Магистратика на бита

... А всъщност проблемът на българските магистрати може да се обедини под клеймото "липса на технократщина". Те просто се вълнуват твърде много от всичко, което се случва извън съдебната зала. Съвсем не мисля, че корените на явлението са в човеконенавистния им характер, съчетан с трудно детство, безброй удари под кръста и мания за величие. Не! Магистратската шавливост е също така белег на нездравословно любопитство или дори просто на ненавременно авантюристичен натюрел, попаднал не където трябва. Във всеки случай, стигам все повече до извода, че българският магистрат трябва да расте в саксия, докато един ден саксията не бъде преместена на алабинския перваз. За да си остане там завинаги...

И ето, аз почвам и вече си мечтая за перфектния магистрат, който "с добродетел и сила съдбата си сам изковава". И мечтая...

Той става от сън по-рано от вас, защото ветровитата ръка на уюта го отблъсква далеч от всяко хоризонтално положение. Тревожен се отдава на своето хоби, за което вие никога няма да разберете, а дори по сводки и анкети той ще го прикрива умишлено. Че как, нали иначе сам ще се изнесе на борсата за усмихнати корици... Преглежда пресата, колкото да се увери, че всичко е по старому, значи нервите не си заслужават. Щом нервите не си заслужават, той има брилянтно алиби да се изпъне на случайността, тя да нареди алгоритъма си и животът му да свърши като едно обикновено бачкане-ядене-спане. И да е щастлив от това. Мрънкате ли? Еснафщина ли? Намерете тогава вие щастието в еснафщината. Или не, по-добре си отрежете главата и се разходете с нея в ръка, докато не разберете безсмислието на собствения си бунт.

На обяд си взима баничка, от мазните. Но не припарва до баничарницата на магистратите, а се разхожда до другата, вечно подценяваната алтернатива. Винаги ще има друга. Важно е да не битува по места, известни като сбиртоци на магистрати. Важно е също така за физиологията му да се пречисти от занаята си за момент - та нали е единственият, който се занимава с него в работно време. На връщане среща познат, но се отнася студено с него, оглежда се уплашено за досадници. Я, ама той имаше рожден ден днес. Честитрожденден - пестеливо. Всяко честитрожденден се тълкува разширително, значи е опасно.

Време е за заседание. Приятно му е пък. Хората са школа, за която му плащат. Той винаги ги е насърчавал - дори когато му отмъкнаха това удоволствие и той страдаше малко, след което за първи път разбра, че процедурата няма да го сломи. Насърчавал ги е и въпреки ниската им култура, която би отказала онези, жадуващите да надвиснат над хората и да скрият зад институционния си силует уплахата, че някой се съмнява в тях. Всяко оправдание с хората за сметка на правото би накърнило репутацията му - не онази, разбира се, а тази, да, същата. Репутацията на огледалото в пет сутринта. Излизайки от залата, той не оставя хората там, а ги взима със себе си. И твори въображаеми епизоди, така че да компенсира липсващия живот чрез правото. Интересно, че никога няма да разбере дали е успял да постигне ефекта, защото едната половина винаги ще липсва.

Докато другите приключват деня с мисълта за поредния слух, той махва с ръка и отказва да коментира. Макар да знае, че слуховете са все по-верни, а хората - все по-грешни, и макар да няма излишни илюзии, защото не е сляп пред проблемите. Не е сляп, просто премигва. Отказва да коментира, тъй като всеки слух парадоксално снижава морала. Така де, ако те плюят, няма да се поправиш, а ще разпериш ръце като ангелче с думите "каквото и да направя, не мога да променя общественото мнение". Той обаче не се влияе от общественото мнение - има си факти, да ги гледат. Знае, че дори да е плешив и с шкембе, не могат да го побутнат пред силата на фактите (му). Затова излиза доволно преуморен от работата си. Стига чистачките да му напомнят колко е часът.

Той никога няма да управлява, макар че знае всичките ви игрички и дори си позволява да гледа коментарните студия по изборите. Нему не липсва воля за разправии, пък и дори той е склонен да повярва, че има дълг към интелекта си. Знае обаче, че извисеността не се докладва от вещо лице, а идва тогава, когато си стъпил на мястото си и никой не може да те убеди, че има по-хубаво. За него няма по-хубаво от безплатната школа в зала. Не му обяснявайте, че да си мениджър е все по-ценно в нашия ултра-хипер-гига свят. Той го знае по-добре от вас, защото наблюдава как мениджърството убива дори красивия в своята фригидност към настоящето занаят, заради който спи по-малко от вас. Но точно заради това, ако ще мениджърите да изтровят живота му, ще вярва, че те ще изтровят само настоящето на правото, но не и него самото.

А ако щат да изтровят и правото, то вярата му ще остане непокътната. Защото той е отвъд настоящето. И е технократ.

Каква поредна мачо драма

Каква наистина?

Водещ: Много лесно е да кандидатстваш за това, да се бориш в кампания, много трудно е да носиш отговорността, вие сега ми казвате, че е лесно. Защо е лесно?
Бойко Борисов: Лесно е, защото имаш телефон с копчета и който министър ти трябва, какъвто проблем има зависи от теб да го решиш, затова е лесно.
Треньор от А група: Вижте, ние сме сработена машина, ако ми позволите сравнението, отборът представлява един добре работещ организъм, който... Като имаме проблем, просто се събираме и го решаваме, това е...

Бойко Борисов: Като отидох в МВР да навестя министерството, първо отидохме в моя кабинет.
Треньор от А група: Усещането да се върна на родния ми стадион беше, как да кажа, неописуемо. Сърцето ми завинаги ще остане там. Радвам се, че феновете още ме помнят с добро.

Бойко Борисов: Затова, как, „визионер” ли беше тази нова дума, която чувам...
Треньор от А група: Смятам, че вътрешният интериор на отбора е добре сложен.

Бойко Борисов: Божидар Димитров в момента се занимава с българите в чужбина. Помага и на Вежди Рашидов.
Треньор от А група: Момчето е младо, талантливо... Еднакво добре играе на всички постове. Слуховете на кого е син само му пречат. Пак казвам, важното е, че чете играта, има всички качества да е в титулярните единайсе.

Бойко Борисов: Той каза, благодаря ти за това отношение. И каза, знам, че имате колан черен по карате, аз имам по джудо, искам така да водим разговора вече с вас, детайл по детайл.
Треньор от А група: След като ходих на стаж в школата на Барцилона мога спокойно да кажа, че отборът ни по нищо не им отстъпва. И те като нас залагат на пакетното придвижване и честите пасове по земя. Всички в школата се развълнуваха, като им споменах за нашия отбор. Досега ни свързваха само с киселото мляко, но това скоро ще се промени.

Бойко Борисов: Ами, защото тръбите минават през Русия. Той казва – аз ви давам още два млрд., препродайте си го, ама се разбери с Путин как да си го докараш. Сиреч, това е малко като на сватба. Това, което се обещава, не се дава веднага. Един казал – аз давам и кравата, и телето, и всичко нататък.
Треньор от А група: Ами, вижте сега, отборът не може да се движи само на вода и въздух, нали? Трябва много пари, трябва да налееме много пари във футбола и тогава ще гледаме красива игра по стадионите. Ама как да стане, като младите само знаят да стоят в компютърния клуб?

Бойко Борисов: Ама „ние ще арестуваме колите на наркодилърите” – абе, нареди ги на паркинга пред НТВ и кажи – ето това е на Ицо Шпека от Коньовица, ето това е на Пешо Тарабата, да ти кажа браво. И сега съм казал – щом ще ги, искам ги.
Треньор от А група: Аз съм казал на отбора - излизате и биете, това е. Направили сме разузнаване, знаем кои са силните черти на противника, направихме разбор. Вярвам, че ще биеме. Ако не сега, то в следващия мач сто процента.

Водещ: Желю Бойчев тук стоеше вчера...
Бойко Борисов: Пожалих го човека. Гледах го. Той щеше да заспи и няма какво каже.
Треньор от А група: Мисля, че изпуснахме съперника и трябваше да го довършиме в края. Доказахме, че тяхната държава е изкуствено създадена, с указ, и не могат да се мерят с нас. На реванша ще ги смачкаме с повече.

Водещ: БЕХ е енергийният холдинг.
Бойко Борисов: Да. Абсолютно ненужен, който съм сигурен, че ще го затворя.
Водещ: Кога?
Бойко Борисов: Ами сигурно в най-скоро време, защото е абсолютно ненужен орган.
Водещ: Защо?
Бойко Борисов: Е за какво е?
Треньор от А група: Не ги знам тея, чиновници ли са, какви са, но ако мислят, че могат да се гаврят с нашия скромен клуб, то да видят първо какво се случва по богатите страни, така да се изразя, какви далавери и корупция е... Ще получиме лиценз за стадиона, защото така трябва.

Водещ: Четохте ли интервюто на Станишев?
Бойко Борисов: Не. Не се интересувам от провалени политици.
Треньор от А група: Няма да коментирам съдията. /Сваля микрофона с отработено движение, макар и забравил да го изключи, става и слага край на пресконференцията./

aLter-Lego 1: Изплуването

Теофил беше изнурен човек. Той сам се определяше така, защото имаше особен уклон към тази дума. Напомняше му времената, когато си въобразяваше, че само той я знае. Разбира се, навярно и други хора са я знаели, но винаги, щом Теофил се сещаше за въпросните времена, му ставаше щастливо от неговата очарователна заблуда. Ставаше му трижди по-щастливо задето още тогава беше избрал безкористно своя път, който не водеше нито нагоре, нито надолу, а навътре и надълбоко. Изнуреният Теофил си повтаряше ден и нощ: "Никой не може да улови музиката, бълвана от думата изнурен, и затова няма да я казвам на никого."

Той вярваше, че тайната между него и думата му ще продължи завинаги и никой не ще разбере, а за Теофил опиянението, че ще e единствен посветен, беше повече от натрапчиво. И - толкова по-зле за колонките на последна страница от венцехвалещите ежедневници - ни най-малко не може да си обясним тази негова странност с премрежения поглед, през който принципно гледаше на света. Напротив, Теофил имаше чисто съдебно и здравно минало, а както се оказа, нямаше проблем и със съдебното и здравно бъдеще. Не, той вършеше не само обществените си ангажименти, но даже не се осмеляваше да пее на висок глас в банята, защото се плашеше, че ще тръгне слух. Просто Теофил боледуваше от симптома на ППП - Перфектните, Пораснали в Парник – залъгваше се, че е отхвърлен, а всъщност всички, от които имаше нужда, му бяха предани и не мислеха да замахват към него дори на шега. Тази илюзия раснеше оттам, че за него перфектното изпълнение на обществените ангажименти, включая непеенето на висок глас в банята, го караше да вярва, че хората ще го избират за любимец и доброволно ще го поставят в своя център. И с глупост недейте си го обяснява - Теофил знаеше, че дава бедна радост за тялото и разбираше, че любимец не ще стане. Но усърдното градене на перфектност беше замъглило съзнанието му и той не можеше да свикне със скучното „така е”. „Така е, да, всички са наблизо, но аз съм никъде” – тормозеше се излишно Теофил, макар че кои сме ние да го съдим? Вие бихте ли приели заради едничкия си вкус към обезтелесеното да се реете без посока? А да организира бунт на обезтелесеното би довело до провал за Теофил - най-много да открие другари обезтелесени и те да са чували за думата изнурен. Или да навлече телесния гняв на съседите си, които биха чули пеенето му през издайнически тънката стена.

Затова Теофил продължи своя път с ръце в джобовете, но без да носи камъни и без да свива кукиш. Страхът му беше, че като срещне някого и му стисне ръката, обикновено го втриса и вкусът на онази плодова гадост срещу втрисане удря право о небцето. А Теофил го втрисаше, защото всеки човек - повтаряше той - е море, където се гмуркаш, плуваш, дори плюеш, търсиш съкровища и в крайна сметка излизаш освободен. Многобройните гмуркания на плитко обаче бяха сринали имунната система на Теофил и поради това го втрисаше. Мисълта, която го успокояваше, бе, че така и така по света има твърде много морета, та надали някой се е гмурнал във всички, и то без често да се наранява. Но той продължи да се изкушава с гмуркането - назначаваше живот на всеки познат, определяше наум как ще го види след двайсет години, макар да знаеше, че седмица по-късно малката им връзка ще е история... Разиграваше въображаеми състезания на въображаеми игри и дори подреждаше прилежно и с леко криволичещ почерк онези, за които се сещаше. Накратко, Теофил беше самотник, който не можеше да понесе, че се нуждае от хора, и затова им се отдаваше безразборно.

Веднъж Теофил се връщаше празен пеша от среща. Толкова празен, че този път разиграваше наум състезание между римските императори, а не между приближените си. Щом се върна – той го знаеше – стаята му говореше. Галейки егото си с убеждението, че това ще остане само за него и завинаги, Теофил умишлено не светна в първия момент. Разбра, че някой го чака. Грижливо прегърна поредната си тайна и светна. И ги видя. Видя предметите. Дотогава ги забелязваше само като елементи от едно цяло, което и той не знаеше какво е. Видя картината, която винаги бе смятал за очевидна. Този път не беше очевидна, сякаш за нейното присъствие точно там и тогава са се борили всички римски императори. Видя и един кабел. Самия него. Битието му, не по-малко телесно от всячие друго, вцепени Теофил. Наскърби го тишината, в която неговият кабел беше принуден да живее. Скоро той се разплака, а сълзите му потекоха в четирите посоки на света. Единственото, което успя да каже, беше следното: "Всички тези неща стоят тук на тъмно и нито веднъж не са се нуждаели от хора. Защо тогава аз да се нуждая?"

Това беше първият път, когато Теофил изпита срам от себе си.

Ведър поздрав

Лято е, "Левски" отпаднаха безславно от Европриказката си, хората все още се глезят, не предусещайки наближаващата сянка на края, дори хлебарките се развъждат с по-обилна суматоха из пантите... Как да не ви поздравя с нещо подходящо и концептуално.

Типично в свой стил ще акцентирам върху една подробност и спирам да ви развалям кефа. Забележете как любезното съобщение е издържано в учтивата форма "Ви". Може би това е сигнал, че преходът все пак е завършил - щом в бележките под некролозите сме почнали да се държим почтително с ближния. Е, весело лято и честит край на прехода!

Комедиотрагедия

Знаете ли къде се намира сглобката на трагедията и комедията? Не е нито в "Бурята" на Шекспир, нито в предварителните кръгове на Мюзик Айдъл... Верният отговор съдържа кумулативно а) смърт; б) на форумски "любимец"; в) изкоментирана в най-скверното място на форумците. Ако пък се питате откъде се сетих за думата "скверен", то категорично не е от "Бурята", а от поетичната импресия (експресия?) на име "Коментар под новината за смъртта на Александър Божков".

Това, че евреинът, безбожник е умрял е много добра новина. Като умря Луканов (също юда, безбожник и крадец, като Божков) цял ден преглеждах безплатно, за радост на пациентите си. И всички се радваха. Сега по скайпа си пиша с хора и всички много се радват, че този чифут с израелски паспорт, комунистическа свиня и юда от еврейския род на Соня Бакиш е пукнал. Дано да се е мъчил много. Че ще гори в ада е ясно. Дано мъките му да са жестоки, както обрече през крадливото си управление народа ни на жестока бедност и глад за години напред. И Корупция. На скверния му гроб вместо името му трябва да се изпише "КОРУПЦИЯ".

(...)

Пожелавам на всички една много, много сурова зима, за да може след 3-4 месеца, когато се събудите и излезете навън, челюстта ви да изпита такова изтръпване и да блокира по същия начин, по който блокира моята след изчитането на горното.

Има моменти, когато стоиш, стоиш, гледаш, па се чудиш откъде да захванеш онова-пред-теб. Например, когато ангажиментите те надпреварват или когато стаята ти стои неоправена от двуцифрен брой месеци. Е, не по-различно е сега.

Но някъде там, сред признанието на хуманния лекар, че нарушава Хипократовата клетва, сред юдейското жидомасонско еврейско чифутско натъртване на потеклото на един български гражданин, си казваш - ами, това е, край, nec plus ultra. Светът е твърде напомпан с емоции, за да се опитваш да се движиш между тях. Все някоя ще те отнесе от невнимание. И да не те, ще те избута към следващата, тя - към по-следващата и скоро ще забравиш за удоволствието от хоризонталното спокойствие на тялото.

Краят остава в смеха. И смехът ще спаси света. Защото трагедията, дори в най-раздутия си вид, може да бъде доведена до гротеска и осмяна, докато смехът никога няма да допусне чуждо тяло, което да се застои неопитомено в него.

Затова точно сега възнамерявам да се посмея, след което да напсувам форумците и да се хоризонтирам. Пробвайте и вие.

Зов за помощ

Опитвам се да събера на едно място всички онези неща, които не могат да бъдат разбрани, ако не ти дращят в гърленцето, така де, ако не са иманентни до степен да презираш онези, които ги нямат. /Тази омраза прочее е едно очарователно самозабравяне, при положение че необикновеността трябва да се защитава всеки ден, а не да я вееш на площадЯ по мачовски./ Интересуват ни два елемента - явлението да го има при един и да го няма при друг, от което между двамата да тегне мъчителна стена, непроникната от никаква логика. За розовото масло, черните дупки и расизма си има логика. За други неща - не.

Да видим:

- Талантът. Онези, които нямат талант, могат да имат всичко. Но не и талант. Тези, които имат талант пък, могат да нямат нищо и често нарочно се докарват до това дередже, за да им лъсне талантът. Сами разбирате колко увлекателно е да усещаш мистичното си, необяснимо, ненакърнимо и винаги блясващо превъзходство над някого, ако ще той да те е свалил с технически туш на земята. Затова и неталантливите никога не ще разберат колко лесно може да се губи всичко и колко досадно е да се печели заради печалбата.

- Депресията. Не, разбира се, няма да чуете когото и да било да признава, че светът страда от излишък на проблеми и затова депресията не е нищо повече от медитация на безделниците. Профаните по отношение на депресията грешат именно в частта, където разглеждат депресията като резултат от определени проблеми. И наистина, от гледна точка на недепресирания не е сериозно да се мисли, че хората са асансьори между световете и спирката им точно на този е толкова случайна, колкото мачовете, които чакат да излязат. И не, ако някой има проблеми, не е длъжен да ги оправя, нито пък да се самосъжалява. Не е длъжен и да живее. А и да е, нищо подобно не би го спасило - депресията /не позьорски нарязаните по вертикала емо вени/ е преди оправянето, преди самосъжалението и дори преди живота. По-правилно е да се каже, че депресираните не живеят депресирани, а депресереят, живеейки.

- Ритъмът. Ритъм е мелодията, която си запомнил с две нарочни грешки и не можеш да си я представиш отвъд тях. Ритъм са и цветовете, които миришеш, както и звуците, които виждаш. Ритъм е и натрапчивото усещане, че щом е станало два часа, значи непременно трябва да отпуснеш погледа в една точка и да го оставиш там - и това без да чувстваш нужда да обясняваш.

- Паметта. Първо, паметта е въпрос на стил, а стилът - това е човекът. Второ, паметта лесно може да бъде сведена до инструмент на из-живяното и съвсем да се пренебрегне по-крехката й и със сигурност по-сложна и непопулярна функция да следи за пре-живяното. Лесно можем да разберем информативната памет за събитието между нас и него, ако то се изчерпва с последиците за нас. Ами ако събитието е провокирало безвъзвратна промяна или е отключило друг спомен? Без да се споделя тезата за дисперсията на паметта и нейния постоянен рефлекс в бъдещето, няма как да разберем чуждата дисперсия. Длъжни сме да сънуваме кошмари със специалното участие на днешния ден и тогава ще разберем, че онова, което държим в джоба, не е онова, което държим в джоба.

- Кърлингът. Предавам се.

- Отдадеността. Тъжно попадение от последните години. Парадоксът е налице - щом си отворен, защо отваряйки се, се затваряш с глупости? Как така отвореността ще те вади от оборота, където се ценят първите две изречения по темата и после се минава на следващата? Защо ще гледаш филми, ако после не може да си говориш с хората за тях? Как ще се пристрастяваш към някого така, че да губиш сладкото удоволствие да го коментираш зад гърба му? Изобщо кога минаха две минути, без да сме сменили темата??

- Ислямският фундаментализъм, ениуан? Поолях се.

Който събере пет, печели споменаване в следващия брой. Вие сте.

Мен пък...

Мен пък чувството за хумор не може да ме увлече истински по някого. А съм наясно, че не само манекенките си подбират партньорите по този критерий. Истина е, че чувството за хумор сближава по един сетивен, подразбиращ се начин - ритмичното синхронно смеене, говорещо и казващо много повече от двете страни, замества тактическите им стремежи. С езика лицемерничим свободно, със смеха - никога. Не че не пробваме, просто не се получава. Но едно е да се сближаваш чрез нещо, друго е нещо да доказва близостта ти. Все си мисля, че второто е по-ценно. И съответно по-подценено. Нека го наречем условно "усет за хумор". Така ще нарека методиката на предизвикване на хумор в противовес с "чувството за хумор", което е рефлекция на нечий усет за хумор. Разликата, която стига да прокараме, се състои в това, че усетът е предизвикан от субекта, наблюдаващ обекта, докато чувството - от обекта, предизвикал субекта.

Когато осъзнаваш близост с някого чрез усета за хумор, ти съзираш предзададена връзка. Тя все едно е побутвала двамата деликатно с ръка, докато се срещнете. Френетичната емоция от срещата с човек, който разваля очарователната заблуда, че си уникален, но в същото време съдържа в себе си един възможен друг Теб, носи белега на съдбовното и по друга причина - докато чувството за хумор засяга сфери на несъзнателното и личното пространство, то усетът е резултат от години упорит и целенасочен труд, при това в посока навън, а не навътре. На простоцарски казано, няма как да обвиним, нито да си обясним защо човекът Ч се смее на нещо определено, а и не е наша работа изобщо да го обговаряме, след като засмиването у Ч се е активирало съвършено безразлично от абстрактното чуждо присъствие. Но затова пък редовно се изкушаваме да анализираме уклона на Ч да осмива точно определени факти и състояния. Има защо - зад усета за хумор на Ч се крие нещо повече от субективен вкус и интуиция. Крие се алгоритъм.

Ето защо като близки хора следва да призова онези, които биха ми сътрудничили не в доброволното съсмеене на един и същи факт, а биха осмяли факта по начин сходен на моя. Всъщност манекенките май също правят така, но не са се замисляли по този въпрос?

Порочното зачатие

Всеки от нас може да знае. Разполагаме напълно служебно с време, здрав разум и схватливост. И все пак майсторите са няколко. За да надмогнеш "знаещите" и да се превърнеш в "познаващ" /да превърнеш нулите и единиците в живот/, се нуждаеш от любов. Ни повече, ни по-малко от ирационални количества любов, като под любов разбирайте всяка доза вода между клетките и всеки среден пръст, насочен към авторитета. Но най-лесно може да определите любовта-двигател на познанието спрямо вътрешното усещане за съдбовност. Когато вярвате, че познанието е избрало вас, а не вие - него, тогава никой не може да ви отнеме тази вяра.

Любовта обаче носи в утробата си познанието, което отрича.

Когато приемате съдбата си да служите на точно определено познание, любовта ви дава нужните сигнали, но ви заблуждава за какво става дума. Ако се повлияете от някого, то влиянието идва не от неговото собствено познание, а от специфичната осанка, която вярвате, че ще придобиете и вие, познавайки. Ако се повлияете да прогресирате отвъд наличното, то е, защото любовта ви настройва негативно към догмата, а не защото знаете какво има отвъд. Накратко - любовта не подозира за собствената си ирационалност.

Често се говори за пределната възраст на 30-те, след която творческият заряд се прекършва. Всъщност единственото, което се прекършва тогава, е заблудата, че любовта ви е водила към познанието. На около 30 всеки, разполагащ с време, здрав разум и схватливост, разбира, че любовта никога няма да води към нещо друго освен към самата себе си. Резултатът е връщане към линейното "знаене" на детството през вратичката на сериозността. Клетките остават без вода.

Детска му работа

Пързаляме се по огромна пързалка. Размерите й не се виждат в обозримото от нас пространство.

Пързалката е силно наклонена и води към калния прашен пясъчник. Усещането да се хлъзнеш право там е гадничко. Не гадно, но гадничко.

Когато сме се хързулнали и ни е гадничко, си мислим - ей, мамка му, сега ставам и отивам да се чистя. После пак ще се кача горе. Рядко се замисляме - хм, а защо не спра това фамозно зацикляне и не почистя пясъчника. Още по-рядко се сещаме, че може проблемът да е в наклона на пързалката.

Ако някой си разбие главата в пясъчника, слагаме дежурна линейка и съвестта ни е чиста. Цъкаме с език, повтаряме си, че това няма как да се случи на нас, и се връщаме обратно горе.

Гледаме другите и ни е срам да им подшушнем, че може да променим нещо. Но всъщност не ни е срам от другите, а от собственото ни незнание какво представляват пързалките и как могат да се променят. Колко странно само - пързаляш се с най-очевидната очевидност, а не знаеш нищо за собствената си пързалка. И защо да узнаваш, като другите така и няма да те разберат, а и да те разберат - няма да те подкрепят. Най-много да си развалиш контактите с тях.

В крайна сметка пързалянето ни привлича. Достатъчно много, за да приспи бдителността ни. Удобството на тялото винаги ще победи съмненията на разума. Дори разумът да се съмнява, че на тялото му е удобно.

Какво мразя в жените?

Мразя праволинейността. Женската - повече.

Съществуват редица недостатъци, повечето са простими, защото са издънка или дори просто особеност на характера. Праволинейността обаче не е сама по себе си недостатък, а вирус, който трови нормално "функциониращи" характери. Превръща ги в нездравословно нормално функциониращи.

Струва ми се, че компромисът с нечия праволинейност, е праволинейност сам по себе си и затова не си го позволявам. Относно жените - още повече. Не само заради по-безволевото приемане на праволинейното, но и заради по-красивата неправолинейност, на която са способни жените.

Женската праволинейност превръща и най-обществено приемливите обноски в сервилност. И най-безобидната доброта в притворство. И най-будната дейност в хоби. И най-нешаблонната красота в статуя. От бетон. Освен това всяка следваща единица праволинейност тушира надеждата, че праволинейността не заразява наред. Тъжно е.

Глупаво е да искаш да промениш някого. Но е тъжно да не отбелязваш поне наум пречупването на един цял живот. А пречупването се случва незабележимо, но за сметка на това, логично. Например на края на една разходка, при която си потънал/а в себе си, но побързаш да се прибереш, вместо да направиш още едно кръгче около блока.

Разхождайте се, жени!

Полит обзор, юли 09

Под този таг ще се опитвам да следя какво се е случило през изминалия месец в политически план. Така и така се опиянявам от статистика, поне да вложа опиянението си в нещо конструктивно. Ще използвам модела на SWOT анализа, защото съм нагъл крадец и защото не се сещам за по-ефективен метод. И така, дано има смисъл, ако няма, просто ще си преименувам/изтрия ентрито, а вие няма да казвате на никого.

Силни страни:
- Бързо направено правителство, дошло с декларацията, че работата почва още от утре и с прилежащия отруден вид. Най-силният човешки персонал, събиран в МС от началото на прехода. Почти изцяло безупречни биографии и реално усещане за промяна - доста по-различно от усещането през 2001 г.
- Много внимателно кадруване и откликване на всички съмнения, които се появиха из обществото относно някои кандидатури. Борисов изглежда, че се страхува панически от всяко евентуално петънце.
- Незабавните действия спрямо НАПИ и ДАНС.
- Решението за достъпа до всички актове на МС. Понякога е нужно много малко, за да запишеш голяма червена точка.
- Премахването на приемните изпити за гимназиите и 13-ти клас от догодина.
- Премахването на цинизма с пенсионерите на море.


Слаби страни:
- Бойко отзова депутат, Бойко назначи самосиндикално председател на Парламента... А кой беше Бойко по това време? Кмет. Безогледното погазване на Конституцията в случая има не толкова пряко, колкото косвено влияние върху оценката за Борисов, но е показателно.
- Структурата на кабинета не съкрати особено много администрацията, както се очакваше и както беше обещано. Един министър по-малко, необяснимо издигане на спорта като министерство и щипане на ресори от едно място към друго без особена логика. Какво значи например "министър на младежта"? И как така младежта досега се занимаваше със спорт и изведнъж ще се заеме с образование и наука? И какво разбира транспортният министър от информационни технологии или икономическият - от туризъм? Последното сливане е особено неудачно заради факта, че щатът на мегаминистерството ще надмине 3000 души.
- Божидар Димитров. Не толкова заради самия него, а защото се създаде двоен стандарт за доносници. И защото това "министерство" беше създадено в последния момент като личен подарък.
- Цецка Цачева. Защото ако има едно качество, което трябва да притежава председателят на Парламента, то е представителност. А Цецка не е никак представителна от биографията си, та до името си.

Възможности:
- ГЕРБ носи сам отговорност, така че няма как да се крие. Още повече, че наказателният вот му отреди това високо място, което значи, че отново има раздути месиански очаквания. А и поне на книга това е правителство на малцинството, с опозиция БСП/ДПС, така че всяка грешка ще се накаже сурово. Под напрежение се постигат най-силни резултати.
- Проблемите, които вълнуват истински обществото, са - с изключение на финансовите - елементарни за решаване, стига да имаш волята да ги решиш. Елементарно е да прочетеш как се организират търговете за магистрали по европейски или да си кажеш - "няма пък да взема тези пари, ще направя нещо за общото благо".
- ГЕРБ си изиграха идеално картите с останалите партии и при всеки труден момент могат да се подпрат на всяка една от тях - нещо, което нямаше да стане, ако си бяха прикоткали една още сега. Четирите години са им гарантирани.
- Досега ГЕРБ дават вид на балансиран организъм, който си има лице, подходящо за околните, и органи, които поддържат живота му. Скоро изкоментирахме тази странна "двустепенна" форма на демокрация.


Заплахи:
- Ревизионерството може да изпадне в евтин реваншизъм и да се прибегне до поредната болезнена чистка.
- Изпълнителна власт не значи само министри. Значи полит кабинети, кадастри, областни, зам-областни, РДНСК... Всеки си прави предизборните сметки без долните нива на администрацията, а те са способни да оплексат работата и на най-честния министър. Не е ясно колко голяма е реалната банка кадри на герберите, нито пък как ще се справят с бурените, пуснали корени преди десетилетия.
- ГЕРБ страдат от остър недостиг на юристи. Хубаво ще катурваме кризата, но юридическите умения са важни най-малкото, за да не се хващаш на процедурните трикове на БСП, които започнаха от първия ден.
- Експертното начало е панацея за изстрадалия ни от политици народ, но политиката, колкото и да не му се вярва на същия народ, е необходима. В противен случай знанията ти могат да останат погрешно разпределени спрямо мандата, който имаш, да извършиш непопулярна мярка, когато не бива, да "пропуснеш" факта, че имаш ограничено време за налагане на идеи и прочие. Без да са политици, ще е хубаво новите министри да действат И политически, а не чисто експертно.
- Никога не можеш да знаеш кога Борисов ще се почувства недостатъчно харесан от медиите и така да изземе правомощия от много по-можещи от него.
- Никога не можеш да знаеш кога Борисов ще се почувства недостатъчно харесан от народа и така да включи на вълна популизъм. Приказките за 50 % данъци от софийските жители, които остават в София, са популизъм в чист вид.