Зачитане

Бях на Зачитане. Какво видях? Едни хора, които отчаяно търсят голямата енергия, енергията двигател. Без нея нещата са кастрирани - развиваш се в парник, като контрапункт. А контрапунктът не ражда прогрес, тъй като е натоварен с комплекс. А комплексът от своя страна е комплекс и ни е срам от него, понеже той никога няма да е самостоятелен, винаги ще се засища от отричането на своето отрицание, без обаче да излезе от сянката му.

И така, едни хора водят живот, който искат да водят, но не става, техният живот е възможен като стандарт, като надграждане върху една голяма енергийна маса, въртяща се всеки ден. А нея я няма, като по-страшното е, че те самите го осъзнават и това отрязва шансовете на сладката заблуда да успокоява тяхната съвест. Декадентството съвсем не е период от историята, но историята не го "позволява" във всеки един период. А препарирано или липсващо декадентство - все едно.

Същите едни хора изнасилват живота си, разказвайки го, с яростната надежда, че така ще го осмислят. Но животът им е напълно смислен, въпросът е какво от това? Какво, като сме изцяло сходни с някого, но нямаме подходящата форма на контакт? Какво, ако знаем, но не можем да ползваме? Не е случайно, че се споменаха толкова имена, толкова места - все пак дори цял живот да си прекарал в илюзията, че Хенри Милър е "нормалният" вкус, в един момент ти става ясно, че това не е така. Натрапват ти го. И се оказва, че претенцията не е твоето отношение към нещата, а отношението на другите към теб и нищо друго. Какво ти остава, освен да защитиш своята "претенция"? И най-миролюбивият се оказва враг на статуквото, само защото не брани това статукво всеки ден. Вкарват ни във война, която не искаме, но сме принудени да водим.

Толкова е тъжно и все пак моите сълзи не от тъга, а от умиление са...

Метафизика на България

Малки сме.

Но не достатъчно, че да се гушнем на дъното.
Точно толкова малки, че да се боричкаме настървено да гледаме през прозорчето към големите.
И така да ставаме още по-малки.
Не сме незначителни.
Няма да ни оставят на мира.
И ние знаем, че не сме незначителни.
Но нямаме сили за повече, освен да знаем, че не сме.
Няма да се напънем настоящето ни да отговаря на "вродената" значителност.
Разглезени сме от нея, сякаш няма други значими на света.
Обаче не ще я заглушим, защото тя е именно "вродена".
Може да не е генетично заложена или такива глупости, просто всеки я носи в себе си.
А който не я носи, съзнава, че прави напук и така не е "редно".
Приличаме на двойкаджия със амбиции.
И той всеки път обещава на себе си, че следващия път ще си научи, а сега само да мине.
То и без това актуалното не е важно, може да го претупа.
Нали разбира всичко от "живота", ученето е за незначими.
Така сме надушили кое е правилното,
уж имаме амбиции, как да бъде иначе.
Само че от всичко това се раждат агонии и пак агонии.
Поне да не ни беше срам от себе си, че да се радваме на воля.
А ние сочим на даскалицата - вижте, днес прочетох 348 страници,
мъчих се, мъка, мъка, мъка... и защо?
Като се мъчим, тази мъка не ни прави годни да вървим напред.
Даже напротив - докато не стане кеф онова, на което му викат напредък, няма накъде да мръднем.
И още, като онзи от парадокса на горящата стая.
Гори наоколо, но ние, макар да сме наясно що е то пожар,
не забелязваме или не схващаме какво следва от този факт, докато не ни опърлят.
И като ни опърлят, се чудим къде сме бляли дотогава.
А нашето блеене не е нищо повече от безумния навик на всеки прокрастинатор
да отхвърля работа с илюзията, че чарковете на машината са самата машина.
И щом сме заучили имената на чарковете, че дори и техните свойства
все едно сме готови да боравим, и то без упътване.
Толкова ли сме любопитни, че си щъкаме и крачим по хоризонтала, вертикала
със самочувствието и наивността на начинаещи?
Не мисля, по-скоро сме си същински начинаещи,
които обаче виждат своята съдба,
прогледнали са в далечното бъдеще с мъдростта на народите, преживяли тази съдба.
Безумно лесно е да скочим с думите, че бъхтенето води до импотентност,
а сериозността е бъхтене и нищо друго.
Но няма как да се изкачим по стълбата, ако не пострадаме от своята импотентност.
Страдание! Това е думата.
Първото убождане е най-болезнено за самата сетивност,
но оглеждането в собствената кръв действа и на мисловно ниво,
калява - тъкмо на мисловно ниво.
И тогава дори прорезните рани са един ежедневен епизод
от вечната борба, която ти предстои да водиш.
Тогава бъхтенето придобива романтичен облик,
(не че предотвратява импотентността).
Единствено тогава - с горещи очи, пък макар и замъглени от кръв -
единствено тогава рушиш статистиката, която не спира да ти мели, че си малък.
Иначе замръзваш в чакане на примирението, че вече сме стигнали дъното.

Обзорно за Феста

Макар и вече "международен", СФФ си остана да блести като празник на ентусиазма повече от всичко друго. Поне в моите очи. Отвъд повишената организационна бдителност и по-"изтупаната" селекция, гравитираща около големите заглавия на големите имена от големите фестивали, то малкото хора и все същите грешчици и лелки на касите си го задържаха на познатия от години насам привкус. Което никак не е малко, разбира се.

Аз самият получих добър повод да снобарея и да избирам без да се замислям, тъй като "задължителната програма" погълна почти изцяло волната. Чак се чудя като има толкова много вървежни автори с нови филми, как по фестивали остава място и за някой по-неизвестен да пробие...

Прахът на времето вече беше обсъден по-надолу, само ще отбележа, че тръпката да видиш нещо едновременно дългоочаквано, "специализирано" и изпълнено така, както само един човек може да го изпълни, е най-хубавото нещо от състава на киноманската болест. Даже няма нужда от последващо споделяне.

Другите две най-важни събития бяха Ливан и Прешъс - и двата спокойно могат да бъдат бутнати на един ред със суровостта си, която позволяваше кратки и скъпоценни мигове на поемане на въздух, следвани от още по-дълбоко гмуркане. Реализъм, болезнен до степен да смяташ, че всеки момент ще избие в мелодрама, но нищо подобно. И в същото време реализъм, който не разчита на голата "документалистика", а си влече своя естетика - в първия случай клаустрофобичната гледна точка на танка, която не се променя нито за секунда, а във втория - разпръскването на епизоди и бързото им сменяне, така че действието да не се задръства с излишни морализми. И, за Бога, нищо негърско няма в този филм, ако някой се влияе от този предразсъдък!

Извънредно приятно впечатление ми направи уж неангажиращото Bildung-томче Съзряване, което си вървеше приятно като дъвка и поучително като филм с Ема Томпсън (какъвто е) до самия край и можеше да продължи още часове, без никой да се усети. Хубав пример за филм, разчитащ на силните моменти да освежат повтаряната до втръсване история.

Не съм твой приятел очаквано ми разпали въображението, без да го засити в най-пълна степен. Във всеки случай авангардният подход на Дьорд Палфи (ама при него думата си лепва от само себе си, не съм виновен аз!) е едно от малкото неща, заради които европейското кино все още е европейско. Безумно оплетен пъзел от една дузина съдби, които се срещат и общуват помежду си, без изобщо да се разбират. А като загрявка филмът провокативно почва с 15-минутен документален филм за хаотичните отношения между малките деца. Култ, култ, култ! Цялата мозайка по някое време става едва ли не самоцелна и оригиналната идея изостава по пътя, но не се сещам за много филми, които могат да претендират за такъв оригинален изказ.

Така одумваната Бяла лента по-скоро се провали в очите ми, тъй като бяха изразходвани прекалено много (най-вече драматургични) средства, за да се покаже нещо направо очевидно за зрителя. Пък и ми се стори, че му липсва малко повече чистокръвен мрак или дори ужас, за да се стигне до търсения катарзис. Определено разбирам защо обра толкова награди и определено разбирам защо няма да попадна в журитата на въпросните награждаващи.

Същото в още по-голяма степен важи и за френския Пророк, от който очаквах нещо достатъчно "универсално", принесено в жертва на вечността, а вместо това - добре сниман затворнически трилър, в същото време олял се откъм времетраене и сюжетни връзки и като цяло - злободневие на талази. Без мен.

Новият Ким-Ки-Дук (Сън, ако някой се вълнува) си е старият, само дето тоя път героите не говорят ич, а говорят много, ама само бръщолевяния, намекващи за още по-голямо отчуждение между тях. Източната философия беше точно толкова, колкото и... източната естетика, но нищо ново, което не сме гледали вече във всеизвестните му образци.

Сбогом, заминаваме на Сам Мендес пък наопаки на горното беше показно по това как един авторитет нарочно дава спирачка, за да си поиграе с реакциите на публиката. Струва ми се, експериментът е успешен - всички очакваха режисьора на Американски прелести да прави смешки, защото подготвя някаква горчилка, но горчилката така и не се появи. Вместо това - много симпатично роуд муви в модерни цветове.

Незараснали рани на Танович разбира се беше изпипан до последния детайл, но тази негова педантичност го направи твърде предвидим, особено с тази фиксация върху темата за вината (или войната, сами си изберете). Личи си кой е ученик на Кешловски, личи си и защо е ученик все още.

Имаше още десетина, че и повече, но стига толкоз, че и на мен ми омръзна да пиша в стил "телефонен указател". Само да не забравя две меморабъл меншънс за Покани ме да вляза заради кристално скандинавската му визия, ухаеща на детска самота и Кислород заради това, че демонстрира напълно уникална и невиждана от мен форма на изразяване - десет последователни "бийта", върху които двама души разказват псевдобиблейска история с ърбън подложка. Сигурен съм, че цялата тази операция не струва повече от бюджета на средно статистическа боза, излязла под клеймото "ново българско кино", но айде, да не стигаме дотам...

Чудесата на света

В първи клас се изумявах как онези, които не могат да четат, в същото време могат да говорят. Без майтап. Познанието ми по когнитивна наука беше незначително.

По-късно се учудих защо неумеещите да учат, в същото време нямат проблем да работят. Малко по-трудно беше да го приема по отношение на лекарите, но нали затова сме им pati-енти.

Днес сърбежът е още по-силен: как неумеещите да живеят, могат да си позволят да... живеят?! Нали досущ като бабите на Халите сме взели една голяма туба и сме пълнили литри битие, за да си "регистрираме" живот. И тази преднамереност намирисва на умисъл, който трябва да бъде оползотворен. Но ако можем да минем без умисъл, защо ни е цялата рефлексия и защо говорим за "лайфстайл"?

Оглеждайки се в моето ежедневно учудване, разбирам, че то представлява именно това: желание да дам стендбай на живота, докато се наприказвам и стигна до най-малко срамната форма на живеене, след която мога да затворя тубата до второ нареждане. Като си запазвам вратичката това второ нареждане да е по всяко време.

Ама стендбай няма. Вярвах наивно, че съм роден със способността да чета, mais non. Осъдени сме да грешим и изборът ни може да е единствено да грешим красиво.

Излъган, pt. 7

Проклетата стеснителност, да не мога да изръся нищо. Все под същото клеймо - "сериозен си, сериозните говорят с повече от изречение". А след първото изречение, когато дойде второ, винаги повлича се от него трето и... Ужасно много ръкомахане е нужно, за да пляснеш в празното пространство.

Да беше просто със проблеми прости. Знаеш, всеки е оттам прецапвал. Оцветявал е със сълзи, кръв и пот и накрая всичко е дотолкоз избледняло, че само твоите сълзи и кръв и пот ще липсват. Убит идеал или несподелено чувство - жива радост да те мъчат, като знаеш, че има на кого и как да обясниш, за да получиш извинение.

А как да обясниш, че два пласта живот са врязани неприятно върху теб, а ти дори не подозираш? Каква е тази форма, тя дори си няма име. Нито тяло, видимо за други. Да не би някой да е почнал етера да съзерцава?

Разбитите сърца и филмите за индианци можеха да ме спасят. Със свойта обяснимост, канеща да ги споделяш. И с проблемите им, за които всичките мечтахме. Отървах се от тях за порция етер. Да ми е вкусно, пък макар и със кървящо тяло.

I skoni tou hronou

Аз, разбира се, съм пристрАстен. Още от далечната 99-та, май, когато прочетох интервю с един кинокритик, който се шегуваше, че животът му е по-скучен от филм на Тео Ангелополус. Хмм, хмм - казах си, ето следващата жертва на моята извратена кинолюбов. Да намериш "удоволствие" в кадри, които са направени да са интересни, вече беше преминато като ниво, защо тогава да не го търсиш там, където се налага (и си струва) първо да го заслужиш?

Десет години по-късно вече "международният" ни Филм фест се съдържаше за мен в очакване да видя "Прахът на времето" - втората част на най-личната като ангажимент и в същото време най-универсалната като послание трилогия (той само трилогии прави) на Ангелополус. Преди време той участва в юбилейния кино омнибус "Люмиер и компания", където десетки огромни режисьори участваха със свое филмче по случай 100 години от създаването на киното и всички ги питаха какво търсят в този проклет занаят. Сред клишираните "не знам какво друго бих могъл да правя"-related отговори се промъкна и откровението на Тео: "Правя филми, за да мога поне малко да забавя яростния ход на времето."

"Прахът..." е манифест в този смисъл. И даже нещо повече - това е метафилм, тъй като неговият предмет е вечният въпрос дали хората са годни да променят времето или промяната е еднопосочна, а отговорът в случая е, че единствено обговарянето на връзката време-човек решава проблема с пълна сигурност. Само в изкуството е възможно да погледнеш на времето извън примката на нашето постоянно движение по него, като го разделиш на няколко различни времена, приличащи на триъгълници с една обща стена, но обърнати в две различни посоки. Времето на всеки един герой и времето на самия епос дори не подозират за съществуването си. Няма по-прекрасна метафора за това от кадъра (точно един, точно толкова дълъг, че да се зачудиш дали наистина е един), в който един и същи бар става арена на няколко поколения, които са привидно затворени от своето време, но при въртенето на камерата се получава илюзията, че всички са пленници на глобалното време, пиещи заедно и прекрачващи границата на вътрешния си часовник.

Много по-удобно е да се опише какво НЯМА да се види в този, пък и в останалите филми на Ангелополус. Първо, няма да се усети дълг към историята. Това съвсем не прави от филма нещо безгръбначно, търсещо си дрешка да се облече, преди да настине от резките движения от сцена в сцена. Напротив, онова, което представлява "историята" - епизоди, водещи до грандиозна идея, е налице, само че връзките между тези епизоди не са сюжетни, а чиста проба поезия - знаеш, че трябва да са така и след това се замисляш защо, по примера на мотото "първата мисъл е най-добрата". Поезия като тази могат да си позволят само онези, които са уверени, че няма да изгубят фокуса си, колкото и въображението им да опитва да го претопи. Трудно е, но съществува поне една сигурна рецепта за успех - да има какво да кажеш. Ангелополус има.

Второ, няма как да видим психологизация на героите. В крайна сметка това не са никакви личности, това са архетипи. Думите на Уилям Дефо, че и днес да го питат какъв е този човек, дето е изиграл във филма, пак няма да може да каже, биха звучали покъртително негативно, отнесени към който и да е друг режисьор, но в случая от тях лъха на интуиция, че Дефо е съзнавал как не играе образ, отделен от историята, дишащ свободно и задълбочаващ се в течение на филма. Напротив, той е Хронописеца - максимално обобщено и символично. По диктаторски Ангелополус му отпуска по час на лъжичка, за да се развива толкова, колкото се налага, че да открием архетипа и дотам. Ужасно "централизирано", планирано и може би префърцунено изглежда, но не е - все пак говорим за филм, който е лично изстрадан (посветен на гръцките възходи и падения, на които авторите са били свидетели) и филм, в който героите имат "наглостта" да си разменят философски афоризми вместо "здрасти" и едва след справка със субтитрите разбираш, че не са си казали "здрасти".

Във връзка с това няма начин да видим и слаби актьорски изпълнения. Мишел Пиколи и особено Бруно Ганц са отпратени в заслужена пенсия с импровизиран шпалир, а моментът, когато Бруно се оглежда във вечността и се хвърля в морето, е красота, която те замисля къде остана болезненото търсене на образа смисъл и кой го замени с немия образ, чиято добавъчна стойност към смисъла е нулева. Разбира се, когато на едно място са събрани нечовешка амбиция, мащаб и в същото време - субективност на повествованието, винаги съществува риск, че единствен авторът знае какво цели да каже и е трудно да го предаде на актьорите. Редом с това не може да се отрече известният уклон към театралност, която уж "уплътнява" драматичния момент, но според мен по-скоро го преувеличава излишно.

И накрая, относно начина си на снимане "Прахът..." ме задоволи в най-голяма степен - той ми достави онова, заради което чаках този филм пет години, но в зрял и дори изненадващ на моменти вид. Става дума за марковите ангелополуски "travelling shots" - умишлено удължените кадри, често изпразнени от конвенционален диалог, в които камерата се движи по цялата ширина, но без да трепва нито за момент. Именно в тях се съдържа "удоволствието от скуката", за което стана дума в самото начало. Та тези кадри се е случвало да идват нанагорно и дори да намекват за самоцел, но - о, чудо - в "Прахът..." част от тях са поорязани с някоя и друга фатална минута, а дистанцията до героите е много по-близка и "топла", сякаш да се подлъжем да гледаме на тях като на хора с лица. И още нещо - монтажът си е извоювал автономия и не служи като патерица на операторската работа, ами дърпа към себе си и "режисира" редица важни сцени.

В заключение, това няма да стане любимият ми Ангелополус - няма да стане и любим нито на обичащата гръка критика и фестивалните журита, нито на обичайно недоумяващата простосмъртна публика, от която вече чувам боботене, че нямало никаква подредба в този иначе толкова ненужно дълъг филм. Както и да е, няма да ми стане и на мен най-любимият, но ако трябва да правя топ 3 на емоциите си като зрител през последните пет години, то без колебание бих ги наредил така: 1. Настръхването при кадри като онзи на бара или самоубийството на Бруно Ганц; 2. Страхопочитанието при появата на началните надписи; 3. Нямото възхищение при появата на финалните надписи. И съм сигурен, че след пет години пак ще е същото. И така до следващата трилогия. Че и след това - докато прахът на времето ни раздели.

Сън

счупени парчета от спомени лежат
на пода овъргаляни, погалени от прах.
същинска пустош, по която стъпваш -
ни слънчев пулс, ни грохнало дърво,
дори и стените неиззидани
не дават мир на твоята душа.
но ти не ще търпиш сълзи,
избърсваш и вървиш напред,
избърсал даже мъката,
попила по изстрадало лице.
остави сълзите, да досаждат на съня,
който също пъшка във прахта!
тромаво се раздвижи и не забравяй,
че няма друг достоен да слепи
картини сън в една голяма,
но нека те тежат на друг, а не на теб!
колко дълъг е животът днес -
издъхнал ще склоня глава за тази нощ,
но духовете бдят над моето безсъние.
"не заспивай", ми нареждат те.
"недей очите да затваряш, не!
забрави за сън, недей заспива,
в съня те чака твоят ад -
любов, която си забравил.
ще прозреш, че е била до теб, а после
убил си нея, а с това
и своя спомен, гърчещ се на пода."

Grayceon - Sleep
Memories crack and fade to dust
They are the barren land you walk upon
Where the sun beats, the dead tree and dry stone offer no relief
Step by step, there are no tears left, not even the comfort of them dry on your face
Leave them, leave these burdens for your dreams
Dreams crack and fade to dust
They are the barren land you walk upon
Right foot, left, there's no one left but you to piece them back one by one
Leave them, leave these burdens for your dreams

So long is this lifetime, today
So then let me rest my weary head for a night
But the ghosts, they stay
'Don't close your eyes,' they say
'Don't close your eyes, stay awake'

Don't close your eyes
Don't go to sleep
Don't close your eyes
For in your dreams you'll find you had love
You'll see that you've lost
You'll know that you've killed in this world

And the loser is...

Сандра Бълок спечели Оскар. Това изказване, разбира се, не цели да каже нищо за нея самата, не съм я гледал, нямам и намерение, но и без да съм, знам, че със сигурност е спечелила за по-класен филм от пошлотията, за която наградиха Джеф Бриджис.

За друго иде реч. Всяка година има Оскари. Всяка година има всевъзможни награди. Но освен това всяка година всеки от нас има рожден ден, има 28-ми (ако не и 29-ти) февруари, има квоти за еди-колко си нови контакти, квоти за изненади, за незабравими моменти. Квоти за всичко и всички. И тези квоти са съвършено безстрастни спрямо мечтите ни да си направим собствен пъзел и да кажем - ох, ама вие сте двама, пък има място само за един в сърцето ми, хайде влизайте, ще си намерите къде да легнете, дано да ви е уютно, приятен престой. Че е трудно да залепиш личния за календарния цикъл - трудно е. Но друго ми е по-интересно.

Не прекаляваме ли с компромисите, при това притъпявайки гласа на всяко възражение против тях? Вместимостта ни е априорна, макар че ние я опознаваме постепенно и никога отведнъж. Като сме си внушили, че точно трима души могат да се съберат на върха на пирамидата ни, това може и да не е вярно, само че понятието за "три души" като мярка за вместимост вече е налице и всяка промяна се развива върху него, а не въобще. Та с помощта на тази вместимост ние вече сме се оплодили с идеята за нов Аз и родилните мъки могат да започнат. Израждаме Аза в страх, защото няма как да го изоставим, без с това да изоставим и себе си. Абортът ни е забранен.

Като резултат се влюбваме насила, но естествено, никога няма и да разберем, че е насила, защото Азът, в чийто състав влиза да е влюбен, е там, за да замени това скапано от случайност тяло, което сме ние в предазовия етап. Как да се бунтуваме срещу дълга си в такъв случай? Но не само влюбване, това е предпоставка за надценяване, респективно изкривяване и откровено съчиняване на нечия личност; предпоставка е за отмиране на занаяти и изкуства или за тяхната девалвация, защото като имаш да раздаваш награда, субсидия или просто свободна ниша, а човекът липсва, то механизмът рухва. Предпоставка е и за опасности - ако си имаме мания и без да искаме, изберем циклофренията вместо събирането на пощенски марки, това ще е все квота за мания, но с различна стойност.

Сега се сещам как като малък за първи път срещнах жури (май в Карлови вари), което да откаже да присъди награда поради липса на достоен кандидат. Колкото се шокирах, толкова и впечатлих. Шокирах се, защото журито е превърнало годината в нулева, сякаш я няма, не е годна, не си е изпълнила предназначението. Впечатлих се обаче, защото това изисква някаква почти демиургична смелост. Да признаеш провала, макар че никой не го желае от теб. И така, отивам в Карлови вари и оставям Малинката на Сандра...

Времето е наше

Толерантност? Но защо...
Мигнеш ли, то вече съм в заплаха,
от очите на очакването, взрени в мен,
но повече - от границите ти, които задушават.
Видно е, разтапяш се от нежност,
но проблемът не е твой, макар че
границите са и в зрителното ти поле,
и в мълчанието, с което ги приемаш.
Не страдай, и аз ти ги приемам,
но твойте граници - това си ти,
колкото и упорито да избягваш,
и те говорят вместо теб.
Дори да ме обичаш, докато умра,
ти пак ще гледаш странно, щом намеся
онова, което вчера съм мечтаел,
защото то е само плод,
достъпен за откъсване и сочен.
А аз споделям крачките до плода,
със страничните пътеки, по които
стигнах, без да съм нагазил
през изровени пъртини.

Да пробвам - думата е моя.
Грижливо ти трасирам път до мене,
опеката изглежда да е силна,
и щом понеча да разстрелям,
ти си вече другаде и друг.
Вярно, изборът е труден,
а всеки трябва да го прави,
къде да бъде, как да каже
истина, която е една за всички.
Но тогава как се успокояваш -
че нанкаш като бебе или че
добавяш скалп в препълнения склад,
само със желанието ти да разбираш?
А какво разбра? Какво узна?
Каквото и да знаеш, тъй ще бъде вечно:
правила във моя или твоя полза
ще са мислими с тези граници, които
замразяват съпротивата отвъд
себе си и свойто късогледство.
Но едно-единствено остава справедливо,
символът на истинската демокрация,
времето. Да (се) виждаме през него!