Макар и вече "международен", СФФ си остана да блести като празник на ентусиазма повече от всичко друго. Поне в моите очи. Отвъд повишената организационна бдителност и по-"изтупаната" селекция, гравитираща около големите заглавия на големите имена от големите фестивали, то малкото хора и все същите грешчици и лелки на касите си го задържаха на познатия от години насам привкус. Което никак не е малко, разбира се.
Аз самият получих добър повод да снобарея и да избирам без да се замислям, тъй като "задължителната програма" погълна почти изцяло волната. Чак се чудя като има толкова много вървежни автори с нови филми, как по фестивали остава място и за някой по-неизвестен да пробие...
Прахът на времето вече беше обсъден по-надолу, само ще отбележа, че тръпката да видиш нещо едновременно дългоочаквано, "специализирано" и изпълнено така, както само един човек може да го изпълни, е най-хубавото нещо от състава на киноманската болест. Даже няма нужда от последващо споделяне.
Другите две най-важни събития бяха Ливан и Прешъс - и двата спокойно могат да бъдат бутнати на един ред със суровостта си, която позволяваше кратки и скъпоценни мигове на поемане на въздух, следвани от още по-дълбоко гмуркане. Реализъм, болезнен до степен да смяташ, че всеки момент ще избие в мелодрама, но нищо подобно. И в същото време реализъм, който не разчита на голата "документалистика", а си влече своя естетика - в първия случай клаустрофобичната гледна точка на танка, която не се променя нито за секунда, а във втория - разпръскването на епизоди и бързото им сменяне, така че действието да не се задръства с излишни морализми. И, за Бога, нищо негърско няма в този филм, ако някой се влияе от този предразсъдък!
Извънредно приятно впечатление ми направи уж неангажиращото Bildung-томче Съзряване, което си вървеше приятно като дъвка и поучително като филм с Ема Томпсън (какъвто е) до самия край и можеше да продължи още часове, без никой да се усети. Хубав пример за филм, разчитащ на силните моменти да освежат повтаряната до втръсване история.
Не съм твой приятел очаквано ми разпали въображението, без да го засити в най-пълна степен. Във всеки случай авангардният подход на Дьорд Палфи (ама при него думата си лепва от само себе си, не съм виновен аз!) е едно от малкото неща, заради които европейското кино все още е европейско. Безумно оплетен пъзел от една дузина съдби, които се срещат и общуват помежду си, без изобщо да се разбират. А като загрявка филмът провокативно почва с 15-минутен документален филм за хаотичните отношения между малките деца. Култ, култ, култ! Цялата мозайка по някое време става едва ли не самоцелна и оригиналната идея изостава по пътя, но не се сещам за много филми, които могат да претендират за такъв оригинален изказ.
Така одумваната Бяла лента по-скоро се провали в очите ми, тъй като бяха изразходвани прекалено много (най-вече драматургични) средства, за да се покаже нещо направо очевидно за зрителя. Пък и ми се стори, че му липсва малко повече чистокръвен мрак или дори ужас, за да се стигне до търсения катарзис. Определено разбирам защо обра толкова награди и определено разбирам защо няма да попадна в журитата на въпросните награждаващи.
Същото в още по-голяма степен важи и за френския Пророк, от който очаквах нещо достатъчно "универсално", принесено в жертва на вечността, а вместо това - добре сниман затворнически трилър, в същото време олял се откъм времетраене и сюжетни връзки и като цяло - злободневие на талази. Без мен.
Новият Ким-Ки-Дук (Сън, ако някой се вълнува) си е старият, само дето тоя път героите не говорят ич, а говорят много, ама само бръщолевяния, намекващи за още по-голямо отчуждение между тях. Източната философия беше точно толкова, колкото и... източната естетика, но нищо ново, което не сме гледали вече във всеизвестните му образци.
Сбогом, заминаваме на Сам Мендес пък наопаки на горното беше показно по това как един авторитет нарочно дава спирачка, за да си поиграе с реакциите на публиката. Струва ми се, експериментът е успешен - всички очакваха режисьора на Американски прелести да прави смешки, защото подготвя някаква горчилка, но горчилката така и не се появи. Вместо това - много симпатично роуд муви в модерни цветове.
Незараснали рани на Танович разбира се беше изпипан до последния детайл, но тази негова педантичност го направи твърде предвидим, особено с тази фиксация върху темата за вината (или войната, сами си изберете). Личи си кой е ученик на Кешловски, личи си и защо е ученик все още.
Имаше още десетина, че и повече, но стига толкоз, че и на мен ми омръзна да пиша в стил "телефонен указател". Само да не забравя две меморабъл меншънс за Покани ме да вляза заради кристално скандинавската му визия, ухаеща на детска самота и Кислород заради това, че демонстрира напълно уникална и невиждана от мен форма на изразяване - десет последователни "бийта", върху които двама души разказват псевдобиблейска история с ърбън подложка. Сигурен съм, че цялата тази операция не струва повече от бюджета на средно статистическа боза, излязла под клеймото "ново българско кино", но айде, да не стигаме дотам...
Аз самият получих добър повод да снобарея и да избирам без да се замислям, тъй като "задължителната програма" погълна почти изцяло волната. Чак се чудя като има толкова много вървежни автори с нови филми, как по фестивали остава място и за някой по-неизвестен да пробие...
Прахът на времето вече беше обсъден по-надолу, само ще отбележа, че тръпката да видиш нещо едновременно дългоочаквано, "специализирано" и изпълнено така, както само един човек може да го изпълни, е най-хубавото нещо от състава на киноманската болест. Даже няма нужда от последващо споделяне.
Другите две най-важни събития бяха Ливан и Прешъс - и двата спокойно могат да бъдат бутнати на един ред със суровостта си, която позволяваше кратки и скъпоценни мигове на поемане на въздух, следвани от още по-дълбоко гмуркане. Реализъм, болезнен до степен да смяташ, че всеки момент ще избие в мелодрама, но нищо подобно. И в същото време реализъм, който не разчита на голата "документалистика", а си влече своя естетика - в първия случай клаустрофобичната гледна точка на танка, която не се променя нито за секунда, а във втория - разпръскването на епизоди и бързото им сменяне, така че действието да не се задръства с излишни морализми. И, за Бога, нищо негърско няма в този филм, ако някой се влияе от този предразсъдък!
Извънредно приятно впечатление ми направи уж неангажиращото Bildung-томче Съзряване, което си вървеше приятно като дъвка и поучително като филм с Ема Томпсън (какъвто е) до самия край и можеше да продължи още часове, без никой да се усети. Хубав пример за филм, разчитащ на силните моменти да освежат повтаряната до втръсване история.
Не съм твой приятел очаквано ми разпали въображението, без да го засити в най-пълна степен. Във всеки случай авангардният подход на Дьорд Палфи (ама при него думата си лепва от само себе си, не съм виновен аз!) е едно от малкото неща, заради които европейското кино все още е европейско. Безумно оплетен пъзел от една дузина съдби, които се срещат и общуват помежду си, без изобщо да се разбират. А като загрявка филмът провокативно почва с 15-минутен документален филм за хаотичните отношения между малките деца. Култ, култ, култ! Цялата мозайка по някое време става едва ли не самоцелна и оригиналната идея изостава по пътя, но не се сещам за много филми, които могат да претендират за такъв оригинален изказ.
Така одумваната Бяла лента по-скоро се провали в очите ми, тъй като бяха изразходвани прекалено много (най-вече драматургични) средства, за да се покаже нещо направо очевидно за зрителя. Пък и ми се стори, че му липсва малко повече чистокръвен мрак или дори ужас, за да се стигне до търсения катарзис. Определено разбирам защо обра толкова награди и определено разбирам защо няма да попадна в журитата на въпросните награждаващи.
Същото в още по-голяма степен важи и за френския Пророк, от който очаквах нещо достатъчно "универсално", принесено в жертва на вечността, а вместо това - добре сниман затворнически трилър, в същото време олял се откъм времетраене и сюжетни връзки и като цяло - злободневие на талази. Без мен.
Новият Ким-Ки-Дук (Сън, ако някой се вълнува) си е старият, само дето тоя път героите не говорят ич, а говорят много, ама само бръщолевяния, намекващи за още по-голямо отчуждение между тях. Източната философия беше точно толкова, колкото и... източната естетика, но нищо ново, което не сме гледали вече във всеизвестните му образци.
Сбогом, заминаваме на Сам Мендес пък наопаки на горното беше показно по това как един авторитет нарочно дава спирачка, за да си поиграе с реакциите на публиката. Струва ми се, експериментът е успешен - всички очакваха режисьора на Американски прелести да прави смешки, защото подготвя някаква горчилка, но горчилката така и не се появи. Вместо това - много симпатично роуд муви в модерни цветове.
Незараснали рани на Танович разбира се беше изпипан до последния детайл, но тази негова педантичност го направи твърде предвидим, особено с тази фиксация върху темата за вината (или войната, сами си изберете). Личи си кой е ученик на Кешловски, личи си и защо е ученик все още.
Имаше още десетина, че и повече, но стига толкоз, че и на мен ми омръзна да пиша в стил "телефонен указател". Само да не забравя две меморабъл меншънс за Покани ме да вляза заради кристално скандинавската му визия, ухаеща на детска самота и Кислород заради това, че демонстрира напълно уникална и невиждана от мен форма на изразяване - десет последователни "бийта", върху които двама души разказват псевдобиблейска история с ърбън подложка. Сигурен съм, че цялата тази операция не струва повече от бюджета на средно статистическа боза, излязла под клеймото "ново българско кино", но айде, да не стигаме дотам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар