Гледам Михаил Миков (от Кула) по телевизията и се чудя върху следното: дали пък комунистите не ни мачкат, защото всеки от нас е пределно "наясно" с това колко ужасни хора са те и съответно се плашим да влезем в елементарна битка с тях? Така накрая остават петима камикадзета на преден план - е тях не само комунистите, но и всяка друга организация на повече от сто години би ги смачкала, нормално.
А също колко често бъркаме своите тестове заради психическото напрежение. Тук не бива ли да е по-сложно, там се получава натрупване от отговори б), ама този отговор сега по принцип или за конкретния случай е верен и тъй нататък.
И все така - какво правим в ситуация, в която желаем обекта наблизо, само че той, макар и близо, не прави крачката, а ние сме твърде горди да я предприемем? Блокаж от криворазбрана чест. Поразени от чувство за мъст или прост афект, се концентрираме върху малката, но много по-обозрима битка по надцакване на другарчето, вместо да спечелим самото другарче.
Какво е общото между всичко? Че по света трябва да действа презумпция за смелост, а не за страх. Че аксиомата е единственото решение срещу безкрайния цикъл тези и антитези на логиката. Аксиомата далеч не дава смисъла, но дава съдържанието на смисъла. И ако великата жертва, която принасяме, за да не се опарим от твърде много смелост, е телесното уютче, то навярно трябва да се примирим, че не заслужаваме нищо повече от неговия нисък хоризонт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар