Метанекрозата

- Върнете ми сънищата!

- Имаш си сънища достатъчно.

- Не онези с хората, другите!

- С какво си ги заслужил?

- С нищо.

- Тогава как се сети?

- Вижте, покаях се. Без причина, просто така, просто сега... Разбрах всичките си грехове да търся истории в сънищата, така че и аз да разказвам на другите, вместо да стоя като идиот и да се радвам на поредния си образ.

- Но ти сам отрече образа...

- Знам!
- Сам го нарече "импотентен"...

- Защото животът беше импотентен.

- И какво искаш?

- Представям си следното: взимам малко момиче от тъмната нощ на моите първи сънища. Превеждам я през площадките на моя безсюжетен театър, в който не само имаше повече логика, а и сънят сякаш беше по-насищащ... Както и да е. Момичето се среща с бездомните кучета, които ме ядат денонощно, а после с влака, който няма как да не ме блъсне. И тъй като тя никога няма да се върне обратно в блудкавия свят на хората, който съм принуден да живея по два пъти на денонощие, то заедно се превръщаме в търкалящи се черно-бели кръгчета и почваме да си търсим мястото в равнината. Срещаме много оранжеви квадрати и винени мушици и поттегляме дружно.

- И след вас няма нищо, защото това вече не е сън, а е реалността, нали?

- Да, да!
- Ха-ха.

- Как разбра?

- Ох, не мога да спра, ха-ха-ха...

- Защо се смееш?

- Много просто. Ти си черно-бяло кръгче.