Защо да мислим формула за живеене, като животът не се случва по формула? Това е същата наивност на странника, който се намира в чужда земя и говори на своя език, докато иноземците дори не разбират какви са тези "постаменти" като субект и предикат и кому е нужна цялата аристотелева логика. Но той не ще промени себе си, защото границите на езика му са границите на неговия свят, както ни научиха преди време. Светът обаче има много още да измине, допреди да се ограничи...
Светът има много да се ограничи, докато разбере за нашите планове за него. А всъщност самата концепция, че той ще тръгне да ни разбира е същото протокоперниканско заблуждение, което Кант би трябвало да премахне, но което, тълкувайки Кант, можем да си възвърнем обратно - не можело да познаваме извън сетивата си, категориите им са толкова абсолютни, че без грам опит знаем, че всички жени са к**ви (примерно), та защо пък наистина да не си внушим, че "време", "пространство" или "количество" са създадени от нас, но не за нас, а за света сам по себе си?
А истината е, че светът, който вярваме, че се приближава към нас и ни се разкрива, е всъщност макетът на свят, от който имаме нужда, за да продължим нашите експерименти. Представете си една ваша мисъл, а след това я изкажете на глас. Ето така ще разберете какво значи да не може да кажеш нещото само по себе си и затова да се налага да го... казваш. Звучи нелепо, но е тъкмо така - още в избора си на допустими действия ние сме свели всичко до едното просто изказване - изказване на света, на мисълта, на каквото щете, макар че онова, което искаме да направим с мисълта, за да бъде тя мисъл, не е казване. Казването е просто превод и затова се превръща в неизбежен компромис. Същото е със света, който не можем да "изкажем" и неговото неизбежно изказване чрез света, който "познаваме".
И пак така - няма нищо по-съвършено от позата на циника, надживял всеки детински опит за самонавиване. Точно толкова съвършена е и позата на планиращия своето ставане, за когото фундаментите на личността са напълно сигурни и осмислени и няма какво да го спре, докато не ги постигне. Само че и двамата герои са странници, които ще сготвят някой зулус, посмял да се осъмни в тяхната перфектна конструкция, а уж те претендират да са съвършени и толерантни. Какво лицемерие, а?
Лицемерието им идва оттам, че те са се възползвали прекрасно от ирелевантностите по света - ако вярваме на очевидния факт, че земята е пренаселена, те не биха се раждали, нито пък биха се развивали без собствената си воля за съвършенство, която тъй или иначе е нереализируем изцяло идеал. Както и всичко останало, с което се занимават и не биха могли да не се - все пак позата им изисква активен живот. И изведнъж - край с ирелевантностите, светът е формално приключил. Да, в разваления превод на някого би могло. Само че тогава какви са тези амбиции за универсалност? И може ли да си отшелник циник, който поне несъзнателно да не си внушава, че е стигнал едно върховно ниво, отвъд което няма нищо и никой? Или пък свършена (ъ-то не е изпуснато нарочно) личност, която да си е спечелила с честен труд състоянието на свършеност и да не иска светът да си даде една пауза и да разпредели заслугите на всички по тяхното състояние?
И още веднъж - защо да мислим формула за живеене, като животът не се случва по формула?
Бла, indeed :P
ОтговорИзтриване