aLter-Lego 1: Изплуването

Теофил беше изнурен човек. Той сам се определяше така, защото имаше особен уклон към тази дума. Напомняше му времената, когато си въобразяваше, че само той я знае. Разбира се, навярно и други хора са я знаели, но винаги, щом Теофил се сещаше за въпросните времена, му ставаше щастливо от неговата очарователна заблуда. Ставаше му трижди по-щастливо задето още тогава беше избрал безкористно своя път, който не водеше нито нагоре, нито надолу, а навътре и надълбоко. Изнуреният Теофил си повтаряше ден и нощ: "Никой не може да улови музиката, бълвана от думата изнурен, и затова няма да я казвам на никого."

Той вярваше, че тайната между него и думата му ще продължи завинаги и никой не ще разбере, а за Теофил опиянението, че ще e единствен посветен, беше повече от натрапчиво. И - толкова по-зле за колонките на последна страница от венцехвалещите ежедневници - ни най-малко не може да си обясним тази негова странност с премрежения поглед, през който принципно гледаше на света. Напротив, Теофил имаше чисто съдебно и здравно минало, а както се оказа, нямаше проблем и със съдебното и здравно бъдеще. Не, той вършеше не само обществените си ангажименти, но даже не се осмеляваше да пее на висок глас в банята, защото се плашеше, че ще тръгне слух. Просто Теофил боледуваше от симптома на ППП - Перфектните, Пораснали в Парник – залъгваше се, че е отхвърлен, а всъщност всички, от които имаше нужда, му бяха предани и не мислеха да замахват към него дори на шега. Тази илюзия раснеше оттам, че за него перфектното изпълнение на обществените ангажименти, включая непеенето на висок глас в банята, го караше да вярва, че хората ще го избират за любимец и доброволно ще го поставят в своя център. И с глупост недейте си го обяснява - Теофил знаеше, че дава бедна радост за тялото и разбираше, че любимец не ще стане. Но усърдното градене на перфектност беше замъглило съзнанието му и той не можеше да свикне със скучното „така е”. „Така е, да, всички са наблизо, но аз съм никъде” – тормозеше се излишно Теофил, макар че кои сме ние да го съдим? Вие бихте ли приели заради едничкия си вкус към обезтелесеното да се реете без посока? А да организира бунт на обезтелесеното би довело до провал за Теофил - най-много да открие другари обезтелесени и те да са чували за думата изнурен. Или да навлече телесния гняв на съседите си, които биха чули пеенето му през издайнически тънката стена.

Затова Теофил продължи своя път с ръце в джобовете, но без да носи камъни и без да свива кукиш. Страхът му беше, че като срещне някого и му стисне ръката, обикновено го втриса и вкусът на онази плодова гадост срещу втрисане удря право о небцето. А Теофил го втрисаше, защото всеки човек - повтаряше той - е море, където се гмуркаш, плуваш, дори плюеш, търсиш съкровища и в крайна сметка излизаш освободен. Многобройните гмуркания на плитко обаче бяха сринали имунната система на Теофил и поради това го втрисаше. Мисълта, която го успокояваше, бе, че така и така по света има твърде много морета, та надали някой се е гмурнал във всички, и то без често да се наранява. Но той продължи да се изкушава с гмуркането - назначаваше живот на всеки познат, определяше наум как ще го види след двайсет години, макар да знаеше, че седмица по-късно малката им връзка ще е история... Разиграваше въображаеми състезания на въображаеми игри и дори подреждаше прилежно и с леко криволичещ почерк онези, за които се сещаше. Накратко, Теофил беше самотник, който не можеше да понесе, че се нуждае от хора, и затова им се отдаваше безразборно.

Веднъж Теофил се връщаше празен пеша от среща. Толкова празен, че този път разиграваше наум състезание между римските императори, а не между приближените си. Щом се върна – той го знаеше – стаята му говореше. Галейки егото си с убеждението, че това ще остане само за него и завинаги, Теофил умишлено не светна в първия момент. Разбра, че някой го чака. Грижливо прегърна поредната си тайна и светна. И ги видя. Видя предметите. Дотогава ги забелязваше само като елементи от едно цяло, което и той не знаеше какво е. Видя картината, която винаги бе смятал за очевидна. Този път не беше очевидна, сякаш за нейното присъствие точно там и тогава са се борили всички римски императори. Видя и един кабел. Самия него. Битието му, не по-малко телесно от всячие друго, вцепени Теофил. Наскърби го тишината, в която неговият кабел беше принуден да живее. Скоро той се разплака, а сълзите му потекоха в четирите посоки на света. Единственото, което успя да каже, беше следното: "Всички тези неща стоят тук на тъмно и нито веднъж не са се нуждаели от хора. Защо тогава аз да се нуждая?"

Това беше първият път, когато Теофил изпита срам от себе си.