Project Dostoevski е една чудесна книга. Усещането за чудесност бих сравнил с напълно естествената чудесност от дишането. Вдишаш и издишаш. Концентрирано поемаш живот в себе си и после литваш освободен. Тази диалектика е чудесна. Завършена е. Ето как се превъплъщава в нашия случай.
Вдишваш чрез умозаключенията от общ и още по-общ характер и издишваш чрез почти инфантилно непринудения диалог. В някое друго измерение слабият двойник на Project-а би постъпил по обратния начин - би закрил рехавите умозаключения с деепричастия, конюнктиви и конюнктивити. Крачката от онова, което мъгляво се нарича "ърбън", и кенефното не може да се обясни, но се развива по интуиция с помощта на четива като това.
Вдишваш чрез навързаната по танцувално сложна структура (стъпка А - стъпка Б - стъпка В - стъпка В - стъпка Б - стъпка А и т.н.) и издишваш чрез брутално пародийните преходи между стъпките, след които си мислиш "е що па да не се случи сега това, ей така, без никаква логика", а малко по-късно - "хмм, това не беше ли споменато последно преди шейсет страници" и съвсем по-късно "абе, това не знам как се случи, ама си е баш на мястото". В другото измерение бихме очаквали по-скоро да се влачим от сцена към сцена с глави, а главите да не се различават помежду си. А колкото и да сме умни, трябва си и екшън, мамка му.
Вдишваш чрез внимателно изчислените трикове и безкрайните провокации към интелекта и издишваш в редките, но най-ценни в цялата книга лирически отклонения, когато право в очите получаваш отговорите, които си търсил, щом си си взел Project-а. (Предполага се, че щом си я взел, значи не си случаен, а фактът, че самият автор мисли по същия начин през цялото време, ласкае силно суетата ти.) Отговори за вината на всеки, за невъзможния изход от Системата, за нашествието на ГМО-тата. Колкото и да сме умни, трябва да се разбира какво искаме да кажем. И да бъдем не само професионалисти с изтънчен стил, богат речник и замечтано обречен вид, но и хора, понякога.
И като стана дума за това колко сме умни, най-логичната и навярно единствена целесъобразна мярка на умния човек сред нашествието на ГМО-та, е да свие рамене. Свиваш рамене и запазваш поне скромното си битие в твоята си издълбана с много болка дупка в Системата. Project Dostoevski дава надежда, че има живот за умните и отвъд свиването на рамене. Нужно е само да не свиваш паралелно и чувствителността си. Ако всеки от нас се научи да наблюдава абсурда с подобна поразителна прецизност, самотата ни ще бъде по-малко самота. И Системата ще бъде по-малко Система.
Ако пък сте се смяли достатъчно на тази книга, успехът й е не по-малко гарантиран.
Вдишваш чрез умозаключенията от общ и още по-общ характер и издишваш чрез почти инфантилно непринудения диалог. В някое друго измерение слабият двойник на Project-а би постъпил по обратния начин - би закрил рехавите умозаключения с деепричастия, конюнктиви и конюнктивити. Крачката от онова, което мъгляво се нарича "ърбън", и кенефното не може да се обясни, но се развива по интуиция с помощта на четива като това.
Вдишваш чрез навързаната по танцувално сложна структура (стъпка А - стъпка Б - стъпка В - стъпка В - стъпка Б - стъпка А и т.н.) и издишваш чрез брутално пародийните преходи между стъпките, след които си мислиш "е що па да не се случи сега това, ей така, без никаква логика", а малко по-късно - "хмм, това не беше ли споменато последно преди шейсет страници" и съвсем по-късно "абе, това не знам как се случи, ама си е баш на мястото". В другото измерение бихме очаквали по-скоро да се влачим от сцена към сцена с глави, а главите да не се различават помежду си. А колкото и да сме умни, трябва си и екшън, мамка му.
Вдишваш чрез внимателно изчислените трикове и безкрайните провокации към интелекта и издишваш в редките, но най-ценни в цялата книга лирически отклонения, когато право в очите получаваш отговорите, които си търсил, щом си си взел Project-а. (Предполага се, че щом си я взел, значи не си случаен, а фактът, че самият автор мисли по същия начин през цялото време, ласкае силно суетата ти.) Отговори за вината на всеки, за невъзможния изход от Системата, за нашествието на ГМО-тата. Колкото и да сме умни, трябва да се разбира какво искаме да кажем. И да бъдем не само професионалисти с изтънчен стил, богат речник и замечтано обречен вид, но и хора, понякога.
И като стана дума за това колко сме умни, най-логичната и навярно единствена целесъобразна мярка на умния човек сред нашествието на ГМО-та, е да свие рамене. Свиваш рамене и запазваш поне скромното си битие в твоята си издълбана с много болка дупка в Системата. Project Dostoevski дава надежда, че има живот за умните и отвъд свиването на рамене. Нужно е само да не свиваш паралелно и чувствителността си. Ако всеки от нас се научи да наблюдава абсурда с подобна поразителна прецизност, самотата ни ще бъде по-малко самота. И Системата ще бъде по-малко Система.
Ако пък сте се смяли достатъчно на тази книга, успехът й е не по-малко гарантиран.
Няма коментари:
Публикуване на коментар