Излъган, pt. 15

Вие, другите, не сте онези другите, на които спрях да говоря преди години. И докато онези другите така и не ми проговориха, защото нямам нужда от тях, то... от вас, от вас не мога да нямам нужда. Да, именно - не че имам нужда, а не мога да нямам - вие съдействате, вие изкачвате, и ако не бих имал нужда от ръкоплясканията ви, то от стълбичките и трамплините ви - винаги. Не говорим за красота, нея я погребахме отдавна. Говорим за довършеност.

Трябваше да кажете, че съм се изцапал няколко години по-рано. Сега всичко засъхна, какво ще правя? Разбирам, че и вие сте готови във всеки един момент да легнете на улицата и да спрете да свързвате дори обикновеното "махни се" с изместването от хорския път. Но дори най-примитивните форми на любов включват в себе си отбелязване на очевидното. А бяхте запознати поне с това, че всяко мое трепване бе съобразено с разчертаната от вас схема - лицето ми, събиращо всички бръчки и нещастия на земята.

Бръчките се оказаха с две по-малко, защото съм бил оцапан. И целият свят рухна под стоновете ви да си почивам в санаториума на нормалността. Послушах ви от пословична любезност, а после вече беше късно да се върна. Нали се чудехте каква е тайната на спокойствието? Ето такава е - стоиш и набираш ли набираш, без дори да питаш защо и разбира се - без-да-спираш. Като игра на пинг понг, която се разбързва невидимо за теб и в един момент не виждаш топчето от бързина, но връщаш. Връщаш го, но едно премигване и този ваш обект на въздишки се срутва завинаги. Така и аз - премалял и изтерзан, стисках зъби с помощта на дрогата на име драма. А вие ме изкарахте уж за малко от драмичката ми и... санаториумът се превърна в пансион.

Идвайте на свиждане понякога. Ако не ви досаждам твърде много.

Леки абсурди

До какво ни доведе дългоочакваното спасение от войната? До простата мелодийка на фалшива пианола, която слушаме ежедневно на Орлов? Затова ли ни избави от себе си, драма? Чакаме новата ти война.

*****

- Умирам.

- Сбогом, близки човеко.

- Защо си тук?

- За да се сбогуваме, как.

- Но ние се мразехме толкова години...

- При това никой не прие безбройните прошки.

- Ами да, тогава?

- Ами, нищо, не може да умреш, без да се сдобрим.

- Но...

- Няма "но", няма да ти позволя да пишеш истории на мой гръб, дори на смъртния си одър.

*****

Няма да творя, задръстено е, отвсякъде дебнат хубавини. Тъкмо в момента гледам прекрасна гледка, пиейки прекрасна напитка на прекрасния си балкон. Толкова невзрачно хубаво ми е, че ще се разтека още сега. Ето, вече съм локва. И почвам да изсъхвам.

*****

- Аз съм най-добрият писател в историята.

- Супер.

- Ама аз съм най-добрият писател в историята.

- Нямаме нужда от теб.

- Защо?

- Защото си най. Наживяхме се на найовци последните осем хиляди и шестстотин години.

- И какво да правя?

- Пиши си.

*****

Доставих си любов. А сега и малко чест, достойнство и т.н. Готов ли съм? Мм, какво липсва? Разбира се, липсва споделеност. Но как да си доставя споделеност, след като съм сам? Да се обичам самия себе си - добре, но да се споделям?

Излъган, pt. 14

Първите дни и въртележката. Още по онова време не спирах да гледам безумно кривите ти крака, сякаш кривотата бе получила своя изначален смисъл чрез тях. Отвращавах се от своята възбуда и се възбуждах от своето отвращение. Въртележката също не спираше да се криви.

Често си представях пухкави пантофки, с които погледът ми се смирява, друг път просто си избождах очите, за да не гледам с тях порочно на пороците отсреща. Но ден след ден се отдалечавах от момента на очароване, а всъщност се приближавах до неговата очарователна истина - всичко е обречено от самото начало. После още пантофки, а пред теб - кимане и тъпи хапливи коментари, но защо ли - поне да беше забавно, а не да мирише на напрежение отдалеч.

Тогава - хладнокръвно, макар и със сърбеж по небцето - грабнах секирата и започнах да разкрасявам тези дразнещо криви крака. Понечих, без дори да искам позволение, а ти набързо изпищя. Бях се превърнал в демиург, а ти пищеше - как така? Не бяхме ли се разбрали да сме неуязвими за болките, с които се занимават другите?

Оттогава въртележките се движат по разписание.

Върху един край на света

Запустяли релси на крайпътна гара в двуизмерен свят. Обрасло и плесенясало, а отпред - един човек, буен и бесен, оклюмал от безброй битки, но все още годен да убива. Каквото и да се появи, ние чуваме само изстрела и продължаваме нататък. Дори лютите му псувни се топят в четиридесетипетградусовата жега.

Синът му се появява на втората релса. Той не може да се обърне, светът е двуизмерен. Каква грешка, да забрави, че не е избил всичките си синове. Злото може да изгуби само по тъп начин. "Татко, - казва той отчаяно - твърде топло е, за да убиваме. А представи си още колко ни остава." Синът е същият като баща си, но жегата го е тласнала да потърси окончателния край. Не чуваме нито звук от неговия изстрел.

Жужането на един милион досадни същества се усилва, докато не виждаме изоставената хвърлена от сина книга. Това е тетрадка, на която с обикновено лепило е залепен етикет "история на света". Отваряме и виждаме безброй снимки и кратки анекдоти за неизвестни хора. В бъдеще по тази тетрадка ще разбираме за всичко, което някога се е случило.

885/1951

И роди се и ти - без глава, черно-бял. Преварило поп арта, твоето същество е първият успешен експеримент с колажа. От думите ти се лее изначалност - така, че да се чудим как може някой да не ти вярва, щом проговориш. Но щом млъкнеш, проблемите настават. Дошъл отвеки, твоите отломки ще стряскат със средновековно мрачновато величие и ще гледат строго до момента, в който варварщината обземе паметта ни окончателно. Тогава ще си отидеш, но ще остане казаното от теб...

8: Куцукам. Но вие си го знаете. Вие всичко си знаете, затова даже нямате нужда от мен.

23: Ти и твоите грешни приятели. Имаш човек за всичко, нали? Защо ли се връзвам на пиянските ти приказки? Може би, защото и аз съм пиян.

24: Виждаш ли? Видя ли го? Беше за малко тук. Но вече го няма - вече е при теб. Завинаги. Интересно как ще го понесеш.

74: Сега направих плонжа на отчаянието. Другия път - надали. Протрих се от самоубийствени скоци в твое име. Време е от благославящ да стана повелител. И този момент ще дойде.

88: Дръж се здраво. Сега ще си припомниш как припомнянето тегли като центрофуга назад. Но внимавай, има здрави метални стълбове, на които ще си разбиеш главата, защото там центрофугата се е запушила от прах и мръсотия.

95: Цели пет етажа стълби и нито ефект. Мъкна товара си навсякъде - не само по тези стълби, а и по другите. И всяко следващо мъкнене създава илюзията, че те се смаляват, а аз трябва спешно да оставя товара, за да не се прекатуря пред всички. Говори, моля те, говори! Кажи нещо, просто говори...

103: Помниш ли? Дааа, и аз си въобразявах, че всичко, което се случи тогава, няма да има връзка с проклетия ни живот. Но има. Нашите решения намериха своя смисъл все някога, все някак, което е ужасно. Кой знае колко още грехове чакат да бъдат разчоплени?

134: Седни и се отпусни. Всички ще умрем един ден. Защо така препираш? Не ми бъркай в дробовете, там няма да намериш каквото търсиш. И другаде няма. Ха-ха. Хайде, сядай.

141: Не, не и него! Плюейки кръв, последното ми желание е да го оставите. Той не ви е направил нищо! Не стига ли, че съм трагична жертва, а се налага да ставам и палач за другиго?

175: Моите смокви... Къде отидоха моите смокви? Горняк съм аз за зрелите смокви. Страховита призрачност лъха от тази чистота... Убива ме тази чистота.

ps: Влизам в къщата ти и виждам безпорядък. Но не мога да си представя да пипна нищо. Омагьосана къща.

Малко известни неудобства

И когато се разминаваш на улицата със средно познат, за когото не знаеш нито дали няма да го учудиш с едно "здрасти", нито дали няма да се обиди, ако не го поздравиш,

и когато поредният трамвай е на път да те сгази и, разминавайки се, усещаш дишането на милионите пътници, вперили поглед в теб, лудия,

и когато говориш с близък на преклонна възраст и ползваш страдателен залог, така че да избегнеш съмненията дали да му говориш на "ви" или "ти",

дори когато намесваш в разговор нещо непознато, а после, докато го обясняваш, се питаш как така твоята многостранност се оказа натоварваща, вместо освобождаваща,

че и когато пикаеш в мивката, сричайки псалмите на естетиката на бита,

и после - когато се обаждаш на някого за рождения ден и забравяш, че след честитката няма какво да си кажете,

и накрая - когато закъсняло кълнеш притеснението си от тъмницата на своя кристален и стерилен не-провал,

винаги и все така - ще бъда в теб. Ще бъда теб. Твоето сладко щурче.