Можем ли да направим внезапния опит, тоест едновременно да опаковаме опита в единица мярка за продукция и в същото време да не пренебрегнем репрезентативната му роля? Внезапността като атрибут на опита бива винаги отнета, за да се осигури неговото монолитно въплъщение. Но какво остава за това въплъщение? Една маниерна форма на представянето-така, говоренето-така... присъствието-така. Всяко "така" е конюнктура, форматираща авторския принос.
Това се забелязва най-ясно при езика. Макар езикът да представлява формална, затворена система, той никога не се случва като система, обвързваща тъждествено знака и означаемото. Знакът сам по себе си бива моделиран от езика, докато не разберем, че последният не е онази клема, която си мислим, че захваща знаците ни, ами е основание за самото съществуване на знаците.
Как е възможно да създадем един продукт, който си няма нищо форматиращо?
Един рационалист и един по-ранен кадавър би предположил: чрез опит върху самата внезапност. Но така опитът от своя страна ще бъде не по-малко разпънат от дилемата "внезапност срещу монолитност". Как да теглим чертата по отношение на това къде научаваме нещо за опита и къде опитът говори сам за себе си?
По-вярно би било да кажем, че решението е поезията в действие. В мига, в който разполагаш с достатъчно богат арсенал от рецепции (както общуване, така и възприемане), така щото да владееш ритъма между тях и да виждаш цялата красота в хамелеонството, тогава ще посрещаш опита с готов отговор - еднотипен, но в никакъв случай предвидим. Ритмичен, но не спрямо служебния ритъм на обезличаващото, а спрямо ритъма, свойствен на теб самия. Накрая всичко опира до Голямата поза. Което, въз основа на горното, си е вулгарен, но правдив извод.
Това се забелязва най-ясно при езика. Макар езикът да представлява формална, затворена система, той никога не се случва като система, обвързваща тъждествено знака и означаемото. Знакът сам по себе си бива моделиран от езика, докато не разберем, че последният не е онази клема, която си мислим, че захваща знаците ни, ами е основание за самото съществуване на знаците.
Как е възможно да създадем един продукт, който си няма нищо форматиращо?
Един рационалист и един по-ранен кадавър би предположил: чрез опит върху самата внезапност. Но така опитът от своя страна ще бъде не по-малко разпънат от дилемата "внезапност срещу монолитност". Как да теглим чертата по отношение на това къде научаваме нещо за опита и къде опитът говори сам за себе си?
По-вярно би било да кажем, че решението е поезията в действие. В мига, в който разполагаш с достатъчно богат арсенал от рецепции (както общуване, така и възприемане), така щото да владееш ритъма между тях и да виждаш цялата красота в хамелеонството, тогава ще посрещаш опита с готов отговор - еднотипен, но в никакъв случай предвидим. Ритмичен, но не спрямо служебния ритъм на обезличаващото, а спрямо ритъма, свойствен на теб самия. Накрая всичко опира до Голямата поза. Което, въз основа на горното, си е вулгарен, но правдив извод.
Няма коментари:
Публикуване на коментар