Времето е наше

Толерантност? Но защо...
Мигнеш ли, то вече съм в заплаха,
от очите на очакването, взрени в мен,
но повече - от границите ти, които задушават.
Видно е, разтапяш се от нежност,
но проблемът не е твой, макар че
границите са и в зрителното ти поле,
и в мълчанието, с което ги приемаш.
Не страдай, и аз ти ги приемам,
но твойте граници - това си ти,
колкото и упорито да избягваш,
и те говорят вместо теб.
Дори да ме обичаш, докато умра,
ти пак ще гледаш странно, щом намеся
онова, което вчера съм мечтаел,
защото то е само плод,
достъпен за откъсване и сочен.
А аз споделям крачките до плода,
със страничните пътеки, по които
стигнах, без да съм нагазил
през изровени пъртини.

Да пробвам - думата е моя.
Грижливо ти трасирам път до мене,
опеката изглежда да е силна,
и щом понеча да разстрелям,
ти си вече другаде и друг.
Вярно, изборът е труден,
а всеки трябва да го прави,
къде да бъде, как да каже
истина, която е една за всички.
Но тогава как се успокояваш -
че нанкаш като бебе или че
добавяш скалп в препълнения склад,
само със желанието ти да разбираш?
А какво разбра? Какво узна?
Каквото и да знаеш, тъй ще бъде вечно:
правила във моя или твоя полза
ще са мислими с тези граници, които
замразяват съпротивата отвъд
себе си и свойто късогледство.
Но едно-единствено остава справедливо,
символът на истинската демокрация,
времето. Да (се) виждаме през него!