А с тях - и ние

С кожа, изтъняла и намачкана,

с кокали, оголени издайнически,

подгонени от движения нервни,

напъпили от горски пещери

а също - и от ведри небеса,

разбихме се в земята.

Годините изтекоха, а с тях - и ние,

но съпротива ще има и ще бъде раздадена.

Ще бъде раздадена.

Isis се разпаднаха. На мен ми е много тъжно. Ще се опитам да смекча трагедията, напираща от сутринта насам.

Тъжно ми е, защото слушайки ги, виждах смисъла на цялата работа - крещиш високо, за да видиш дали някой ще си познае душата по крясъците. И като видиш, че това става, как да не продължиш? Е, аз бях един от онези, които усещаха, че някъде в стратосферата душата ми намира своя ритъм в тяхната музика. И когато този ритъм трябва да прекъсне, мъката има космически размери - и буквално, и преносно. Да, те знаят по-добре, хубаво е да се откажеш на върха и прочие, но кажете това на душата ми. Тя не вярва, че Isis нямаше накъде да отидат тепърва. И си иска обратно галактиката, която сега й отнемат.

Винаги съм плакал само за хора, които умират в момент, когато имат какво още да дадат. Знам, че е донякъде безчовечно, но животът без смисъл така и не ми се... осмисли като концепция. Светът е свръхчувствителна и наранена прелъстителка, която никога няма да захрани сантимент дори към един от своите любовници, само защото пази скъпи спомени от него. И ако любовта е толкова важна за нас, то е, защото самият свят с неговите оръжия на име логика, актуалност, забрава не ни осигурява най-важното качество на любовта - спокойствието, че не бива да се доказваш постоянно като пред съд. Е, Isis свалиха прелъстителката и съществуването им носеше смисъл. Този смисъл беше дотолкова интензивен, че още не мога да повярвам как са успели да постигнат такава дълбочина на мисълта, без нито за момент да отнемат от емоционалността. Сега имам цялото възможно време да се чудя, но сякаш вече никой не пита изобщо...

Освен това е ужасно да четеш признанието им, че разпадането не е плод на събитие, а на дълго отлаган процес - вътре в сърцето на един от най-задружните и трудолюбиви колективи някога. Колектив, който никога не е показвал и белег на съмнение относно своята непробиваемост, и който не е сменял никога членове за близо 15 години. Тогава какво? Ами, нищо. Просто нещата в един момент са спряли да се случват. И фактът, че синдромът на вселенското омръзване е покосил една толкова здрава група, може само да отчайва и демотивира за всяко наше бъдещо действие. Как да не плачеш пред гледката на хора, довели мечтите си до неподозирани хоризонти, хора, проникнали в метафизиката на музиката, които ако им кажеш всичко това, ще отвърнат - yeah, whatever. Веднага си представям образа на гигант, който е пораснал толкова, че е пробил земята и си удря главата в някой астероид, а растежът му продължава. Той е скочил по-високо от нас, но това го прави не просто самотен, а вече излишен. Светът за него се е превърнал в книга реликва, която има начало и край и отвъд която няма нищо друго интересно.

Но най-тъжно от всичко е очакването за затъмняващата сила на времето. Ние никога няма да разберем какво е можело да стане, но по-важното - никой няма и да си задава този въпрос. Светът е твърде забързан, че да жали някого, който е можел да вземе повече от него, но не се е възползвал. И аз след години ще чета това писание и единственото, което ще ми идва наум, е да си припомням всички спомени с тази музика и да се мъча да си възвърна същата някога девствена емоция. А накрая ще ме заболи глава и ще продължа напред...