Сандра Бълок спечели Оскар. Това изказване, разбира се, не цели да каже нищо за нея самата, не съм я гледал, нямам и намерение, но и без да съм, знам, че със сигурност е спечелила за по-класен филм от пошлотията, за която наградиха Джеф Бриджис.
За друго иде реч. Всяка година има Оскари. Всяка година има всевъзможни награди. Но освен това всяка година всеки от нас има рожден ден, има 28-ми (ако не и 29-ти) февруари, има квоти за еди-колко си нови контакти, квоти за изненади, за незабравими моменти. Квоти за всичко и всички. И тези квоти са съвършено безстрастни спрямо мечтите ни да си направим собствен пъзел и да кажем - ох, ама вие сте двама, пък има място само за един в сърцето ми, хайде влизайте, ще си намерите къде да легнете, дано да ви е уютно, приятен престой. Че е трудно да залепиш личния за календарния цикъл - трудно е. Но друго ми е по-интересно.
Не прекаляваме ли с компромисите, при това притъпявайки гласа на всяко възражение против тях? Вместимостта ни е априорна, макар че ние я опознаваме постепенно и никога отведнъж. Като сме си внушили, че точно трима души могат да се съберат на върха на пирамидата ни, това може и да не е вярно, само че понятието за "три души" като мярка за вместимост вече е налице и всяка промяна се развива върху него, а не въобще. Та с помощта на тази вместимост ние вече сме се оплодили с идеята за нов Аз и родилните мъки могат да започнат. Израждаме Аза в страх, защото няма как да го изоставим, без с това да изоставим и себе си. Абортът ни е забранен.
Като резултат се влюбваме насила, но естествено, никога няма и да разберем, че е насила, защото Азът, в чийто състав влиза да е влюбен, е там, за да замени това скапано от случайност тяло, което сме ние в предазовия етап. Как да се бунтуваме срещу дълга си в такъв случай? Но не само влюбване, това е предпоставка за надценяване, респективно изкривяване и откровено съчиняване на нечия личност; предпоставка е за отмиране на занаяти и изкуства или за тяхната девалвация, защото като имаш да раздаваш награда, субсидия или просто свободна ниша, а човекът липсва, то механизмът рухва. Предпоставка е и за опасности - ако си имаме мания и без да искаме, изберем циклофренията вместо събирането на пощенски марки, това ще е все квота за мания, но с различна стойност.
Сега се сещам как като малък за първи път срещнах жури (май в Карлови вари), което да откаже да присъди награда поради липса на достоен кандидат. Колкото се шокирах, толкова и впечатлих. Шокирах се, защото журито е превърнало годината в нулева, сякаш я няма, не е годна, не си е изпълнила предназначението. Впечатлих се обаче, защото това изисква някаква почти демиургична смелост. Да признаеш провала, макар че никой не го желае от теб. И така, отивам в Карлови вари и оставям Малинката на Сандра...
За друго иде реч. Всяка година има Оскари. Всяка година има всевъзможни награди. Но освен това всяка година всеки от нас има рожден ден, има 28-ми (ако не и 29-ти) февруари, има квоти за еди-колко си нови контакти, квоти за изненади, за незабравими моменти. Квоти за всичко и всички. И тези квоти са съвършено безстрастни спрямо мечтите ни да си направим собствен пъзел и да кажем - ох, ама вие сте двама, пък има място само за един в сърцето ми, хайде влизайте, ще си намерите къде да легнете, дано да ви е уютно, приятен престой. Че е трудно да залепиш личния за календарния цикъл - трудно е. Но друго ми е по-интересно.
Не прекаляваме ли с компромисите, при това притъпявайки гласа на всяко възражение против тях? Вместимостта ни е априорна, макар че ние я опознаваме постепенно и никога отведнъж. Като сме си внушили, че точно трима души могат да се съберат на върха на пирамидата ни, това може и да не е вярно, само че понятието за "три души" като мярка за вместимост вече е налице и всяка промяна се развива върху него, а не въобще. Та с помощта на тази вместимост ние вече сме се оплодили с идеята за нов Аз и родилните мъки могат да започнат. Израждаме Аза в страх, защото няма как да го изоставим, без с това да изоставим и себе си. Абортът ни е забранен.
Като резултат се влюбваме насила, но естествено, никога няма и да разберем, че е насила, защото Азът, в чийто състав влиза да е влюбен, е там, за да замени това скапано от случайност тяло, което сме ние в предазовия етап. Как да се бунтуваме срещу дълга си в такъв случай? Но не само влюбване, това е предпоставка за надценяване, респективно изкривяване и откровено съчиняване на нечия личност; предпоставка е за отмиране на занаяти и изкуства или за тяхната девалвация, защото като имаш да раздаваш награда, субсидия или просто свободна ниша, а човекът липсва, то механизмът рухва. Предпоставка е и за опасности - ако си имаме мания и без да искаме, изберем циклофренията вместо събирането на пощенски марки, това ще е все квота за мания, но с различна стойност.
Сега се сещам как като малък за първи път срещнах жури (май в Карлови вари), което да откаже да присъди награда поради липса на достоен кандидат. Колкото се шокирах, толкова и впечатлих. Шокирах се, защото журито е превърнало годината в нулева, сякаш я няма, не е годна, не си е изпълнила предназначението. Впечатлих се обаче, защото това изисква някаква почти демиургична смелост. Да признаеш провала, макар че никой не го желае от теб. И така, отивам в Карлови вари и оставям Малинката на Сандра...
Бандра Сълок :)))
ОтговорИзтриване