Имайки налице името на Спайк Джоунзи, историята за самотно детство (мм, колко ги обичам тези) и положителните рекомендации, очаквах ужасно много да ми хареса. Не ми. Подразни ме. Но за сметка на това формулирах няколко полезни извода, които смятам да ползвам в бъдеще.
Не може да се надяваш на "арт" статус само с амбицията си да се представяш за арт.
Не може да жертваш историята просто така, без да дадеш обяснение защо и с какво я заменяш.
Не може да създадеш силен 100-минутен филм от материал, който би станал силен 7-минутен филм.
Не може да използваш всички благинки от използването на приказка, без поне да си направиш труда да създадеш злодей.
Не може да третираш децата като чувствителни същества, символ на абсолютната невинност, без да съобразиш грешките на растежа им.
Не може да направиш втори Big Fish или Лабиринта на фавна. Няма и нужда. Но може да се поучиш от тях.
Ами, това е. Язък.
Не може да се надяваш на "арт" статус само с амбицията си да се представяш за арт.
Не може да жертваш историята просто така, без да дадеш обяснение защо и с какво я заменяш.
Не може да създадеш силен 100-минутен филм от материал, който би станал силен 7-минутен филм.
Не може да използваш всички благинки от използването на приказка, без поне да си направиш труда да създадеш злодей.
Не може да третираш децата като чувствителни същества, символ на абсолютната невинност, без да съобразиш грешките на растежа им.
Не може да направиш втори Big Fish или Лабиринта на фавна. Няма и нужда. Но може да се поучиш от тях.
Ами, това е. Язък.
хох, вече бях сигурна, че само аз не съм го усетила/разбрала/харесала
ОтговорИзтриванесега съм идея по-спок - може би съм наред?:)
филмът го подкарах с големи очаквания, началото ме награби и таях дъх, очаквах, очаквах... после се уморих:(
напомняше ми синът ми, когато реди непознат пъзел - наумява си, че мястото на някое парченце е ето тук-там-някъдеси-точно, слага го, то не пасва, но той е упорито дете - натиска сииилно, докато парченцето някак се закрепи където е пожелал "собственикът"
е, после изведнъж щръква с някой от всичките си ръбати краища(понеже мястото му, разбира се, никак не е там), но "господарят" отдавна го е забравил за сметка на следващо подобно, насилвано да пасне на (не)своето-си...
никой не забелязва/не се вълнува от щръкавините на пъзелчето, в крайна сметка
е, почти никой, може би... :)