Когато се подготвяш за новия филм на братя Дарден, ти вече знаеш немалко за него. На първо място, знаеш, че новият Дарден е всъщност стар, но не - дори не понечвайте да критикувате, защото "клишираността" в случая е наложителна. Когато си усвоил перфектна система, ти си длъжен да я прилагаш, а когато тя е перфектна не заради рентабилността си, а заради естетиката си, имунитетът е налице. Мълчанието на Лорна наистина не прави изключение от предшестващите го - това е педантичен мониторингов доклад, който отразява същата картина като през 96-та, началото на игралните филмови опити на братята. (Друг е въпросът дали това "игрално" кино не е по-документално и от Кинопрегледа на петилетката.) И ако си търсите виновник, нека бъде "клишираната" действителност, заседнала като ихтиозавър във времева киста. Уверен съм, че в мига, когато двамата се оттеглят от пейзажи, различни от западащите белгийски еквиваленти на Люлин, то светът ще се е спасил от Апокалипсиса. Още по-уверен съм, че това няма да стане.
Второто, което знаеш за новия Дарден, е, че от самото начало ще се наложи да узнаваш неща, които няма как да знаеш. Но ако си гледал внимателно каталога им, ще установиш, че това не е страшно - до самия край ще си разбрал не само задължителните елементи, но и поне част от дузината паралелни сюжетни линии, които те приканват да търсиш плотхолове. Безуспешно. Защо тогава не устояваш на изкушението да гледаш за гафове? Навярно, защото не си привикнал на "подвижни" сценарии, които не произхождат от конвейера, нито пък от разваления конвейер на нечие объркано самовлюбено въображение. Сценарии, които са винаги там, на площадката, и авторът им събира страниците всеки ден под фарта. Неповторима е тръпката да тръгнеш от нулата без грам информация за герои, които от първия момент са задъхани и трескави, а пък в края да чувстваш същите анонимници по-близки от себе си.
Но най-приятно е усещането, че щом угаснат светлините (на десктопа), няма да слушаш драматично-симфонично-сеизмично-патетична музика, а ще се мъчиш под съпровода на триони, банциги, обществени перални, мотопеди и пирони, забити накриво. И мълчание...
Второто, което знаеш за новия Дарден, е, че от самото начало ще се наложи да узнаваш неща, които няма как да знаеш. Но ако си гледал внимателно каталога им, ще установиш, че това не е страшно - до самия край ще си разбрал не само задължителните елементи, но и поне част от дузината паралелни сюжетни линии, които те приканват да търсиш плотхолове. Безуспешно. Защо тогава не устояваш на изкушението да гледаш за гафове? Навярно, защото не си привикнал на "подвижни" сценарии, които не произхождат от конвейера, нито пък от разваления конвейер на нечие объркано самовлюбено въображение. Сценарии, които са винаги там, на площадката, и авторът им събира страниците всеки ден под фарта. Неповторима е тръпката да тръгнеш от нулата без грам информация за герои, които от първия момент са задъхани и трескави, а пък в края да чувстваш същите анонимници по-близки от себе си.
Но най-приятно е усещането, че щом угаснат светлините (на десктопа), няма да слушаш драматично-симфонично-сеизмично-патетична музика, а ще се мъчиш под съпровода на триони, банциги, обществени перални, мотопеди и пирони, забити накриво. И мълчание...
Няма коментари:
Публикуване на коментар