С наближаването на края на почивните дни се наблюдава едно върховно бомбардиране от сънища на моя територия. Или не, по-скоро изпразванията в и без туй празния ми живот ме придружават насаме с паметта за нощта като наказание за пропиляните 12 часа (или айде 12-х, където х е броят часове, позволен на красивите и умните). В общи линии, нищо ново - много се дразня как ценното време от 03:20 до 03:25 бива заето от упорито повтарящи се мотиви на места, които бих искал да не запомням изобщо поради тяхната анонимност. Но... Който не вярва в споделянето на сънища, да приеме това като споделяне на нещо си друго.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Безупречен следобяд, уважен единствено от скука. Кой знае колко по-безупречно бели стени те зоват, ако не излезеш. Урбанизирана магистрала със строежи от двете страни на изтърканата мантинела. Това трябва да е Младост. Тук не е стъпвал кракът на никой африканец. Отломка от табелата на Верона, но истинският ужас не е нито в тишината, нито в опустялостта, ами в усещането, че всъщност хора дебнат. Разхождам се със забравеното в килера бавно темпо и дори не си помислям, че може да има друга траектория освен съвършено правата. Двуизмерността на моята сънливост ме запраща в една от онези лавки, покрити със зеленина, за които твърдях, че съдържателите им доброволно да се отказали от живота, времето и всичко останало, за да ги държат. Поръчвам си огромно шоколадово яйце и очаквам ресто. Връщат ми петорно повече пари, а угризенията ми са толкова минимални, че угризенията на угризенията заповядват да си тръгна час по-скоро. Накрая си тръгвам с огромно яйце и огромна сума, но бягам. Сигурен съм, че е по-срамно да ме хванат в средата на посредствеността. Защо? Нямам право да показвам емоции по протежение на проклетата си права линия. Тичайки, се обръщам постоянно и не забелязвам, че прецапвам локви от мастило. Спомням си, че съм избягал от квартален театър в идеалния център, като аз останах последен, за да не се окажа най-безпросветен от всички. Вероната се появи отново и си наумявам, че съм на един завой път. Не съм сгрешил. Един завой към какво?
Виелицата зад ъгъла е спомен от задължително забравен филм. Режисирана е по холивудски и един макет на тролей се опитва безуспешно да ме блъсне. Винаги се разминава с малко, но защо - така ми се иска да попадна под него и да сменя мизансцена, докато е време. Такситата стоят простряни и чакат да избера грешното. Готово. Шофьорът е обрасъл Хю Джакмън, който положително няма да ме заведе, където искам. Където и да искам. Всъщност нищо не искам. Повежда ме към квартали, чиито имена съм чувал само от трети лица. Не съм сигурен, че принадлежа на техния град. Доближаваме архаични форми, оживяли кучета, които готвят други кучета, хора без лица и дим. С всеки следващ метър се отдалечаваме от пространството и навлизаме в празнота. Вече нищо не може да ме впечатли по-малко. Кога ще се преметна? А, преметнах се. Гледам отдалеч как безлицев глашатай доближава моя авантюрист в гръб и понечвам да извикам. Празнотата поглъща гласа ми. Следващият опит ще дойде от петите ми. Дали ме чу? Виелицата приключи.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Безупречен следобяд, уважен единствено от скука. Кой знае колко по-безупречно бели стени те зоват, ако не излезеш. Урбанизирана магистрала със строежи от двете страни на изтърканата мантинела. Това трябва да е Младост. Тук не е стъпвал кракът на никой африканец. Отломка от табелата на Верона, но истинският ужас не е нито в тишината, нито в опустялостта, ами в усещането, че всъщност хора дебнат. Разхождам се със забравеното в килера бавно темпо и дори не си помислям, че може да има друга траектория освен съвършено правата. Двуизмерността на моята сънливост ме запраща в една от онези лавки, покрити със зеленина, за които твърдях, че съдържателите им доброволно да се отказали от живота, времето и всичко останало, за да ги държат. Поръчвам си огромно шоколадово яйце и очаквам ресто. Връщат ми петорно повече пари, а угризенията ми са толкова минимални, че угризенията на угризенията заповядват да си тръгна час по-скоро. Накрая си тръгвам с огромно яйце и огромна сума, но бягам. Сигурен съм, че е по-срамно да ме хванат в средата на посредствеността. Защо? Нямам право да показвам емоции по протежение на проклетата си права линия. Тичайки, се обръщам постоянно и не забелязвам, че прецапвам локви от мастило. Спомням си, че съм избягал от квартален театър в идеалния център, като аз останах последен, за да не се окажа най-безпросветен от всички. Вероната се появи отново и си наумявам, че съм на един завой път. Не съм сгрешил. Един завой към какво?
Виелицата зад ъгъла е спомен от задължително забравен филм. Режисирана е по холивудски и един макет на тролей се опитва безуспешно да ме блъсне. Винаги се разминава с малко, но защо - така ми се иска да попадна под него и да сменя мизансцена, докато е време. Такситата стоят простряни и чакат да избера грешното. Готово. Шофьорът е обрасъл Хю Джакмън, който положително няма да ме заведе, където искам. Където и да искам. Всъщност нищо не искам. Повежда ме към квартали, чиито имена съм чувал само от трети лица. Не съм сигурен, че принадлежа на техния град. Доближаваме архаични форми, оживяли кучета, които готвят други кучета, хора без лица и дим. С всеки следващ метър се отдалечаваме от пространството и навлизаме в празнота. Вече нищо не може да ме впечатли по-малко. Кога ще се преметна? А, преметнах се. Гледам отдалеч как безлицев глашатай доближава моя авантюрист в гръб и понечвам да извикам. Празнотата поглъща гласа ми. Следващият опит ще дойде от петите ми. Дали ме чу? Виелицата приключи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар