Безметежност и безотговорност

Често двете категории се бъркат, защото разликата между тях сама по себе си е малка. Разликата между употребата на всяка от двете обаче е огромна. Защото дори в състояние на най-върховна безметежност, ние не бихме посмяли да се отнесем безотговорно към някой близък.

Безметежност е тогава, когато волята прозира през думите. А безотговорност е, когато волята е включена на автопилот и думите са лишени от волево покритие.

Безметежност е тогава, когато имаш няколко възможни хода, всеки от тях изхождащ от вече даденото. Безотговорност е, когато нямаш ходове, най-малкото, защото нямаш дадено, а само хаос. В този хаос ти дори не си субект на общуването, а чист приносител.

Безметежността се създава от съзнателната близост в нейните две проявления - на взаимност (която пък от своя страна има също две проявления - съвпадимост и нагласяне, второто далеч по-важно) и на съобразяване. Ако първото е шпагата ти, второто е гардът. При безотговорността липсват и двете. Често смятаме, че липсва само гардът, а шпагата е по-остро наточена, но в действителност острието е гумено. И не уцелва. Безотговорност имаме при изчерпване; при случайно попадане на едно място; при слаб самоконтрол; но най-вече при липса на взаимност.

И ако всичко останало е поправимо, точно това последното не е. Изходът? Активната личност.

Костов?

Четете новина за смъртта на щерката на Тайсън. Какво очаквате да видите? Да, точно така, Костов е замесен.


Предлагам във ФМИ да се открие дисциплина "форумен антикостовизъм" (съкратено ФАК), а в закона да бъде предвидена не само договорна и деликтна отговорност, но и отговорност за Костов (или Костов? по-точно). Даже може последният да е универсален ответник по всякакви спорове. Жалко само, че ако Атака вземат властта, ще изпреварят събитията, като дадат дефиниция на словоформата "национален предател" и почнат да съдят на това основание. Освен това очаквам скоро време петиция за производство на самолетчета БГА Балкан на стойност 150 000 еврейски шекела, а на цигарите да пише "Внимание, внесени контрабандно по времето на Костов".

Само едно не разбирам - как така изстисканият като войнишки гащи електорат на Костов все още всява страх и ужас сред ретардиралото общество на форумджиите, дори осем години, след като няма обективни причини за това. Или май има?

Голямата неуловимост

Можем ли да направим внезапния опит, тоест едновременно да опаковаме опита в единица мярка за продукция и в същото време да не пренебрегнем репрезентативната му роля? Внезапността като атрибут на опита бива винаги отнета, за да се осигури неговото монолитно въплъщение. Но какво остава за това въплъщение? Една маниерна форма на представянето-така, говоренето-така... присъствието-така. Всяко "така" е конюнктура, форматираща авторския принос.

Това се забелязва най-ясно при езика. Макар езикът да представлява формална, затворена система, той никога не се случва като система, обвързваща тъждествено знака и означаемото. Знакът сам по себе си бива моделиран от езика, докато не разберем, че последният не е онази клема, която си мислим, че захваща знаците ни, ами е основание за самото съществуване на знаците.

Как е възможно да създадем един продукт, който си няма нищо форматиращо?

Един рационалист и един по-ранен кадавър би предположил: чрез опит върху самата внезапност. Но така опитът от своя страна ще бъде не по-малко разпънат от дилемата "внезапност срещу монолитност". Как да теглим чертата по отношение на това къде научаваме нещо за опита и къде опитът говори сам за себе си?

По-вярно би било да кажем, че решението е поезията в действие. В мига, в който разполагаш с достатъчно богат арсенал от рецепции (както общуване, така и възприемане), така щото да владееш ритъма между тях и да виждаш цялата красота в хамелеонството, тогава ще посрещаш опита с готов отговор - еднотипен, но в никакъв случай предвидим. Ритмичен, но не спрямо служебния ритъм на обезличаващото, а спрямо ритъма, свойствен на теб самия. Накрая всичко опира до Голямата поза. Което, въз основа на горното, си е вулгарен, но правдив извод.

Теория на ножицата

Едно чудесно доказателство, че няма обективна връзка между онзи свят, за който сме чели, и онзи, който сме принудени да преживеем, е тази, че в себе си развъждаме нетърпимост към един от най-естествените феномени: ножичното мултиплициране. И колкото по-динамично става то (неизбежност, както знаем), толкова повече озверяваме спрямо нещо, което самите ние сме създали.

Какво имам предвид?

Съществува невидима граница между двата полюса на всичко мултиплицируемо, което може да мине за благо. Границата действа като арбитър без душа. Защото от достигането на крехката линия зависи дали ще бъдеш върнат в самото начало или изтласкан в Космоса. И никакви, абсолютно никакви усилия не важат оттам нататък като критерий за оценка.

Какво имам предвид?

Веднъж минал невидимата граница на богатството, ти имаш цялата възможна свобода да разпределяш ресурси. Ресурсите се мултиплицират. Може и да не се, но имаш всички възможни шансове. И най-вече - имаш въздух не само за дишане, но и за живеене. Винаги има за какво да се хванеш. С един обикновен жест може да постигнеш много повече от безброй хора, останали под границата благодарение на вещата случайност.

Веднъж минал невидимата граница на познанието, ти имаш цялата възможна свобода да взаимосвързваш частици познание. Познанието се мултиплицира. Може и да не се, но имаш всички възможни шансове. И най-вече - имаш въздух не само за дишане, но и за живеене. Винаги има за какво да се хванеш. С един обикновен жест може да постигнеш много повече от безброй хора, останали под границата благодарение на вещата случайност.

Веднъж минал невидимата граница на любовта, ти имаш цялата възможна свобода да реализираш любов. Любовта се мултиплицира. Може и да не се, но имаш всички възможни шансове. И най-вече - имаш въздух не само за дишане, но и за живеене. Винаги има за какво да се хванеш. С един обикновен жест може да постигнеш много повече от безброй хора, останали под границата благодарение на вещата случайност.

Ако щете, веднъж минал невидимата граница на блогописането, музата ще започне да разтваря краката си все повече. А някой, който просто не се е сетил да напъне музата си една идея повече, ще остане забравен.

Та графично погледнато, макар и разликата между 5х и 6х да е 1х, ако невидимата граница е разположена върху 5.5х, то 6х много бързо и лесно може да се превърне в 10х, а 5х - в 0х. А ние не можем да преглътнем това.

Не можем да преглътнем, че мултиплицирането на нашето богатство, познание, любов се определя от два милиметра натрупвания в повече. Не можем да преглътнем, че не ние, а случайността определя кога тези два милиметра докосват невидимата граница. Но най-вече не можем да преглътнем, че светът (не онзи от книжките) изчислява базата на мултиплицирането си не спрямо нас, а спрямо наличното. Тоест, мултиплицирането на 8х ще е винаги много по-голямо от мултиплицирането на 2х, независимо от собствения принос. И мултипликацията на 8х ще си остане все така мултипликация на базата осем, а не на базата "аз съм умен и красив".

Защо тогава, след като ножичното разпределение на благата е възможно най-универсално безпощадният процес, така и не можем да се примирим с него? Вместо това оцветяваме математиката със закъсняло субективни примеси. Връщаме се в развитието си с векове и сме готови да ограничим свободата си, за да може чуждата свобода да е "по-ограничена", разбирай, да уравни базата си спрямо нашата. А не можем ли просто да се възпитаме в съобразяване с естествеността?

To those who have much, much will be given; to those who have little, it will be taken. Even the little they have.

Топ 10: Джи Пи (част 2)

Няма да ви се размине, съжалявам. :)

5. Gangsta от албума "Project Return"
Защо? Макар че Ицо Мухата (правоприемник на Ицо Шапката) има доста чести включвания в репертоара на Гошо, то тук той е привикан да докаже нещо невъзможно - че може да съществува по-класна идиотия от тази на самия Гошо. И той взима, че го доказва с брилянтно включване в припева, което пък от своя страна намеква, че припевите в албума са толкова хващащи, че наподобяват подозрително много емото. Самият Джи Пи скромничи в тази песен, където разкрива колко разнопосочна личност е всъщност - неговото име хем го има на всички павета, хем харесва една, но тя е заета. В науката още се води спор как е възможно да се разреши тази дихотомия - един добре облечен гангстер в същото време да остава на сухо.
Най-силен момент? Някъде по средата Гошо дава своята рецепта за правилно рапиране, като описва много подробно всеки стадий от своето ноу-хау. "Овациите на всички ви обирам./ Тук не бива да спирам,/ текста си във задния джоб прибирам,/ от дълго време тренирам/ как и какво да рапирам." Пробвайте и вие.

4. Източна част от албума "Изтокът успя на юг"
Защо? Разбираме, че Джи Пи работи на поне няколко места - той едновременно глобява онези, които хвърлят фас в източната част и в същото време ги запалва с газ, което е едно административнонаказващо правомощие. Освен това си проличават неговите познания по психология, тъй като според него "във всеки един от вас има по един силен Аз", а това е сериозна критика на класическия фройдизъм.
Най-силен момент? Моментът на самопризнание, когато Гошо разкрива отношението си към чалгата - "мен не ми трябва слава,/ нито пък да слушам ДесиСлава,/ въпреки че е кучка корава". В това "въпреки" се съдържа цялата пост соц българска мъка.

3. Freestyle 2008 от албума "Изтокът успя на юг"
Защо? Това е най-изповедната и интимна песен на Варненския лъв, песен, която контрастира рязко с другите тракове, където Гошо е предимно агресивен и се вживява като главатар на Почивка и Възраждане две, разбираш ли ме бе? Тук той звучи приглушено, дори наранено и леко отчаяно от цялата действителност. Пианото на заден фон плаче заедно с него, а и заедно с нас, всички онези, които също като Джи Пи не вършим нещата "заради пари, а само за мечти". Хлип.
Най-силен момент? Феноменалното проникновение, най-голямата мъдрост в лириките на Джи Пи изобщо, четирите строфи, които могат да мотивират всеки един, попаднал в беда, да стане и да продължи: "Но понякога трябва много труд/ и да си малко луд./ И тогава ще ги разбиеш като барут./ Разбираш ли, темерут?" Както казват в ямболско, геняяяяяяяяяяяялно, геняяяяяяялно.

2. В памет на 2Pac от албума "Изтокът успя на юг"
Защо? Най-голямото доказателство, че 2Pac не е мъртъв, е, че не е възкръснал, след като е чул този трак. Едва ли и самият той би предположил какъв човек е запалил по рапа през 96-та, когато все още "всеки рапираше и не му дремеше". Впечатляват лиричните отклонения, с които Джи Пи сравнява своята роля за бг рапа спрямо тази на Ту Пак ("И Ту Пак за мен е жив... той е като Джи Пи... е див!"), а също така декларацията му, че бидейки от Почивка, той изобщо не използва... тривка. Та какво викате за Ту Пак?
Най-силен момент? Припевът, закъснял с близо три минути. Ако изпуснеш дори секунда от него, трудно би схванал как от трибют към Ту Пак, Джи Пи минава към сравнение ("Да, Ту Пак е в мееен"), храна ("Ти, Бояне, ти си само дупе за ебане"), богати литературни тропи ("Ти си образ олицетворен") и накрая стопроцентова простотия ("Ходи си поспи на креслото/ Джи Пи в тоз момент ще си чеше мъдото"). Ето защо рапът не е игра, а е борба, мама ви да еба!

1. Може би от албума "New Generation"
Защо? Без нито една пукната профукана секунда, този шедьовър е заслужен победител в нашата скромна надпревара. Никога досега Джи Пи не е смесвал толкова успешно в ЕДНА песен всичко онова, което го прави толкова уникален и го занимава през тези вече близо десет години:
- личностното самоопределение ("Аз обичам да рапирам, само за по чашка вода спирам", "Джи Пи когато рапира, вали дъжд пороен");
- персоналната драма, пречупена през проблемите на съвременната емиграция ("Може би ще изляза от това скапано гето", "Искам за Щатите да получа визата");
- хранилката за хейтърите ("Ти пред мен си жалък кретен", "Може би гаменчетата ще спрат да се правят на бандити");
- тревожният поглед над съдбата на света ("Може би ще преодолеем шибаната криза", "Може би ще спрат убийствата и ще изпъкнат чувствата");
- уважението към жените ("Изчукахме всички шибани готини крави", "Може би ще намеря моята истинска любов");
- преклонението пред Варна ("Джи Пи обича своя град роден", "Във Варна през зимата е доста хладно").

И всичко това е обвито в призрачен ехо ефект и запържено с най-приятните мелодии от Романтизма насам. Какво повече да искаме? Ахаааааа йееееееееааааа...

Федерер - Надал 6:4 6:4 (Мадрид 2009)

Колко странно нещо е спортът. В рамките на един мач се изкриви порочната тенденция, която задушаваше Федерер толкова дълго време. Какво имам предвид? Всички онези детайли, заради които Надал го побеждаваше по един и същи начин толкова пъти, този път се обърнаха срещу самия Надал. А именно:

- Федерер беше стопроцентов при шансове за пробив - 2/2, докато Надал изпусна и четирите си брейкбола;
- Федерер запази самообладание при втори сервис, което е абсолютна рядкост в мачове срещу Надал, когато обикновено се сдухва и му пуска стандартни лифтове на бекхенд, които не са проблем за испанеца;
- Федерер сервира успешно от адвантидж полето - нещо невиждано срещу Рафа, който пък от своя страна, бидейки левичар, спасява редовно брейкболи от тази страна на корта.

Всичко това са фактори, които помагат на Надал срещу Фед, но днес всичко се насочи в противоположната насока. И изведнъж стана ясно, че във всеки мач (с изключение на първия им мач в Париж и миналогодишния финал пак там) Федерер се е опитвал със спорен успех да налага някакъв геймплан и да спазва тактическа дисциплина, без която Надал не може да бъде победен на клей. И изведнъж големият лузър, чоукър и прочие се превърна в гений. Колко странно нещо е спортът...

Големият ключ за победата беше стабилният бекхенд по правата, който предпостави достатъчно свобода за маневри и така ръката на Острието се отпусна на форхенд, за да вкара убийствено много уинъри, особено като за мач срещу Рафа на клей. Ако Федерер не е притиснат от бекхенд, после му е лесно да не попада в безкрайни разигравания бекхенд-бекхенд (или бекхенд-форхенд в случая), в които е обречен да сгреши първи, а също така далеч по-лесно е да разнасяш съперника, когато вкарваш дълбок бекхенд и се нагласяш достатъчно често с краката за форхенд по обратния диагонал и дори обратната права (още една изненада и уникалност за мач Фед - Надал).

Разбира се, ясно е, че натоварването от вчера и възможно най-бързият възможен клей (дори това в по-голяма степен) помогнаха на Роджър и може би направиха малката разлика, която му стигна най-накрая след всичките клизмички в предните години. Само че ако някой тръгне да си обяснява тази победа само с тези фактори, бих му препоръчал да прочете следното и после да отиде да си ляга. Първо, когато играеш на такова ниво и имаш такива амбиции, автоматично приемаш, че ще има тежки мачове като вчерашния. Никой не е виновен на Надал, че играе натоварващо, че поне веднъж Джокович е в неговия поток на схемата, че се пуска в Барселона и прочие. Тежките мачове на такъв етап на турнира са нещо напълно нормално, както и днешната загуба, разбира се. Второ, тъй като хората услужливо забравят, нека напомня, че в Рим'06 Федерер игра по три часа в два поредни дни, след което излезе срещу Надал, "машината за тенис", игра ПЕТ часа и нито за момент не изглеждаше уморен. Тогава имаше и съвсем реален шанс да спечели, но нима някой е тръгнал да оспорва победата на Надал в този мач? Само да напомня, в двата си мача преди финала с Надал, Родж изигра по 229 точки с Алмагро и Банди (с 16 по-малко от точките във вчерашния мач), докато тогава испанецът си взе мачовете с лекота и въпреки това на финала по никакъв начин не надигра физически Фед.

От реакциите накрая си пролича, че Роджър не е кой знае колко доволен от титлата - дали заради многото страдания, които Рафа му нанесе или заради това, че не чувства победата си като обрат в събитията, но определено този мач е много важен в психологически план и не особено - в спортно-технически. Всяка победа над Надал, особено на клей, е огромен бууст за швейцареца, хеле пък преди Ролан Гарос и след двете драматични загуби на Уимби и Ню Йорк. От друга страна, в Париж клеят не е толкова бърз, а Рафа няма да е толкова уморен, така че пътят до мечтата е твърде дълъг все още. Ние обаче вярваме. И нямаме право на друго.

Топ 10: Джи Пи (част 1)

Класацията ще бъде в две части, като ще почнем с песните от десето до шесто място включително. Разбира се, включват се само песни от официалните студийни албуми на Джи Пи, без лайвове, сплитове и EP-та, както и без албуми, регистрирани в Министерството на културата. При подбора най-важните критерии са идейната цялост, отличимото послание, креативността на римите и професионализмът при вокалното и инструменталното изпълнение. И така, завъртя се колелото, време ви е за опелото...

10. Аз представлявам от албума "Изтокът успя на юг"
Защо? В началото бихте се изненадали, че тук властва пълен хаос, но ако помислите внимателно (както трябва при всяко слушане на Джи Пи), ще се окажете напълно прави - тук наистина властва пълен хаос! Варненският гангстер сменя толкова бързо темите, че накрая вадиш указателя на Почивка и търсиш последователно кои са и къде живеят Кошутата, Нейко, Ту Пак и римувания с него Калтак. Трябва да се отбележи също така далавераджийската схема на Джи Пи, който признава, че живее в квартира под наем, но все така, не взима пари... под наем?! Какво страхотно завръщане след мега успешния "Project Return"!
Най-силен момент? Към края на песента Гошето внезапно превключва на испански и доказва, че за таланта му езикова бариера няма. Джооо сооой рапероооо..., поема той и тогава, когато вече си потърсил речник, за да схванеш посланието му, Джи Пи се връща на български, за да нахрани хейтърите. Ей така, ако не са разбрали кой е Лъвът...

9. Пейте, дивейте от албума "Project Return"
Защо? Има сериозни подозрения, че за да изпеят припева, във Варна са привлечени хористите на Миланската скала, редом с две-три забрани по пътя Валкирии. Вероятно само последните знаят как се превежда хипнотизиращото в своята мантричност "peyti diveyti". Гошето пък пее с ясни агресивни нотки в гласа, преминавайки през римите по-добре, отколкото австрийски състезател в Супер джи (да не се бърка със супер джи пи) снове между вратичките по пистата. Ако имате поне минимална чувствителност, ще си пуснете този трак, ще станете от стола и ще се разпеете и раздивеете.
Най-силен момент? "Тъз готината песен е за вас от мен,/ текста ми го писа Метод Мен". Да коментираме ли повече?

8. Рап Live от албума "Почивка"
Защо? Джи Пи никога не е звучал толкова сериозно и концентрирано в римуването, още повече, че говорим за песен от дебюта му, характеризиращ се с преимущество на студийните лигавщини и внезапните импровизации пред зрялото композиране. Тази песен допринесе за повишаването на търговските ни отношения с кавказките държави, тъй като според призива на Гошо, "наште произведеня/ са умопобърквателни твореня,/ от които ще се смеят чак и във Арменя". Той обаче ни предупреждава и за една голяма опасност - да напусне родината, заявявайки, че би искал да отиде някъде, "само да не е на Балканите/ а при мадамите,/ тук няма перспектива,/ питайте голямата горила, която гъза не си е измила". Тревожното му признание се оказва пророческо и така се наложи да очакваме нов негов албум цели пет години.
Най-силен момент? Нарежданията на Гошо звучат по-отровно от свински грип в провинцията на Мексико. Тук впечатление прави как достига върха на нихилизма си, призовавайки източната и западната част да му духат едновременно, а в компанията на печално известния Марчо са включени новите лица с лоша репутация на име Найден и Чефо. Но най-сладко е, когато в самия край на песента разбереш за какво са били тези наредби - Джи Пи просто искал да усили уредбата си.

7. Freestyle от албума "Project Return"
Защо? Феноменалната градация във втората част на тази пиеса ни представя зрелия вече ГП, дорасъл до нивото на повече от "рап плувет... поет", както ще се опише сам години по-късно. Признанието му, че "Диджей Нейко сърфира на микрофона,/ще ви кажа, че ми звъни мобифона" е наистина уникално, особено с оглед на факта, че по това време мобифоните вече бяха на изчезване в последните села на Албания.
Най-силен момент? Ако сте спряли песента на третата минута от скука, то вие сте направили най-голямата грешка, защото предстои едно от най-силните избухвания на Джи Пи, сред което трябва да отличим неговата случайна среща с Диджей Дамян, към когото е било отправено следното официално предложение: "Кво стааа ве путко, ши правим ли фристалчиииии?" Нямаме информация дали Диджей Дамян е отговорил утвърдително.

6. Почивка (Remix 3) от албума "Изтокът успя на юг"
Защо? Само най-големите имат смелостта да надскочат най-големия си хит, а не да останат негови роби като Дражето например. Джи Пи осъзнава какъв огромен трафик е изминала неговата сигнатурна Почивка из виртуалното пространство и постъпва по най-самоуверения начин: прави й поне по един ремикс на албум. Най-хубав безспорно е третият, започващ с арогантното: "Не, не ми викай ти Джи Пи,/ щото аз рапирам до зори." Ремиксът поставя куп въпросителни относно мистериозната логика в текстовете на Гошо. Така например как така той дава микрофона на Диджей Нейко, но въпреки това... остава?! В стаята ли остава или пък в паметта на хората? И кой е този лейбъл, който Джи Пи ни показва, след като става ясно, че Правилника за движение никога не спазва? Лейбълът Змей Рекърдс или етикета на новите му рапърски дрешки?
Най-силен момент? В последния куплет Джи Пи внезапно се обръща настрани от "нещата от живота" и се посвещава на похвално слово на Нейко Змей, който "по барове и дискотеки/ го знае всеки". Вероятно заради това Нейко си е повярвал малко повече и е омазал продукцията на този чутовен ремикс.

Очаквайте:
Част 2: 5то до 1во място.
GP doesn't rock! GP raps!

За "обективните" продажби

Продажбите не са обективен критерий. Не са. Не само при музиката, но там ситуацията е доволно изкристализирала. Казвам го като човек, който е готов да пререже вените си в търсене на обективност. И още повече, като човек, обръгнал на клишета за безпристрастните безстрастни продажби, които всъщност хич не са безпристрастни и безстрастни.

Продажбите не са обективен критерий.

1. Продажбите презюмират еднаква стойност на всички слушатели. Само че слушателите по никакъв начин не са равни. Примерно Х може да захвърли веднага диска на Саблебуб осел, който е купил само щото е мно'о яку да имаш диск на групата Саблебуб осел на етажерката. У пък ще си пусне диска два пъти, Z - двайсет и два, а неизвестен китарист на име James Hetfield ще се удари в тавана, ще си каже: "Damn!" и ще хване китарата заради влиянието на въпросния диск. Ако следваме "обективността" на продажбите, то Х, У, Z и Hetfield са равностойни единици. Равностойни единици ли са те? Не мисля.

2. Продажбите презюмират еднакви стартови позиции на всички албуми. Само че дебютният Саблебуб осел е бил разпространен в 23 поименни бройки в района на Челопеч и покрайнините, а бай Киря, който е отговорен за неговата феноменална класа, не е бил опитен в пиара и затова не успява да шитне дори и половината от тези 23 бройки. В същото време далеч по-нискостойностните от музикална гледна точка AC/DC или Eagles сключват договори с Уолмарт и така всякакви реднеци им купуват албумите, докато синчетата им се чудят какъв чипс да си вземат. Аз примерно исках да си купя дебюта на Ослите, ама в Дюкян Меломан ми казаха, че е изчерпан и няма как да си го взема. Значи продажбите се превръщат в състезание по реклама и разпространение, а това съвсем не е "обективно".

3. Продажбите презюмират еднакви среди на разпространение на албумите. Само че можем ли да сравним необятната руска степ, запазена територия за Алла Пугачова, с примерно съвременния американски пазар, който трябва да се бори с нелегалния даунлоуд, огромните преуморителни турнета и какво ли още не? Как можем да сравним обективно потребителската аудитория на Алла Пугачова и на Trivium, след като Алла Пугачова и Trivium разчитат на тотално различна потенциална аудитория? Различна като количествени измерения, култура, навици и пр. Продажбите отчитат крайния резултат, но не отчитат как се стига до него. Всеки милион продадени албуми е процент от населението, при това от населението, което е разбрало за албума, излъгало се е, че той може да му хареса, не го е презаписало или изтеглило и все такива подробности, които изкривяват ужасно много финалния резултат.

4. Продажбите презюмират един съвършен и съвършено отдалечен от реалния живот свят на сухи цифри, които съществуват автономно от фактическите обстоятелства. Да, ама ако примерно Х имаше шанса да си направи група през '69-та в Англия, пред Х щеше да е белият лист на класическия рокендрол. А сега през две и девета листът е издраскан от-до, рокендролът е мъртъв, рокендрол звездите - също, а хората са се променили и не щат да слушат композиции, с които Х би катерил Билборда през '69-та. И това съвсем не предполага една промяна у Х. Или пък примерно У не е слушал Van Halen през целия си живот и изведнъж си пили по грифа и открива дабълхендите. Само че никой вече не се впечатлява от уменията на У, защото Eddie Van Halen го е изпреварил с трийсетина години. И това съвсем няма общо с У. Е, Х или У виновни ли са за всички тези обстоятелства? Не са. Но те се отразяват на данните за продажби и така отразяват несправедливи пропороции.

Как я разбирам аз обективността? Като съчетание на максимален брой професионални субективни мнения, целящи се безкомпромисно в обективността, придобита от следенето на чуждите мнения. "Безпристрастните" данни - както за продажби на албуми, така и за посещения на концерти и т.н. (статистиката) могат да служат чисто допълващо, и то след внимателна проверка за еднотипност. Така сме най-близо до обективността ,без никога да я постигнем напълно.

Хубав КС, ама български

Както всичко в могъщата ни славна история, и днешното решение на КС относно изборния закон символизираше един могъщ и славен наш проблем - липсата на воля за една цялостна промяна, която да не се съобразява с принципа "дай да покажем заинтересованост, ама отдалеч" или пък "ние малко да побутнем, колкото да не ни търсят отговорност, пък другото ще се нареди само". Не може да правиш промени с недомлъвки. Няма адекватно обяснение с какво принципа на чл. 10, според който избирателното право у нас е общо, равно, пряко и тайно важи различно при неравния старт на партиите и коалициите и от друга страна, при неравния старт на кандидатите в различните мажоритарни райони. Един вид, едно неравенство се оказа неравно спрямо друго неравенство. Хм.

Иначе смешните изказвания не закъсняха. И всички си приличаха по едно - виждаха политически акт там, където имаше съвсем логично правно решение. Все едно боричканията за Парламента трябва да са критерий за преценка на конституционосъобразност. И всички виждаха цифрички (4, 8, а според Яне - 6, 7 и 9) там, където имаше неравенство не в цифричката, а в неравнопоставеността спрямо цифричките. Все едно фактът, че общините си поставят самостоятелно изборни бариери има общо с това, че на ЕДНИ избори щеше да има ДВА различни изборни прага. Понякога се чудя дали властта е толкова опияняваща, че може да те накара да се излагаш открито пред онези, на които ще се молиш да те изберат утре. И май отговорът е положителен.

Притеснителното е, че от гледна точка на изборите, това решение може да се окаже дори негативно за десните, тъй като при осемпроцентова бариера избирателите щяха да са много по-сплотени и мотивирани да гласуват, а веднъж минали осемте процента, десните си гарантираха управленската коалиция с ГЕРБ. В действителност ГЕРБ и десните имаха много по-голям политически интерес да паднат мажоритарните кандидати, тъй като там ще наберат едно 10-15 мандата изоставане от БСП и ДПС, които могат да се окажат фатални накрая. Но пък, чисто принципно погледнато, опозицията взе победа над управляващите, което ще послужи за предизборна реклама и ще спечели доверието на останалите 4-5 принципни избиратели, които още не са решили за кого да гласуват.

Веркмайстерови хармонии

За филми от този калибър не се говори. Не, защото няма какво да се каже, а напротив - защото изказаното би могло да бъде твърде много и единственото възможно решение се оказва образът. Именно образът представлява тялото (освободеното от веркмайстерови хармонии), способно да събере в себе си поколения интерпретации и при все това - да заяви строга позиция. Толкова невъзможно и в същото време - толкова пречистващо е да видиш как един филм не бива нито доминиран, нито игнориран от историята, ами чисто и просто преодолява нейната обяснителност и така я изпраща на ниво, където всяка крачка върху нея е надграждане, а не опошляване. И където символите се натрапват сами, без дори да ги търсиш съзнателно. Образът...

Само тук температурата може да достигне -20 градуса, без да завали сняг...

Разбитият народ, застинал на разбития площад, очаква команда за (само)унищожение.


Понякога се лутам и спирам непознатите да ме упътят, макар да зная накъде вървя.

Ничия хармония не ще овладее натуралния гняв, заченат в окото на самата хармония.

Blessed be the blade, blessed be the scythe...

Човекът е вещ. Тялото е оръжие. И все пак, човекът е вещ.

Техните лица и имена нямат значение. Техните действия - също. Това е най-естественият бунт на кита срещу наложената хармония.

Не може да съществува съпротива без памет. И без чувство на съпричастност.

Идеализмът, чичо...

Живеем, приемайки Слънцето за даденост. Затова пропускаме, когато внезапен лъч мрак проникне в живота ни. И тогава? Кой ще намери сили да погледне към Слънцето, заслепен от мрака?

Активна личност?

Това набързо би трябвало да значи, че си способен да реализираш уникалност. Как се познава, че си способен да реализираш уникалност в един прост разговор? Ето десет кратки ориентира.

- Когато общуваш не, защото се изисква от теб, а защото ти го изискваш от себе си.

- Когато принципът, който спазваш при общуването, не е (само) рентабилността, а необходимостта от оваляне сред останалите. Не само на интелектуално ниво. И на естетическо. И на сетивно, ако щете.

- Когато неловкото мълчание за теб означава ерозия. Малка болка в стомаха е препоръчителна.

- Когато абсорбираш чуждото говорене в своето, а не маршируваш със своето като тромав снегорин, който използва другия за трибуна.

- Когато приемаш инициирането като свой дълг към другия и в същото време като покана за взаимореализиране.

- Когато се опитваш да предугадиш хода на другия и това ти носи ни повече, ни по-малко богатство за самия теб.

- Когато вярваш в детайли. Когато се усмихваш на детайли.

- Когато предизвикваш домино ефект и поддържаш динамиката на общуването. Така например, ако другият е инициирал тема ABC, в която A е пресечният елемент между вас, а B и C са собственият принос, то ти да можеш да извлечеш от B и C пресечни елементи, към които да прикрепиш нов собствен принос, за който другият да се хване при контраизвличането.

- Когато докладваш пред себе си наум: "В този разговор аз бях себе си. И накарах другия да бъде себе си. Това ми осмисли деня."

- Когато говориш. Не да мълчиш. Не да отговаряш. Не да допълваш. Не да флудиш. Да говориш.

Интермецо в сол ташак

С наближаването на края на почивните дни се наблюдава едно върховно бомбардиране от сънища на моя територия. Или не, по-скоро изпразванията в и без туй празния ми живот ме придружават насаме с паметта за нощта като наказание за пропиляните 12 часа (или айде 12-х, където х е броят часове, позволен на красивите и умните). В общи линии, нищо ново - много се дразня как ценното време от 03:20 до 03:25 бива заето от упорито повтарящи се мотиви на места, които бих искал да не запомням изобщо поради тяхната анонимност. Но... Който не вярва в споделянето на сънища, да приеме това като споделяне на нещо си друго.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Безупречен следобяд, уважен единствено от скука. Кой знае колко по-безупречно бели стени те зоват, ако не излезеш. Урбанизирана магистрала със строежи от двете страни на изтърканата мантинела. Това трябва да е Младост. Тук не е стъпвал кракът на никой африканец. Отломка от табелата на Верона, но истинският ужас не е нито в тишината, нито в опустялостта, ами в усещането, че всъщност хора дебнат. Разхождам се със забравеното в килера бавно темпо и дори не си помислям, че може да има друга траектория освен съвършено правата. Двуизмерността на моята сънливост ме запраща в една от онези лавки, покрити със зеленина, за които твърдях, че съдържателите им доброволно да се отказали от живота, времето и всичко останало, за да ги държат. Поръчвам си огромно шоколадово яйце и очаквам ресто. Връщат ми петорно повече пари, а угризенията ми са толкова минимални, че угризенията на угризенията заповядват да си тръгна час по-скоро. Накрая си тръгвам с огромно яйце и огромна сума, но бягам. Сигурен съм, че е по-срамно да ме хванат в средата на посредствеността. Защо? Нямам право да показвам емоции по протежение на проклетата си права линия. Тичайки, се обръщам постоянно и не забелязвам, че прецапвам локви от мастило. Спомням си, че съм избягал от квартален театър в идеалния център, като аз останах последен, за да не се окажа най-безпросветен от всички. Вероната се появи отново и си наумявам, че съм на един завой път. Не съм сгрешил. Един завой към какво?

Виелицата зад ъгъла е спомен от задължително забравен филм. Режисирана е по холивудски и един макет на тролей се опитва безуспешно да ме блъсне. Винаги се разминава с малко, но защо - така ми се иска да попадна под него и да сменя мизансцена, докато е време. Такситата стоят простряни и чакат да избера грешното. Готово. Шофьорът е обрасъл Хю Джакмън, който положително няма да ме заведе, където искам. Където и да искам. Всъщност нищо не искам. Повежда ме към квартали, чиито имена съм чувал само от трети лица. Не съм сигурен, че принадлежа на техния град. Доближаваме архаични форми, оживяли кучета, които готвят други кучета, хора без лица и дим. С всеки следващ метър се отдалечаваме от пространството и навлизаме в празнота. Вече нищо не може да ме впечатли по-малко. Кога ще се преметна? А, преметнах се. Гледам отдалеч как безлицев глашатай доближава моя авантюрист в гръб и понечвам да извикам. Празнотата поглъща гласа ми. Следващият опит ще дойде от петите ми. Дали ме чу? Виелицата приключи.

По заслуги

Челси не заслужаваха да отидат на финал, но заслужаваха да им отсъдят поне една от трите чисти дузпи, нищо че хората най-вероятно ще си спомнят за положението най-накрая, което не беше дузпа. Освен това заслужаваха една вересия от съдбата след три поредни отпадания с дузпи и нередовния гол на пуулците преди това.

Хидинк заслужава едно похвално слово, придружено с опело и баене. Без майтап, ако има някого, за когото съжалявам, това е той - явно цял живот ще изкупува вината за корейската афера от 2002 г. След нея му се наредиха болезнено незаслужено отпадане от Милан с ПСВ (2005), почти болезнено незаслужено отпадане от Италия с Австралия (2006), болезнен разгром от Испания с Русия (2008) и още едно кажи-речи незаслужено отпадане сега. Четири отбора - четири несполуки, като три от тях бяха на същата фаза, на която корейците спряха преди 7 години. Да не говорим, че преди това Гуус водеше друг отбор, с който отново отпадна на полуфинал, и отново болезнено и незаслужено - Холандия през 1998 г., когато имаше опит за убийство в наказателното на Бразилия, но дузпа не последва. И ако теглим чертата, четирите отпадания на Хидинк след Корея са от Италия, Испания, италиански клубен и испански клубен. А кой беше потърпевш от теслите през 2002 г.? Хм? Хохо.

Барса не заслужават да се перчат с тяхното жого бонито, защото всичкото бонито се размирисва, когато нямаш тактическа култура. За добро или зло, това е положението. Като не стават подвижните пасчета зад гърба на отбраната, трябва да имаш План Б, а Барса си се показаха като отбор за вътрешна консумация. Само допреди четири дни плетоха красоти, а сега се панираха още в десетата минута. С подобен едноизмерен стил титла не заслужават, каквото и да си говорим.

Уважаемите зрители обаче си заслужиха финал между двата най-силни отбора през сезона. Ще има пряк сблъсък за Златната Топка, в който ще се види израснал ли е Роналдо за големите мачове най-сетне или Меси ще си вземе своето, превръщайки се в първия човек оркестър от Марадона насам. И ще има борба Испания срещу Англия за първенството в ранглистата по държави. Изобщо очертава се класика дори само заради участниците. Като гледам перфектно изчисления баланс в отбора на Манчу и от друга страна, 3/4 липсващата отбрана на Барса, може да не стане двубой, но поне мач ще стане.

Телевизорът ми пък заслужава на 27 май да го изключа и да захвърля дистанционното през прозореца. То бива, бива да не даде, ама толкоз пък да не дава вече няколко години...

Минаха години...

Хм, гледам си квадратните листчета Jim Beam, на които пишех разни глупости по времето, когато вярвах. Не питайте в какво, и аз не знам. Интересно, че едва сега намирам смисъла на неща, които съм писал тогава в тихо умопомрачение.

[oldschool]
Първоначално има едно тяло и една рана. Когато самосъзнанието се отъждествява със съзнанието, раната се изявява срамно: това е декаданс. Когато съзнанието снема институционалността на самосъзнанието, раната се изявява смешно: това е страх. Когато тялото върши (само)съзнанието, няма изобщо изява. Това е включеният в себе си живот.

Триумф и Величие на Джи Пи

Трудно е да се говори за Гошо от Почивка, без да се тръгне по опасната плоскост на въпроса - "аве, той сега вярва ли си, не си ли вярва..." Скучно е да гледаш как хората се лишават от сърцевината, защото са свикнали да ръфат кората. В действителност, пет албума и осем години по-късно, Джи Пи откровено доказа на света няколко неща, които обезсмислят горепосочения въпрос веднъж завинаги.

Сравнението между Джи Пи и други DIY артисти от неговата ниша е кощунствено, тъй като Гошо единствен надмогна извечния лозунг на "бг рапа" "Бъди гъзар". Независимо от онова, което споделя в песните си, Джи Пи е далеч по-сложна личност, ако ще и само заради това, че е 100 % искрен със слушателя и винаги говори "само истини, преживявания неповторими, нали така бе, кажи ми". Той може да пише и сериозни текстове без капка позьорство, текстове, които идват толкова отръки, колкото и най-бруталните фрийстайли. Проявява активна позиция спрямо социалната и политическа обстановка и все по-често се изолира от нея, критикувайки я с мощните си рими. Освен това с годините Джи Пи разви силна самоирония, което само по себе си поставя останалите "рапЕри" в доста неудобно положение. За Гошето не е проблем да признае, че "има талант, макар и малък" или пък да разкрие чувствителността си в лирики като "когато някой ма преебе, ми е гадно, гадно". Дори често се случва да отправя критики към скучния си квартал или към "испанското гето", но вместо да потъне в безпросветен нихилизъм, GP заявява редовно привързаността си към своите "авери" и към люлката на рапа Варна. Макар талантът му да се е разширил малко или много от 2001 г. насам, то в персонален план GP отпреди осем години и сега е един и същи човек - а това след всички перипетии, за които той ни разказва в песните си, е равносилно на героизъм.

При Гошо сериозно и несериозно са категории, образуващи дърво във формата на ин и ян. Несериозното е хванало корените на сериозното и прокарва клони, без да изпуска и за момент корените. Така едното не се редуцира за сметка на другото, нито пък има някакъв конфликт, който изисква решаване. Напротив, GP насажда увереност, дори когато говори за абсолютни глупости и обратното, никога не може да знаеш дали както се е стегнал, няма да се сети за някоя простотия. Защото Гошо е естествен и се влияе единствено от потока на съзнанието си. Никой преди него не се е осмелявал да споделя с такава самоувереност елементарни факти от живота. Във време, когато животът ни се подменя с всевъзможни ерзаци и хората се чувстват част от филм, а не от органично съществуване, най-нормалното нещо е признанията на GP да предизвикват смут и дори объркване, от което се връщаме отново на изходното положение. Всъщност поезията на GP е апел за завръщане към "нещата от живота". Без да приличат на нищо, песните му имат ясен почерк и говорят. Говорят за рядко срещана неебателност, която обаче нито за момент не преминава в цинизъм. Ако трябва да посоча творец, който събира най-разноцветно живота в себе си, това е GP. При него дистанцията от обекта на изкуството и неговите формални операции е по-малко, отколкото при всеки друг.

В заключение, искам да се солидаризирам с мнението на този фен (ще ви се наложи да четете шльокавица, сори):

Gosho, iskam da ti blagodarq za tova che te ima i za tova, che ti izigra mnogo vajna i kliuchova rolq v iunishestvoto na nqkolko mladeja i im pomogna da prevyzmognat sebe si i da se samoizgradqt kato zdravomisleshti mladi myje.
Kogato vsichki bqha protiv tqh i sistemata se opitvashe da gi smachka - te imaha GP, kogato vseki beshe otvyrnal pogled ot tqh - GP beshe do tqh, kogato trqbvashe da preminat prez ogyn i led, za da oceleqt - te pazeha poslanieto na GP v syrcata si, koeto gi krepeshe i gi karashe da prodyljavat napred.
Blagodarq ti Gosho, ti si hubav chovek !

Защо?

Ами защото най-неприятният момент от денонощието идва, когато си заразен с пиксели и нямаш сили не само да станеш от стола, но дори и да си помислиш за нещо повече от тотално пикселизиране. И когато чувстваш, че ако тръгнеш да си махаш плазмата по лицето, ще вземе да ти падне кожата... Мда. Казват, че за да твориш, трябва да чувстваш незавършеност. А какво става, ако чувстваш просто празнота?