Зачитане

Бях на Зачитане. Какво видях? Едни хора, които отчаяно търсят голямата енергия, енергията двигател. Без нея нещата са кастрирани - развиваш се в парник, като контрапункт. А контрапунктът не ражда прогрес, тъй като е натоварен с комплекс. А комплексът от своя страна е комплекс и ни е срам от него, понеже той никога няма да е самостоятелен, винаги ще се засища от отричането на своето отрицание, без обаче да излезе от сянката му.

И така, едни хора водят живот, който искат да водят, но не става, техният живот е възможен като стандарт, като надграждане върху една голяма енергийна маса, въртяща се всеки ден. А нея я няма, като по-страшното е, че те самите го осъзнават и това отрязва шансовете на сладката заблуда да успокоява тяхната съвест. Декадентството съвсем не е период от историята, но историята не го "позволява" във всеки един период. А препарирано или липсващо декадентство - все едно.

Същите едни хора изнасилват живота си, разказвайки го, с яростната надежда, че така ще го осмислят. Но животът им е напълно смислен, въпросът е какво от това? Какво, като сме изцяло сходни с някого, но нямаме подходящата форма на контакт? Какво, ако знаем, но не можем да ползваме? Не е случайно, че се споменаха толкова имена, толкова места - все пак дори цял живот да си прекарал в илюзията, че Хенри Милър е "нормалният" вкус, в един момент ти става ясно, че това не е така. Натрапват ти го. И се оказва, че претенцията не е твоето отношение към нещата, а отношението на другите към теб и нищо друго. Какво ти остава, освен да защитиш своята "претенция"? И най-миролюбивият се оказва враг на статуквото, само защото не брани това статукво всеки ден. Вкарват ни във война, която не искаме, но сме принудени да водим.

Толкова е тъжно и все пак моите сълзи не от тъга, а от умиление са...