Но не достатъчно, че да се гушнем на дъното.
Точно толкова малки, че да се боричкаме настървено да гледаме през прозорчето към големите.
И така да ставаме още по-малки.
Не сме незначителни.
Няма да ни оставят на мира.
И ние знаем, че не сме незначителни.
Но нямаме сили за повече, освен да знаем, че не сме.
Няма да се напънем настоящето ни да отговаря на "вродената" значителност.
Разглезени сме от нея, сякаш няма други значими на света.
Обаче не ще я заглушим, защото тя е именно "вродена".
Може да не е генетично заложена или такива глупости, просто всеки я носи в себе си.
А който не я носи, съзнава, че прави напук и така не е "редно".
Приличаме на двойкаджия със амбиции.
И той всеки път обещава на себе си, че следващия път ще си научи, а сега само да мине.
То и без това актуалното не е важно, може да го претупа.
Нали разбира всичко от "живота", ученето е за незначими.
Така сме надушили кое е правилното,
уж имаме амбиции, как да бъде иначе.
Само че от всичко това се раждат агонии и пак агонии.
Поне да не ни беше срам от себе си, че да се радваме на воля.
А ние сочим на даскалицата - вижте, днес прочетох 348 страници,
мъчих се, мъка, мъка, мъка... и защо?
Като се мъчим, тази мъка не ни прави годни да вървим напред.
Даже напротив - докато не стане кеф онова, на което му викат напредък, няма накъде да мръднем.
И още, като онзи от парадокса на горящата стая.
Гори наоколо, но ние, макар да сме наясно що е то пожар,
не забелязваме или не схващаме какво следва от този факт, докато не ни опърлят.
И като ни опърлят, се чудим къде сме бляли дотогава.
А нашето блеене не е нищо повече от безумния навик на всеки прокрастинатор
да отхвърля работа с илюзията, че чарковете на машината са самата машина.
И щом сме заучили имената на чарковете, че дори и техните свойства
все едно сме готови да боравим, и то без упътване.
Толкова ли сме любопитни, че си щъкаме и крачим по хоризонтала, вертикала
със самочувствието и наивността на начинаещи?
Не мисля, по-скоро сме си същински начинаещи,
които обаче виждат своята съдба,
прогледнали са в далечното бъдеще с мъдростта на народите, преживяли тази съдба.
Безумно лесно е да скочим с думите, че бъхтенето води до импотентност,
а сериозността е бъхтене и нищо друго.
Но няма как да се изкачим по стълбата, ако не пострадаме от своята импотентност.
Страдание! Това е думата.
Първото убождане е най-болезнено за самата сетивност,
но оглеждането в собствената кръв действа и на мисловно ниво,
калява - тъкмо на мисловно ниво.
И тогава дори прорезните рани са един ежедневен епизод
от вечната борба, която ти предстои да водиш.
Тогава бъхтенето придобива романтичен облик,
(не че предотвратява импотентността).
Единствено тогава - с горещи очи, пък макар и замъглени от кръв -
единствено тогава рушиш статистиката, която не спира да ти мели, че си малък.
Иначе замръзваш в чакане на примирението, че вече сме стигнали дъното.
Точно толкова малки, че да се боричкаме настървено да гледаме през прозорчето към големите.
И така да ставаме още по-малки.
Не сме незначителни.
Няма да ни оставят на мира.
И ние знаем, че не сме незначителни.
Но нямаме сили за повече, освен да знаем, че не сме.
Няма да се напънем настоящето ни да отговаря на "вродената" значителност.
Разглезени сме от нея, сякаш няма други значими на света.
Обаче не ще я заглушим, защото тя е именно "вродена".
Може да не е генетично заложена или такива глупости, просто всеки я носи в себе си.
А който не я носи, съзнава, че прави напук и така не е "редно".
Приличаме на двойкаджия със амбиции.
И той всеки път обещава на себе си, че следващия път ще си научи, а сега само да мине.
То и без това актуалното не е важно, може да го претупа.
Нали разбира всичко от "живота", ученето е за незначими.
Така сме надушили кое е правилното,
уж имаме амбиции, как да бъде иначе.
Само че от всичко това се раждат агонии и пак агонии.
Поне да не ни беше срам от себе си, че да се радваме на воля.
А ние сочим на даскалицата - вижте, днес прочетох 348 страници,
мъчих се, мъка, мъка, мъка... и защо?
Като се мъчим, тази мъка не ни прави годни да вървим напред.
Даже напротив - докато не стане кеф онова, на което му викат напредък, няма накъде да мръднем.
И още, като онзи от парадокса на горящата стая.
Гори наоколо, но ние, макар да сме наясно що е то пожар,
не забелязваме или не схващаме какво следва от този факт, докато не ни опърлят.
И като ни опърлят, се чудим къде сме бляли дотогава.
А нашето блеене не е нищо повече от безумния навик на всеки прокрастинатор
да отхвърля работа с илюзията, че чарковете на машината са самата машина.
И щом сме заучили имената на чарковете, че дори и техните свойства
все едно сме готови да боравим, и то без упътване.
Толкова ли сме любопитни, че си щъкаме и крачим по хоризонтала, вертикала
със самочувствието и наивността на начинаещи?
Не мисля, по-скоро сме си същински начинаещи,
които обаче виждат своята съдба,
прогледнали са в далечното бъдеще с мъдростта на народите, преживяли тази съдба.
Безумно лесно е да скочим с думите, че бъхтенето води до импотентност,
а сериозността е бъхтене и нищо друго.
Но няма как да се изкачим по стълбата, ако не пострадаме от своята импотентност.
Страдание! Това е думата.
Първото убождане е най-болезнено за самата сетивност,
но оглеждането в собствената кръв действа и на мисловно ниво,
калява - тъкмо на мисловно ниво.
И тогава дори прорезните рани са един ежедневен епизод
от вечната борба, която ти предстои да водиш.
Тогава бъхтенето придобива романтичен облик,
(не че предотвратява импотентността).
Единствено тогава - с горещи очи, пък макар и замъглени от кръв -
единствено тогава рушиш статистиката, която не спира да ти мели, че си малък.
Иначе замръзваш в чакане на примирението, че вече сме стигнали дъното.
Няма коментари:
Публикуване на коментар