Метанекрозата

- Върнете ми сънищата!

- Имаш си сънища достатъчно.

- Не онези с хората, другите!

- С какво си ги заслужил?

- С нищо.

- Тогава как се сети?

- Вижте, покаях се. Без причина, просто така, просто сега... Разбрах всичките си грехове да търся истории в сънищата, така че и аз да разказвам на другите, вместо да стоя като идиот и да се радвам на поредния си образ.

- Но ти сам отрече образа...

- Знам!
- Сам го нарече "импотентен"...

- Защото животът беше импотентен.

- И какво искаш?

- Представям си следното: взимам малко момиче от тъмната нощ на моите първи сънища. Превеждам я през площадките на моя безсюжетен театър, в който не само имаше повече логика, а и сънят сякаш беше по-насищащ... Както и да е. Момичето се среща с бездомните кучета, които ме ядат денонощно, а после с влака, който няма как да не ме блъсне. И тъй като тя никога няма да се върне обратно в блудкавия свят на хората, който съм принуден да живея по два пъти на денонощие, то заедно се превръщаме в търкалящи се черно-бели кръгчета и почваме да си търсим мястото в равнината. Срещаме много оранжеви квадрати и винени мушици и поттегляме дружно.

- И след вас няма нищо, защото това вече не е сън, а е реалността, нали?

- Да, да!
- Ха-ха.

- Как разбра?

- Ох, не мога да спра, ха-ха-ха...

- Защо се смееш?

- Много просто. Ти си черно-бяло кръгче.

Цитатът на деня

Да ти призная, вече не пиша музика по този начин. Няма да го наричам евтин трик, но си е тъкмо евтин трик – в песента има методи, които улесняват крайния ефект. Знаеш, че правим абстрактна музика и изведнъж чуваш нещо, което е лесно да се направи, така че да впечатли другите – с постепенното изкачване на мелодията, с динамиката, с цялата си композиционна обяснителност. Това впечатлява лесно. Нали си гледал Амадеус? Моментът, когато Салиери е придворният композитор, а Моцарт е все още млад и неизвестен. Щом Салиери удари последния акорд от операта си, той го прави с патос, тържествено, и хората се радват много. Но когато Моцарт завършва операта си по-изтънчено и двусмислено, хората не знаят какво да кажат – и след някакви си двеста години те вече смятат Моцарт за най-великия композитор на своето време. Лесно е да си бърз, шумен и драматичен на финала, по-трудното е да не се изкушаваш от такива номера.

Излъган, pt. 13

Включи се. А после се изключи. И това е всичко.

И това е всичко... - какво тежко оттекване, а дори повече - как пронизващо се нанизваш на кукичката, когато всичко онова, вовеки повтаряно ти за невъзможността на твоя опит - се изсипе в цялата си очевидност и за първи път го видиш. Виждаш - с избухнали от разтваряне клепки, които цял живот уютно са повтаряли чуждите максими и сред тях и тази за включването и изключването.

Но сега максимата прониква в стомаха ти. Оттам се приближава към съвестта ти, която кашля посред нощ, докато сънуваш доскорошната си безметежност. Само го вижте - момчето се цели нависоко, момчето подскача неврастенично да преметне планината, за която е разгласено, че е невъзможна. И то скача ли скача, но не дори от смелост - а от страх. Страх, че ако спре да скача, планината ще припадне връз него. Да даваш знак за смелост, а да си толкова по-зрял, че да виждаш красотата във страха - една фигура, по която науката няма да се произнесе във скоро време.

Страхът на момчето ще е все така неотменим. В малките часове ще го опиянява, а през останалото време ще крепи оставащата му мечта, че орнаментите са орнаменти, не защото са дребни и незначителни, а защото са докосване от гения. Архитектурата обаче няма да кима във съгласие.

А сега момчето ще бъде ударено от мисълта, че от него се иска да се включи и изключи - нито повече, ни по-малко. Без грам талант, но с усърдие към занаята. Колко разкъсващо е да не можеш да обозреш всичко, но да можеш да обговориш всяко нещо поотделно в черупката му. С интерес, фригиден към орнамента.

Така, под угроза да умреш, без да узнаеш всичко, веднъж се включваш и оставаш включен до момента. До момента, в който става непоносимо да си изключен от изключването, а изключването ти е немислимо.

Елипса

- Къде ще седим? Отстрани или в средата?

- Коя среда?

- Да.

- Само се заяждаш.

- Не се. Нотката в гласа ми е логично следствие от твоето заяждане.

- Само се заяждаш...

- В следващите два дни няма да се виждаме.

- Супер!

- Сега кой се заяжда?

- Ммм...

- Кой? Кой?

- Ммм... Амиии, не, аз просто исках да кажа, че съм съгласна с твоята програма и няма да мрънкам, че не се виждаме.

- Ха. Ха.

- А! И не забравяй, че ти си дори по-голям демагог!

- Да, по-голям съм. Защото имам повече талант в това от теб.

- Гррр...

The (beginning of the) End

А с тях - и ние

С кожа, изтъняла и намачкана,

с кокали, оголени издайнически,

подгонени от движения нервни,

напъпили от горски пещери

а също - и от ведри небеса,

разбихме се в земята.

Годините изтекоха, а с тях - и ние,

но съпротива ще има и ще бъде раздадена.

Ще бъде раздадена.

Isis се разпаднаха. На мен ми е много тъжно. Ще се опитам да смекча трагедията, напираща от сутринта насам.

Тъжно ми е, защото слушайки ги, виждах смисъла на цялата работа - крещиш високо, за да видиш дали някой ще си познае душата по крясъците. И като видиш, че това става, как да не продължиш? Е, аз бях един от онези, които усещаха, че някъде в стратосферата душата ми намира своя ритъм в тяхната музика. И когато този ритъм трябва да прекъсне, мъката има космически размери - и буквално, и преносно. Да, те знаят по-добре, хубаво е да се откажеш на върха и прочие, но кажете това на душата ми. Тя не вярва, че Isis нямаше накъде да отидат тепърва. И си иска обратно галактиката, която сега й отнемат.

Винаги съм плакал само за хора, които умират в момент, когато имат какво още да дадат. Знам, че е донякъде безчовечно, но животът без смисъл така и не ми се... осмисли като концепция. Светът е свръхчувствителна и наранена прелъстителка, която никога няма да захрани сантимент дори към един от своите любовници, само защото пази скъпи спомени от него. И ако любовта е толкова важна за нас, то е, защото самият свят с неговите оръжия на име логика, актуалност, забрава не ни осигурява най-важното качество на любовта - спокойствието, че не бива да се доказваш постоянно като пред съд. Е, Isis свалиха прелъстителката и съществуването им носеше смисъл. Този смисъл беше дотолкова интензивен, че още не мога да повярвам как са успели да постигнат такава дълбочина на мисълта, без нито за момент да отнемат от емоционалността. Сега имам цялото възможно време да се чудя, но сякаш вече никой не пита изобщо...

Освен това е ужасно да четеш признанието им, че разпадането не е плод на събитие, а на дълго отлаган процес - вътре в сърцето на един от най-задружните и трудолюбиви колективи някога. Колектив, който никога не е показвал и белег на съмнение относно своята непробиваемост, и който не е сменял никога членове за близо 15 години. Тогава какво? Ами, нищо. Просто нещата в един момент са спряли да се случват. И фактът, че синдромът на вселенското омръзване е покосил една толкова здрава група, може само да отчайва и демотивира за всяко наше бъдещо действие. Как да не плачеш пред гледката на хора, довели мечтите си до неподозирани хоризонти, хора, проникнали в метафизиката на музиката, които ако им кажеш всичко това, ще отвърнат - yeah, whatever. Веднага си представям образа на гигант, който е пораснал толкова, че е пробил земята и си удря главата в някой астероид, а растежът му продължава. Той е скочил по-високо от нас, но това го прави не просто самотен, а вече излишен. Светът за него се е превърнал в книга реликва, която има начало и край и отвъд която няма нищо друго интересно.

Но най-тъжно от всичко е очакването за затъмняващата сила на времето. Ние никога няма да разберем какво е можело да стане, но по-важното - никой няма и да си задава този въпрос. Светът е твърде забързан, че да жали някого, който е можел да вземе повече от него, но не се е възползвал. И аз след години ще чета това писание и единственото, което ще ми идва наум, е да си припомням всички спомени с тази музика и да се мъча да си възвърна същата някога девствена емоция. А накрая ще ме заболи глава и ще продължа напред...

В полза на ирелевантността

Защо да мислим формула за живеене, като животът не се случва по формула? Това е същата наивност на странника, който се намира в чужда земя и говори на своя език, докато иноземците дори не разбират какви са тези "постаменти" като субект и предикат и кому е нужна цялата аристотелева логика. Но той не ще промени себе си, защото границите на езика му са границите на неговия свят, както ни научиха преди време. Светът обаче има много още да измине, допреди да се ограничи...

Светът има много да се ограничи, докато разбере за нашите планове за него. А всъщност самата концепция, че той ще тръгне да ни разбира е същото протокоперниканско заблуждение, което Кант би трябвало да премахне, но което, тълкувайки Кант, можем да си възвърнем обратно - не можело да познаваме извън сетивата си, категориите им са толкова абсолютни, че без грам опит знаем, че всички жени са к**ви (примерно), та защо пък наистина да не си внушим, че "време", "пространство" или "количество" са създадени от нас, но не за нас, а за света сам по себе си?

А истината е, че светът, който вярваме, че се приближава към нас и ни се разкрива, е всъщност макетът на свят, от който имаме нужда, за да продължим нашите експерименти. Представете си една ваша мисъл, а след това я изкажете на глас. Ето така ще разберете какво значи да не може да кажеш нещото само по себе си и затова да се налага да го... казваш. Звучи нелепо, но е тъкмо така - още в избора си на допустими действия ние сме свели всичко до едното просто изказване - изказване на света, на мисълта, на каквото щете, макар че онова, което искаме да направим с мисълта, за да бъде тя мисъл, не е казване. Казването е просто превод и затова се превръща в неизбежен компромис. Същото е със света, който не можем да "изкажем" и неговото неизбежно изказване чрез света, който "познаваме".

И пак така - няма нищо по-съвършено от позата на циника, надживял всеки детински опит за самонавиване. Точно толкова съвършена е и позата на планиращия своето ставане, за когото фундаментите на личността са напълно сигурни и осмислени и няма какво да го спре, докато не ги постигне. Само че и двамата герои са странници, които ще сготвят някой зулус, посмял да се осъмни в тяхната перфектна конструкция, а уж те претендират да са съвършени и толерантни. Какво лицемерие, а?

Лицемерието им идва оттам, че те са се възползвали прекрасно от ирелевантностите по света - ако вярваме на очевидния факт, че земята е пренаселена, те не биха се раждали, нито пък биха се развивали без собствената си воля за съвършенство, която тъй или иначе е нереализируем изцяло идеал. Както и всичко останало, с което се занимават и не биха могли да не се - все пак позата им изисква активен живот. И изведнъж - край с ирелевантностите, светът е формално приключил. Да, в разваления превод на някого би могло. Само че тогава какви са тези амбиции за универсалност? И може ли да си отшелник циник, който поне несъзнателно да не си внушава, че е стигнал едно върховно ниво, отвъд което няма нищо и никой? Или пък свършена (ъ-то не е изпуснато нарочно) личност, която да си е спечелила с честен труд състоянието на свършеност и да не иска светът да си даде една пауза и да разпредели заслугите на всички по тяхното състояние?

И още веднъж - защо да мислим формула за живеене, като животът не се случва по формула?

Излъган, pt. 12

А представял ли си какво ще стане, ако се окаже, че всичко можеше да бъде по-различно? Ей така, с едно пощракване - чукваш по бюрото и всичко е друго, а ти си същият? Какво, няма ли да си? Няма, разбира се, и тъкмо там е проблемът. Всяко твое решение носеше парливото неудобство на единствено възможния избор. Много драма, много нещо - а във всеки случай ти беше същото дете, носещо в себе си неизброимите пороци на детството.

И ти опитваше, но опитът оставаше някъде в далечината, пренебрегнат - защото ти вече беше станал онзи, когото беше решил да бъдеш. Трябваха ти само някакви си рутинни години опит(и), за да може като цвете да разцъфтиш и така да реализираш себе си окончателно. Всяко действие - изчислено, всяка стъпка - никога самотна и затворена, а символ - единственият начин да я осмислиш. Да я бутнеш - равносилно на деликатното почупване на някой прешлен.

Но ето, че дойде денят, в който се наложи да избираш по инстинкт. Твоите сетива, алгоритмите на действителността, не посмяха дори да предвидят какви бодили сам поливаш в задния си двор. Беше прекрачил границата на смирено уважение и никога повече нямаше да предположиш колко ежедневно досадно е да ставаш себе си. И твоето себе си не е нищо друго освен красиво проваления идеал на децата да строят кула от карти на течението.

Почуквай, щракай, но вече зависиш от някой друг. Решенията намират значението си по принцип, във великото чудо на ставането себе си, а не като прешлени, изложени на удар. Затова не вярвай, че когато и да било, си вече себе си. Или всъщност вярвай, само ми кажи - какво ще правиш после? За къде си се разбързал? За къде си се разбързал...

Излъган, pt. 11

Илюзията за всемогъщество - отначало я желаех, без да се замислям. Действията ти ме подклаждаха към избор, който прилича на обковите на чекмеджетата у нас - може и без тях, но нека се поглезим малко, да усетим какви свободни щастливи хора сме. Но като се поглезим, следва лакомия и след нея - плач. И всичко това - без дори да съм те умолявал за нещо повече от чаша топло мляко и чисти чаршафи.

Измамата обаче бе разкрита - години по-късно, когато вече не можах да си представя живот без всемогъщество, а светът бе тъй нахален и пропуснал да се уведоми. И какво, че бих те винаги наказал за грешката ти - и да те разфасовам, няма да се сърдиш, а ще го приемеш с необходима почит към вмененото ми всемогъщество? Така не ще убия сиамския близнак, вътре в мен, развъден от теб - онзи, който къса косъм след косъм от гърба ми, но не дава да го приближа и с пръст. Близнакът, който ме пази от "другите", защото сам той ме разяжда повече от тях.

Отиде си в момент, когато отразяваше всичко, което можех да нарека свое. Харесвах лилавите улици и ти се втурна покрай мен да ги разхождаме заедно. Паднах си по новите теории на структуралистите, а ти ми ги разясни. Моята любов - това беше ти, с безусловната ти зараза на име всемогъщество. Сега как да те намеря, кой е адресът ти? Не отговаряй, знаеш, че те подвеждам. Адресът ти е напрашен със спомени и затрупан с умилителности - някъде там, когато бях всемогъщ.

Вярвай, с отвореното си сърце ми вярвай,

че всичко пее тъй прекрасно,

но какво от това - ти няма как да разбереш

защо отново скочих от прозореца високо.