъдеш средновековно облъчен от вдъхновение - но Средновековието е далеч. Да се лишаваш и ослепяваш ритуално - това е по-голямата надменност, щом дори не притежаваш смирението да приемеш своята собствена красота.

Остава ти да вървиш, да прегръщаш света и да припадаш по неговите най-уютни улици.