Зов за помощ

Опитвам се да събера на едно място всички онези неща, които не могат да бъдат разбрани, ако не ти дращят в гърленцето, така де, ако не са иманентни до степен да презираш онези, които ги нямат. /Тази омраза прочее е едно очарователно самозабравяне, при положение че необикновеността трябва да се защитава всеки ден, а не да я вееш на площадЯ по мачовски./ Интересуват ни два елемента - явлението да го има при един и да го няма при друг, от което между двамата да тегне мъчителна стена, непроникната от никаква логика. За розовото масло, черните дупки и расизма си има логика. За други неща - не.

Да видим:

- Талантът. Онези, които нямат талант, могат да имат всичко. Но не и талант. Тези, които имат талант пък, могат да нямат нищо и често нарочно се докарват до това дередже, за да им лъсне талантът. Сами разбирате колко увлекателно е да усещаш мистичното си, необяснимо, ненакърнимо и винаги блясващо превъзходство над някого, ако ще той да те е свалил с технически туш на земята. Затова и неталантливите никога не ще разберат колко лесно може да се губи всичко и колко досадно е да се печели заради печалбата.

- Депресията. Не, разбира се, няма да чуете когото и да било да признава, че светът страда от излишък на проблеми и затова депресията не е нищо повече от медитация на безделниците. Профаните по отношение на депресията грешат именно в частта, където разглеждат депресията като резултат от определени проблеми. И наистина, от гледна точка на недепресирания не е сериозно да се мисли, че хората са асансьори между световете и спирката им точно на този е толкова случайна, колкото мачовете, които чакат да излязат. И не, ако някой има проблеми, не е длъжен да ги оправя, нито пък да се самосъжалява. Не е длъжен и да живее. А и да е, нищо подобно не би го спасило - депресията /не позьорски нарязаните по вертикала емо вени/ е преди оправянето, преди самосъжалението и дори преди живота. По-правилно е да се каже, че депресираните не живеят депресирани, а депресереят, живеейки.

- Ритъмът. Ритъм е мелодията, която си запомнил с две нарочни грешки и не можеш да си я представиш отвъд тях. Ритъм са и цветовете, които миришеш, както и звуците, които виждаш. Ритъм е и натрапчивото усещане, че щом е станало два часа, значи непременно трябва да отпуснеш погледа в една точка и да го оставиш там - и това без да чувстваш нужда да обясняваш.

- Паметта. Първо, паметта е въпрос на стил, а стилът - това е човекът. Второ, паметта лесно може да бъде сведена до инструмент на из-живяното и съвсем да се пренебрегне по-крехката й и със сигурност по-сложна и непопулярна функция да следи за пре-живяното. Лесно можем да разберем информативната памет за събитието между нас и него, ако то се изчерпва с последиците за нас. Ами ако събитието е провокирало безвъзвратна промяна или е отключило друг спомен? Без да се споделя тезата за дисперсията на паметта и нейния постоянен рефлекс в бъдещето, няма как да разберем чуждата дисперсия. Длъжни сме да сънуваме кошмари със специалното участие на днешния ден и тогава ще разберем, че онова, което държим в джоба, не е онова, което държим в джоба.

- Кърлингът. Предавам се.

- Отдадеността. Тъжно попадение от последните години. Парадоксът е налице - щом си отворен, защо отваряйки се, се затваряш с глупости? Как така отвореността ще те вади от оборота, където се ценят първите две изречения по темата и после се минава на следващата? Защо ще гледаш филми, ако после не може да си говориш с хората за тях? Как ще се пристрастяваш към някого така, че да губиш сладкото удоволствие да го коментираш зад гърба му? Изобщо кога минаха две минути, без да сме сменили темата??

- Ислямският фундаментализъм, ениуан? Поолях се.

Който събере пет, печели споменаване в следващия брой. Вие сте.