На селски мач

Това трябваше да е нормален концерт.

Случка първа: http://twitter.com/NickHolmesPL/statuses/9014143821

Случка втора: Отиваш. На уреченото място. То обаче не е уречено, защото липсват задължителните ограждения пред залата. Пребърква те "охрана", по-клощава от теб самия (б.р. - от мен). Идва ти наум думичката "лиценз". И липсата му. Хмм, нямам билет.

Случка трета: Няма билети. ?!? Ама как така, то няма хора, нали ги изпъдихте с малоумните си изпълнения ?!? Аа, не, нее, казах, че няма напечатани билети, иначе влизайте, заповядайте.

Случка четвърта: Влизаш вътре. Ток в залата няма. Кое ли е по-абсурдно - да пестиш от най-важното (тока) или дори от най-най-малкото (сандвичите и хартията за билети)? Поне концерт има. И то нормален. Още един абсурд. Но едва ли скоро пак ще има.

PS: Има нещо толкова глобално в провинциалния минимализъм, че даже не се и замисляме по въпроса. Като да бъдеш на селски мач и да си се сраснал с атмосферата на пълен провал, до степен, че ти е уютно. Защото знаеш, че няма друго и следователно виждаш от различен ъгъл как всъщност нещата са очарователно елементарни и аха да се присегнеш, и ти можеш да организираш мач, концерт или целия обществен живот направо.

И всичко това е толкова приятно след първото претръпване, че забравяш за явната му порочност.