Годината в цитати

Others conquered love but I ran - I stood in my room and I drew up a plan.

Живеем, приемайки Слънцето за даденост. Затова пропускаме, когато внезапен лъч мрак проникне в живота ни.

Сдухано ми е.... Не, всъщност ми е сдуханко.

Стоп, имаме го!

It's not where you take things from, it's where you take them to.

Трябва да променя живота около себе си, за да утвърдя собствената си личност, имам огромно желание да дам на хората чувство за сигурност.

Chaos reigns!!!

Единствената ми молба е, мълчете и ни оставете да извадим хората от кризата.

Имам време за всичко, но времето няма време за мен.

И кому е нужно това мрънкане в крайна сметка? Не е ли досадно?

Би било твърде утешително, ако съществуваше крайна победа, но такава няма.

Аз здраво бачкам, проблемите мачкам.

Когато ти откраднат пет лева, не са те увредили, защото веднага възниква вземане за пет лева.

Питаш ме кое ми е повлияло най-много? Суеверието, че съм роден под щастлива звезда. То не е и суеверие, аз знам, че съм роден под щастлива звезда.

Аз не те душа. Само метафорично.

Катарзисът на бълнуващия и неговите въображаеми гробници

Весели празници!

в сънищата мои не прозира
божество по-близко от това
душата е на дупки от вълни
след всеки техен тласък
напразно слънцето жадувам
надишан със илюзия
как то припада
отвъд трептящите полета
и оцветява със внимание
това загърнато величие
слузести неща! попейте ми!
умирам за песента ви от недрата
дълбоки като звездните недра
недра на светещото царство горе
аз умирам
амонит! от времето вовеки забравен!
удави ме със едно облизване
с окото закърняло ме дари
да видя картини видени от теб
някога много отдавна
от теб и от всички морски богове
по вълните се клатушкам
а небето се клатушка с мен
от измисления си кораб призовавам
онези които не помнят
сушав поглед отправен към тях
опомнете се!
сънят е паднал неусетно
потопил е храмовете
и формите
натворени от самите богове!
сега съм сам
и прешляпвам
из връхлетени от потопа места
из бездните на Мисълта
из пещери обсебени от сънища
какъв западнал град!
с какви ли корали облечен
преведен грешно от някое племе
изгубило хилядата си левги
кошмар! говори ми!
да чуя ехото ти във вълните
лашкащи корабите млади
и после във заслужената дрямка
богове! милвайте ме със ръце!
ръце одраскани от ада
претопете моето съзнание
нека да е роб на красотата
на този свят обръгнал на видения
а след това ме погребете
в храмовете ви където
завинаги да се любувам
на царството на лудостта

maudlin of the Well - Catharsis of Sea-Sleep and Dreaming Shrines
In my dreams I see no nearer god.
The waves that move,
They pierce my drifting soul.
With want I reach in vain to grasp the sun
As off it falls beneath the dancing fields
And paints fore'er this spout-girt majesty!
O, slimy things!
I yearn to hear you sing from depths as deep as stars doth shine
From realms of light above.
I wish to hear thee sing!
O, ammonite with aeon-closed eye!
Speak to me in water-tongues
And grant to me the eyesight you once saw
The Sea-gods with!
My voyage as above, so below
Upon a dreaming ship I sail
Upon my life I conjure they whom no dry eyes have seen
Since sleep hath stolen over forms and sunken temples built
By gods themselves!
Alone I embark for cities immersed
In depths of thought and caverns full of dreams!
What corals dress this city fallen?
What the magick language lost one-thousand leagues?
Nightmare! Come, and speak to me
From beneath the waves that rock young ships
To slumber sweet
Gods, caress me with thy chthonic hands
Steep my mind with the beauty of a vision-world
And bury me in temples where my soul
Can e'er explore these realms of madness submerged!

Излъган, pt. 3

Защо никой не ми каза, че всяко нещо може да бъде наваксано, но толкова седефчета надничат и чакат да бъдат изпуснати? И значение имат само те, същите, които небрежно съм смятал за небрежни, а не онези, които ме наядоха отново и отново? Защо?

Ето те и теб, мръсник, с ненавистно изчистена мисъл. Презирам твоята толерантност. Ти ми я буташ, само щом се почувстваш виновен и вземеш, че се порадваш на тоя пуст живот, за когото страдам и в това е моята радост. Трижди проклет да си, защото провалът ми те кара да бъдеш добър.

Когато вчера очакваше да чуеш моята ведрина, срещна крясък от тежка рана и те досрамя. Все едно съм те карал. Аз ли да ти обяснявам, че всичко е свързано и този крясък идваше не от друго, а от предишен, отдавна забравен момент, когато някой ме е настъпил в тълпата, но аз съм решил да покажа воля? Или че това отвежда до по-предишен момент, когато една твоя дума можеше да ме запрати, където си поискаш, но думата... Не, ето пак, не те обвинявам, ти си най-прекрасният човек, когото познавам, само че този факт отдавна се изпразни от смисъл.

Толкова ми се иска да седна и да плача пред теб, но твоите детски питащи очи ще ме огледат и ще запитат как така бих плакал именно заради нещо такова. И тогава ще се наложи да се надигна за последен път и да убия един от двама ни.

Приятнострашно

Забележителен театър, но по-важното - едно от малкото неща, попаднали в зрителното ми поле напоследък, които не просто се харесват на извратения ми мозък, но бих препоръчал на всеки срещнат. Причината е проста: много рядко се среща идеалната средина между актуалното, ежедневното и от друга страна - чистия театър, който би трябвало да обединява всичко актуално под един общ модел и така да дава чувство за безсмъртие.

Е, "Приятнострашно" би могла да бъде безсмъртна. Представям си го. Защото в нея хуморът е толкова внезапен и стряскащо естествен, че мигом се сещаш какво ще предстои след него. Няма да е ужас, няма да е трагедия, а нещо по-страшно - объркване. Това е и големият извод за мен - докато ужасът те напада, но така ти дава отличния шанс да контраатакуваш, то объркването прилича на гадна тъпа болка, недостатъчно голяма, че да страдаш и да имаш правото на страдание, но точно колкото да ти напомня за себе си всеки ден. И изборът, който правиш под принуда, е да свикнеш с объркването и да си го възпиташ. То пък ще те възпита, че нищо на света не е нито приятно, нито страшно. И така ще продължите заедно - без начало и без край, точно както е очертано в пиесата.

Другото очарователно в представлението е, че по много елегантен начин налага своя собствена философия за театъра, без ни най-малко тя да деформира текста или да ни ограничава в избора ни на гледна точка за него. Повтарящите се мотиви играят ролята на визитка, която свързва привидно фрагментарните разговори и така става невъзможно да се разсееш или изключиш дори за момент от случващото се. Арматурата също изглежда много здрава с тези свръзки между сцените, в които актьорите от предната остават на сцена известно време, докато следващите не "попият" техните реплики. Извънредно просто и ефективно, а колко иновативно изглежда само... Снежина Петрова пък е толкова талантлива, когато излезе от клишето на свръхчувствителна квази-феминистка, че чак се чудя на всички, които я ползват само в това й превъплъщение.

Но най-голямото достойнство на "Приятнострашно" е, че се случват много неща, изскачат бомби от нищото, диалозите се надпреварват един друг към незнайна цел, но накрая, сред цялото това изобилие от театър, всичко си идва на мястото. И това всичко не е някакво послание, не е идея, поука, сюжет или каквото там, това е просто... всичко. Едно успокоение, че знаеш защо си отишъл да го гледаш и знаеш защо утре няма да бъдеш същия човек под негово влияние.

Или както се казва на едно място в подчертано безлична форма, "не се безпокой. Великите неща се случват, ако ще се случат. Случват се." Да, случват се...

Да живее Доган!

Когато четеш някое от малкото премерени изказвания на Доган, ти идва да се блъснеш в стената. Не е честно хората, които имат най-много власт, да знаят най-много за нея и да са толкова напред с материала, че да обезсмислят всички твои размисли и най-вече страсти относно политиката в България. Каквото и да става, ти просто ще регистрираш промяната и ще си пълниш блога с глупости...

Ето няколко категорични отговора на онези FAQ, които ни мъчат със своята очевидност и в същото време нерешимост. Струва ми се, че преходът ще приключи, когато се освободим от робството на всички тези "ами ако", "ами защо" и най-вече - "ами какво можеше всъщност да се получи". Уви, толкова по-лесно щеше да е да бъдем посредствена средноазиатска страна, която се изхранва от рехавите си залежи и не пита много въпроси.

Българинът пита: Защо политиката у нас умря и се превърна в занаятчийство, запазено за кастоподобна група хора, от които не можеш да търсиш отговорност?

Доган: С идеята за „нежна революция” (на д-р Желев), „пътя към Европа”, политическия плурализъм, свободата на словото, артикулацията на темата за правата и свободите на човека, фиксирани в основните клаузи на Новата конституция, в основни линии се провежда политическата реформа на Държавата и социално-икономическата структура на Обществото. И с това се изчерпва необходимостта от Национална Визия за развитие на страната.

Българинът пита: Защо, след като студувах по площадите и изпитвах смисъл от това да съм обществено ангажиран, всичко се провали с такъв гръм и трясък?

Доган: В този смисъл т. нар. Десен проект, като алтернатива на предишния режим имаше тактически цели и задачи, но нямаше средносрочни и дългосрочни цели за цялостната реформа на обществото. По време на целия преход България никога не е имала в истинския смисъл на думата десен проект с мотивиращата сила на политическа кауза, като стратегически модел за развитие на страната при новите евроатлантически условия. (Подчертавам, че частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията са само условие и средство, а не дългосрочна стратегическа цел.)

Българинът пита: Защо не ни предупредиха, че няма да настъпи рай на земята, а ще стане много по-тежко, защото колкото повече можеш да напреднеш, толкова по-отвисоко можеш и да паднеш и това второто е далеч по-нормално?

Доган: В началния етап на Прехода се говореше за демокрация, но понятието „капитализъм” беше все още политическо табу. Тази роля обикновено се вменяваше на “съветската перестройка”. Иманентната вреда на демокрацията с частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията, не само, че не се осъзнава и приема, но има и сериозни реакции срещу тях. Разбиранията за Демокрацията се редуцират основно до свободни избори, падането на БКП от власт, политически плурализъм и свободата на словото. Подобно стеснено разбиране на Демокрацията има и във връзка с основните права и свободи на човека и на малцинствата в страната: правата и свободите се свеждат до свобода на вероизповеданията, възстановяването имената на насилствено преименуваното турско малцинство в България, и с половин уста „признаване” на репресираните от тоталитарния режим в страната.

Българинът пита: Как да забравим травмата от това, че не забогатяхме поради предателство и на кого остана да се оплачем?

Доган: Приватизацията беше по-скоро процес на финансово-икономическо окопаване и нямаше нищо общо с навременна и ефективна реформа за създаване на икономическа база за развитие на демократичния процес в страната. А родната медия, която вече усещаше бъдещата си роля на четвърта власт в новата социално – политическа структура на обществото, само между другото фиксира темата, че приватизацията е легитимна кражба на труда на две поколения български граждани и въпросът приключи. Тъкмо затова първите 10 години от прехода страната беше в положение “разкрачен стоеж” в икономическо и ценностно отношение.

Българинът пита: За какво да гласувам, така че моето гласуване да изразява воля, а не носталгия или гняв?

Доган: Нещо повече. В условията на двуполюсния модел противопоставянето на “комунизъм-антикомунизъм” първите десетина години безпардонно изместваше Националната Визия за развитие на страната. Дори и идеите за НАТО и ЕС, в крайна сметка, се реализираха на тази плоскост. И най-интересно е, че десетина години по-късно , т.е. към днешна дата и двете страни на двуполюсния модел по различен начин конституират образа на врага в лицето на ДПС.

Това е истината. А аз отивам да се блъскам.

Мързеливо за Киноманията

Нямаше избухване, което накара духовете в мен да повдигнат темата дали някога отново ще се изненадам по начина, по който преди ми действаше един рутинен клик на Програмата. Вярвам, че в бъдеще ще им натрия носа, макар че позицията им е защитима.

Най-голямо впечатление ми направи новелата на Мишел Гондри от "Токио", която премина през обичайната за филмите на Гондри вътрешна проверка "този сигурен ли е, че има право толкова нагло да си предлага сънищата като високо изкуство?" и още по-обичайната реплика "заслужава, заслужава, поне, докато може да си позволи да му дадат на тепсия Джим Кери и после да го прави да изглежда като добър драматичен актьор". В новелата бяха концентрирани част от най-смешните кадри на годината, ама истински смешни, направо метафизично - а именно "филмът" на уонаби режисьора, който пускаше пушек в залата, докато героят му, мустакат японец на средна възраст обясняваше как ако надмогнем ядрената опасност, ще успеем да се преродим и в следващия кадър той се прероди в заек, подгонен от маскиран злодей с мотоциклет, отразяващ свастика с фаровете си. Няма нужда да казвам, че филмът беше черно-бял и че горното описание има смисъл, само ако си изтеглите новелата от познатите места. Другите две определено отстъпваха, но като цяло беше любопитно да видиш как трима неяпонски режери се гаврят с досадните особености на японската култура по най-финия начин.

Новият Копола е далеч по-добре от предния въздух под налягане, а Винсънт Гало е свръхубедителен в това да играе себе си, да не говорим, че филмът както притихва към средата, изведнъж ускорява внезапно, което е много майсторско и фино за изпълнение. Проблемът е, че и Копола отдавна е класик и от чисто тщеславие се отдава на тежки и еднопосочни размисли, кадри, фрази, които прогонват цялата оригиналност на идеята. Но пък откъм драма и начин на заснемане - отлично.

Содърбърг пък по-скоро се проваля във втория си опит да бъде независим и провокативен, макар че и неговият псевдодокументален експеримент е уникален като стил. Само че си личи от километри, че не плува в свои води - снимано е реалистично и разхвърляно, а после сцените идват една след друга методично. Но пък и там имаше незабравими моменти и особено накрая, когато всички си помислиха, че филмът приключва и дадоха продължението на една сцена от средата, която привидно няма смисъл, но е много ценна именно като продължение на вече забравена сюжетна линия. Само не разбрах Саша Грей защо е чак толкова елитна, ама карай.

Антихриста бе доволно изкоментиран вече, само разбрах, че на всички прожекции е имало смях на момента с лисичето и Chaos Reigns, което доказва, че няма друг режисьор в света, способен на такъв гениален обрат. Иначе днес прочетох още нещо правилно за този филм - че при него катарзисът е обърнат от зрителя към самия режисьор, което е безкрайно любопитно, но и безкрайно порочно. Прилича малко на начина, по който майката деформираше краката на детето си.

"Глад" нямаше как да го изпусна за втори път и все така ми се затвърди впечатлението, че кино погледът над историята е вдъхновяващ за самата история. Филми като "The Wind That Shakes the Barley" са заместими от книгите и свидетелствата, но Глад - никак. Телесният характер на филма е най-силното му оръжие, защото това далеч не беше история само за глада, а за всеки опит да използваш тялото като последния и най-надежден (затова и краен) вариант за бунт. Липсата на главен герой поне до последната част (форматът на вариативните гледни точки) също е могъщ обрат в историческото кино, защото истории без герои по принцип няма. Но кино без герои има и това беше още една точка за киното срещу историята. И накрая, тактиката цялото неловко мълчание да се излее крещейки в онзи гениален диалог между Боби Сандс и свещеника е толкова прост, некомерсиален и в същото време внушителен като ефект, че си мечтая как новите авангардисти го пробват и за в бъдеще. И все пак, големият минус си остава твърде инерционният финал, уж документален, но просто залязващ без посока.

"Moon Lake" на така популярния Иван Станев беше заснет по-добре от всичко с българско участие от години насам, но разбира се, както и самият Станев каза, Езерото трябва да бъде съзерцаван, а не гледан, така че всяка дума повече ще изглежда като антиреклама за самия филм. "Ню Йорк, обичам те" беше пълен с обиграни ситуации, без които обаче животът ми нямаше да се окаже по-беден визуално и интелектуално. "Елегия" се движеше по най-малкото съпротивление и целият конфликт от книгата на Рот беше превърнат в обичайна случка от действителността, обезкостена от всякаква тънка психология. Все пак Бен Кингсли е огромен, но това вие си го знаете. Имаше и още няколко филма, но те играха твърде малко, за да бъдат оценявани, както се казваше по футболните статистики едно време. Очакваме СФФ и този път дано въздъхна впоследствие: This one fuckin' changed my life!!!

Милански вечери...

Не се смейте, аз си ги харесвам. :)

Ако ви се доцъква още, цъквайте.

Овъргаляни в превода

- И как беше?
- Това, което преживях на 13-ти, ме пречупи. Не знам, не мисля, че някога ще си върна същото настроение отново...
- Хм. Може да греша, но смятам, че причината е в твоята зависимост от очакването. Винаги пристъпваш готов, винаги си наясно какво ще ти се случи, и щом по някакъв незнаен начин те изненадат, това те довежда до шок. Познато ми е.
- Трудно ми е да определя какво се случи, да. Не знам дали си се сблъсквал с подобен момент на върховно изпълване, когато стоиш и съзерцаваш. И като съзерцаваш... ти иде да си прехапеш устата! Подобно на, ето, сигурно ще ме разбереш покрай твоите мании. Цялото удоволствие в един момент се превръща в борба. Времето е твърде тясно, тясно е. А пространството е винаги прекалено голямо и не може ти да си твоя обект. Това е и моята история - в един момент разбрах, че съм изпълнил мисията си като субект и напуснах.
- Не си ли се почувствал малък?
- Малък...
- Не, не този малък, имам предвид... Малък, в смисъл, че идват, взимат си необходимото и бягат. Те всичките, може и да не са те, може да е то, винаги може да е безлично, но е нещо, което ти се отнема, при това без много усилия. А ако има нужда от усилия, просто ги впрягат, но пак са сигурни, че ще се случи, ще те победят. Виждаш, че Дебрецен падат с нула на едно, но когато вкараха три гола по някаква случайност, им отговориха с четири.
- Вярно е, че никога не съм се усещал в истинска надпревара.
- Да, защото си длъжен да си плащаш за надпреварата, разбираш ли?
- Мисля си друго. И сега, и винаги - истинският разговор е невъзможен.
- Как така?
- Невъзможен е. Толкова ми се искаше да не е така, но езикът ни говори. Защо иначе да говорим? Какъв е смисълът?
- Може би си прав. Чуждата мисъл ще си остане загадка за нас. Но аз вярвам, че не е така. И затова премахвам всяка фуга, така че да укротя моя език. Не искам фуги. Искам да няма какво да довършваш след мен.
- Но не успяваш. Ако ти ми отговаряш на репликите, това те прави просто въображаемо кошче. Ако ти се стремиш да се хванеш за моята мисъл, значи искаш да хванеш и живота ми. И не само него, а и езика ми, който се намира някъде другаде и мисълта ми дори не подозира. Говоренето не е никакво говорене, това са крясъците на езика.
- Фугите... Не си прав, ти отричаш изобщо мисловната дейност като нещо отделно...
- Всяка истинска мисъл е самодостатъчна. Аз те слушам от добри обноски, а не защото те разбирам. И ти също. Може би обаче вярваш, че като си внушиш разбиране, ще се получи?
- Ако не си внушавам нещо, това значи да се откажа от отговора на въпроса защо говорим. А това е реален проблем, това не е наша измислица. Езикът ти не може да измисли такъв проблем. Но си прав, всяка мисъл си ходи с живота. И моята мисъл няма нужда от твоята, защото пространството помежду ни наистина е голямо като бездна.
- А времето е твърде, твърде тясно.
- Повече никога няма да се видим, нали?
- Никога.