А представял ли си какво ще стане, ако се окаже, че всичко можеше да бъде по-различно? Ей така, с едно пощракване - чукваш по бюрото и всичко е друго, а ти си същият? Какво, няма ли да си? Няма, разбира се, и тъкмо там е проблемът. Всяко твое решение носеше парливото неудобство на единствено възможния избор. Много драма, много нещо - а във всеки случай ти беше същото дете, носещо в себе си неизброимите пороци на детството.
И ти опитваше, но опитът оставаше някъде в далечината, пренебрегнат - защото ти вече беше станал онзи, когото беше решил да бъдеш. Трябваха ти само някакви си рутинни години опит(и), за да може като цвете да разцъфтиш и така да реализираш себе си окончателно. Всяко действие - изчислено, всяка стъпка - никога самотна и затворена, а символ - единственият начин да я осмислиш. Да я бутнеш - равносилно на деликатното почупване на някой прешлен.
Но ето, че дойде денят, в който се наложи да избираш по инстинкт. Твоите сетива, алгоритмите на действителността, не посмяха дори да предвидят какви бодили сам поливаш в задния си двор. Беше прекрачил границата на смирено уважение и никога повече нямаше да предположиш колко ежедневно досадно е да ставаш себе си. И твоето себе си не е нищо друго освен красиво проваления идеал на децата да строят кула от карти на течението.
Почуквай, щракай, но вече зависиш от някой друг. Решенията намират значението си по принцип, във великото чудо на ставането себе си, а не като прешлени, изложени на удар. Затова не вярвай, че когато и да било, си вече себе си. Или всъщност вярвай, само ми кажи - какво ще правиш после? За къде си се разбързал? За къде си се разбързал...
най-тъпият блог евър
ОтговорИзтриване