Включи се. А после се изключи. И това е всичко.
И това е всичко... - какво тежко оттекване, а дори повече - как пронизващо се нанизваш на кукичката, когато всичко онова, вовеки повтаряно ти за невъзможността на твоя опит - се изсипе в цялата си очевидност и за първи път го видиш. Виждаш - с избухнали от разтваряне клепки, които цял живот уютно са повтаряли чуждите максими и сред тях и тази за включването и изключването.
Но сега максимата прониква в стомаха ти. Оттам се приближава към съвестта ти, която кашля посред нощ, докато сънуваш доскорошната си безметежност. Само го вижте - момчето се цели нависоко, момчето подскача неврастенично да преметне планината, за която е разгласено, че е невъзможна. И то скача ли скача, но не дори от смелост - а от страх. Страх, че ако спре да скача, планината ще припадне връз него. Да даваш знак за смелост, а да си толкова по-зрял, че да виждаш красотата във страха - една фигура, по която науката няма да се произнесе във скоро време.
Страхът на момчето ще е все така неотменим. В малките часове ще го опиянява, а през останалото време ще крепи оставащата му мечта, че орнаментите са орнаменти, не защото са дребни и незначителни, а защото са докосване от гения. Архитектурата обаче няма да кима във съгласие.
А сега момчето ще бъде ударено от мисълта, че от него се иска да се включи и изключи - нито повече, ни по-малко. Без грам талант, но с усърдие към занаята. Колко разкъсващо е да не можеш да обозреш всичко, но да можеш да обговориш всяко нещо поотделно в черупката му. С интерес, фригиден към орнамента.
Така, под угроза да умреш, без да узнаеш всичко, веднъж се включваш и оставаш включен до момента. До момента, в който става непоносимо да си изключен от изключването, а изключването ти е немислимо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар