Тяхното безумие не можеше да продължи безнаказано. През деня творяха принципите на красивото си разлагане, а през нощта танцуваха, докато не заспиваха с подути глезени. Болни, вторачени и голи.
Пактът им за ненападение обещаваше, че единението не може да бъде единно без единия. Успехът на формулата беше гарантиран. Тя гласеше, че стремежът им един към друг е могъщ, точно толкова, че да укрепва след всяко предизвикателство на егото.
Формулата беше съвършена всеки едни техни 24 часа. Плачеха от умиление, докато целуваха коленете си. Това обаче не е история за вживяване и самозабравяне. Напротив, дори самоиронията беше част от план-програмата.
Нуждата от брандиране на живота е темата на приказката. Затова и кулминацията идва почти незабележимо на фона на завръзката. Един ден той се замисли за своя прекрасен личен свят, създаден да бъде споделен с нея. И се ужаси, че нищо в този прекрасен свят не носи отпечатъка на неговата безкрайна и все пак пределна като интензивност любов. И малките неделни бири, и среднощните изповеди, и тези химни, в които се кълнеше - това бяха все крясъци от несподеленост. И всички те отпращаха в дъното си към някоя зла, зла жена, лъхаща на студ. Кой тогава е адресатът на цялото нарочно съвършенство?
Върна се съкрушен, заключи се и изхвърли ключа през балкона. Извади всички нейни снимки в цял ръст, изразя внимателно коленете по ръбчетата и започна да ги целува истерично. В малкото светли моменти не се усещаше, но най-накрая постигна нещо повече от съвършенство. Постигна мир. Мир между света и пакта. Накрая тя нахлу обезпокоена и сякаш всичко си дойде по местата. Или нещо такова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар